В рубриката на „Форум Медикус“ днес гостува д-р Стефан Константинов

- Какво ново при вас – в професионален и в личен план, д-р Константинов?

- Върнах се към акушерството и гинекологията, смених работното място и хората, с които професионално контактувам, имам ново жилище. Въпросите, които основно ме занимават сега, са по-различни от тези преди година, ритъмът ми на живот е друг…

- София не е много дружелюбен град – как Ви приеха колегите от Майчин дом?

- София не е непознат за мен град. Тук минаха студентските ми години, карал съм част от военната служба, покрай БЛС по няколко пъти в месеца съм идвал, работих в министерството почти година и половина. Не бих нарекъл София недружелюбен град – по-скоро индиферентен към отделния човек. В това има и хубаво, и лошо. В малкия град за 2-3 часа може да обиколиш всички институции и да си свършиш работата, в столицата ще ти трябва седмица. В големия град пък може по-лесно да запазиш лична анонимност, условията на развитие са много по-големи. Що се отнася до колегите ми – приеха ме напълно нормално. Дори бях донякъде учуден за реалистичното им виждане от случващото се в здравеопазването и моята роля в него.

- Какви точно са работата и задълженията Ви в болницата?

- Ординатор съм в родилна зала. Работя на график като всички останали – включително дневни и нощни смени или дежурства през уикенда. Самата месторабота подсказва, че в момента се занимавам предимно с раждания, без да съм ограничен само до тях. Майчин дом е голяма болница, покриваща практически цялата патология в акушерството и гинекологията. Нямам административни функции, но колегите често се обръщат към мен по различни подобни въпроси и гледам да им помогна.

- Как се отнасят с Вас пациентите – има ли известен респект или смут, свързани с предишната Ви роля и работа?

- Ами в началото наистина се стъписваха, като ме видят. Забелязвам, че от месец–два не ме разпознават като човека от телевизора, и то предимно младите, които явно не са се интересували чак толкова от политика. Това за мен е хубаво. Пациентите не се впечатляват от административни кариери, те дори могат да ги отблъснат. За това аз предпочитам за хората, нуждаещи се от медицинска помощ, да съм лекарят, практикувал 20 години, отколкото бившият министър, стоял начело на здравеопазването доскоро.

- Кой период на адаптация е по-труден – от акушерството и гинекологията към министерския кабинет или обратно…?

- Не е лесно да се каже. Ако говорим по отношение на натоварването и ангажиментите, преходът от болницата в министерството беше доста по-труден. Обратното движение е по-трудно в емоционално отношение. Това е нормално. Слизаш от сцената с прожекторите и отиваш в публиката. На всичко отгоре си видял толкова неща зад кулисите – лицата на актьорите без грим, подредбата на декорите, че пиесата вече не ти изглежда особено интригуваща.

- Професията Ви е трудна, но специалността благородна – как изразяват благодарността си лично към Вас /и към акушер-гинеколозите като цяло/ младите майки и семействата им?

- Професията наистина е от най-благодарните, но и от най-рисковите. От безкрайната благодарност до безкрайната ненавист има малка стъпка, която може да се определя от неподвластни на теб фактори. Различните хора изразяват благодарността си по различен начин – с добра дума, с бонбони, с бутилка алкохол, с пари. Не рядко не изразяват нищо – просто си тръгват. Но ми се е случвало след време от такива пациенти да чуя добри коментари за свършената работа. Благодарността е важна за лекаря – тя му дава моралните сили в трудната професия, но той не трябва да бъде материално зависим от получаването на благодарност. За съжаление това у нас далеч не винаги е така.

- В чисто медицински план – кои са най-честите трудности или аномалии при ражданията ?

- Кръвотеченията при раждане си остават едни от най-сериозните проблеми, водещи до морбидитет и морталитет при майките. Проблем продължава да бъде високото артериално налягане и всички процеси, върху които то влияе. Разбира се, проблем са и преждевременните раждания и свързаната с тях недоносеност.

По сега действащия стандарт границата между аборт и раждане е не само твърде ниска, но и много размита. Позволява широки интерпретации и често необосновани очаквания от страна на родителите. Въпросът има не само чисто медицински измерения, но и етични, и финансови, и юридически. По какъв начин да се ражда силно недоносеният плод, от каква възраст да му се прилага реанимация, какви са трайните последици от това действие, включително и като разходи за отглеждане на евентуален бъдещ инвалид? И още: кога и как родителите да имат право да приемат или откажат реанимация за плода – ето набързо част от проблематиката. Вероятно ще ме попитате защо не решихме това, когато бях в министерството? Заради краткото време, заради приоритетите и липсата на конкретни предложения – било то от националния консултант или от научното дружество. А точно това са фигурите и институциите, които трябва да предлагат на администрацията промени. В края на 2010 г. бяха финализирани много медицински стандарти и не желаехме на следващата година отново да ги променяме. Това води до хаос. Цялостното разглеждане на всички стандарти предвидихме за 2012 г. и то в момента е в ход.  Надявам се проблемът с границата аборт–раждане скоро да намери по-адекватно решение за българските условия. В средите ни текат дискусии.

- А кои са най-коварните болести в областта на гинекологията?

- Безспорно това са онкологичните заболявания – някои от тях бележат нарастване, свързано със застаряването на населението, увеличената продължителност на живота, малкия брой деца, които жената ражда. Такива болести например са ракът на маточното тяло и туморите на яйчника. Други заболявания са предизвикани поради липсата на профилактика – за пример ще посоча рака на шийката на матката. Не бива да подценяваме и проблемите със стерилитета – за много млади двойки това е коварно заболяване номер едно. С напредване на репродуктивните технологии получихме сериозни оръжия за борба, а и организацията и подпомагането от държавата чрез Фонда за асистирана репродукция дадоха добри резултати. Честно казано, имам известни притеснения в момента, чувайки, че фондът ще премине на финансиране от НЗОК. Оставихме една работеща система, дано продължи да бъде такава.

- Като споменах за особеностите на София, нека добавя, че столицата се превърна и в много агресивен, дори истеричен град. Усещате ли потребност за бягство?

- Не, мястото, където живея в София, е по-тихо от предишното ми жилище. Но предпочитам в уикендите, когато ми е възможно, да напускам столицата. Петдневната работна седмица е нещо много хубаво, стига да нямаш дежурства.

- Как си почивате, какво обичате извън работата?

- Два, три пъти седмично ходя да плувам, слушам музика  – доста разнородни жанрове и стилове, обичам техниката – сам си майсторя разни неща, харесвам компютрите и интернет – да напиша материал за сайта си (www.ag-specialist.com ) е вид почивка. А от време на време умереното количество троянска сливова с подходящо мезе и компания са прекрасна релаксация.

- Кои са приятелите Ви? Промениха ли се техният брой и конфигурацията в последните години?

- Министерстването на здравеопазването сложи своя отпечатък, но в основни линии приятелите ми от 20-30 години са същите. Най-добрите от тях ми се обаждаха най-малко докато бях министър – казваха: ти си имаш толкова много задачи, да не те закачаме сега. Прибавиха се и нови лица, а най-стойностното за мен е, че днес, бидейки извън всякаква власт, хора все още ме заговарят и изразяват приятелско отношение.

- Имате ли някакви грехове или притеснения за минали периоди?

- Само глупаците се мислят за безгрешни. Но не бих нарекъл нещо от действията си грях. Допуснах определени грешки – някои кадрови, други тактически. Нямам абсолютно никакви притеснения за минали периоди – работил съм принципно и открито, много по-открито, отколкото повеляват законите на българския политически живот. Това естествено подразни определени хора. Не съм изключил възможността някои от тях да се опитат да ми създават дискомфорт, но съвестта ми е чиста. А и имам достатъчно информация и знания в случай на нужда.

- Много хора са преживели синдрома, който аз наричам „притихналия телефон“. В качеството Ви на министър сигурно разговорите са били денонощни и изведнъж секнаха? Това повод за тъга ли е или за размисъл?

- Това беше очаквана реалност. Трябва да я приемеш – по-добре с размисъл, отколкото с тъга. Няма начин да не влагаме емоции, но тъгата трябва да бъде резервирано чувство за истинските неща в живота – например при загуба на близък . Това, че не ти се обаждат 100 души, които по някакъв начин са очаквали нещо от теб или са били зависими, не може да ме натъжи. Синдромът на „притихналия телефон“  при мен мина в абортивна форма, ако трябва да използваме медицинската терминология.

- Какви идеи биха Ви запалили за нещо ново и различно в бъдеще? Или статуквото на този етап е добро?

- Статуквото никога не ми е било цел. Винаги съм търсел някакво развитие. То може  да е в различни посоки, затова много неща могат да ме запалят. Медицината е добра база, която трябва да се поддържа и разширява, а какви перспективи животът ще открие утре, ще видим. Не е нужно да се самопредлагаме на съдбата, тя си има собствени линии.

- Мъдрите хора повтарят, че всичко в този живот е опит – какво научихте напоследък?

- Научих се да ценя дребните радости в живота, които не забелязваме и често наричаме скучно всекидневие. И още: да не се ръководя толкова от емоциите си и да бъда по-голям реалист, отколкото идеалист. И нещо, свързано с българските медии в момента – да не гледам на голяма част от тях като на източник на информация, а като на лакмус за целите и позициите на икономическо-политическите групировки, които ги владеят.

- Личните Ви желания и пожелания – към себе си, към семейството, към приятелите и колегите?

- Много добре съчетан въпрос  – това, което си пожелаваме за нас, е добре да пожелаем и на ближния. Пожеланията са много кратки: здраве, оптимизъм, спокойствие и решителност.

Интервю на Стойчо СТОЕВ