Вие сте в: Начало // Всички публикации // Размисли за съвремието и бъдещето

Размисли за съвремието и бъдещето

Започвам от едно събитие, състояло се в средата на септември през тази година. У нас за първи път бе проведен конгрес на Европейската организация на родителите и на близките на хора с психични разстройства – EUFAMI.

Това е изключително мощна и влиятелна неправителствена структура, която наскоро отбеляза своя двайсетгодишен юбилей. Една от водещите личности в тази организация, която бе в България, е Керин Джонс. Той е мой познат и близък колега от други срещи и формати, в които съм участвал. Той е представял EUFAMI в различни събития, свързани с психичното здраве и инициативи на Европейската комисия. Конгресът включваше много интересни доклади, огромен бе интересът от всички колеги. И най-вече – свидетели бяхме на обща смисленост и удовлетвореност от дискусиите. От българска страна бе изнесена уникална презентация на майка, която гледа сина си, страдащ от психично разстройство. Тя сподели своя опит, своите преживявания пред всички нас изключително искрено и емоционално и това впечатли цялата аудитория. Спонтанното споделяне бе белег на повечето презентации, макар че редом с това бяха направени много сериозни, научни предложения за провеждането на психично-здравна политика в отделните страни. Някои от западните ни партньори са постигнали големи успехи в това направление, защото има хиляди нюанси, които обикновено водят до нарушаване на правата на психично болните. Въобще цялата тази реформа в психично-здравните услуги в Европа до голяма степен се дължи на организации като EUFAMI. В много случаи има инициатива за подобни срещи от самите пациенти и това е една европейска практика, която в България, за жалост, не може да намери почва… Това подчертах лично в своя доклад пред конгреса.

Ние като малка страна не можем да разчитаме на подкрепа, на спонсорство, защото по-богатите страни получават неимоверно голяма подкрепа и във финансово отношение, а ние сме доста назад и има на какво да се учим. Убеден съм лично аз обаче, че най-добра политика в тази област може да бъде провеждана единствено от държавата. Министерството на здравеопазването и другите фактори на здравната власт трябва да бъдат ангажирани в инициирането и провеждането на подобни прояви.

За цялата

наша реалност

има няколко причини, обяснението е комплексно. Има сбор от фактори, които препятстват европейското развитие на психиатричната помощ. Надяваме се някога това да се случи и у нас, да се появат неправителствени организации на хора, които са в нужда. Има пациентски организации на болни от диабет, на хора с онкологични заболявания, на страдащи от ревматологични болести и прочие. Няма подобна организация за психично болните. Преди време имаше, а сега – не. Въпросът е защо? Първо, защото тази категория болни имат в много по-голяма степен нужда от помощ, от подкрепа от всякакъв характер: финансова, логистична, организационна, духовна, ако щете.

От друга страна е

големият проблем със стигмата

Психиатричната стигма е много силна в България. Нищо не се прави по този въпрос, напротив – тя се поддържа и се налага под най-различни форми и явления. За пример да вземем периода на самозапалванията. Отново бе възбудена една стигма, основно в медиите. Ако погледнем реално, самоубиецът също е своеобразна жертва на стигмата. Винаги се задейства този рефлекс на обществото: спускат се кепенците пред чуждата заплаха, която се задава. Имигрантът се стигматизира, психично болният се стигматизира, защото това са хора с тежки проблеми. Те са сред нас и това е част от проблема. Самите колеги психиатри понякога също са извор на стигматизация, това е доказано. Родителите на психично болните са извор на стигматизация. Навремето имаше една организация „Психохроник“, ако се не лъжа, която бе водена от баща на психично болно дете и той държеше неговият син да бъде в болницата, в психиатрията. Тревожно бе демонстративното му негативно отношение към тези болни. Това е проблемът. И как да променяме нагласата, отношението си при наличието на подобни примери?

Има и обратните случаи – когато детето се приобщава, грижата за него е видима, искрена. За съжаление ние дори нямаме информация за такива отношения. Аз например не знам колко психично болни деца са адаптирани. Социалното министерство твърди, че има успехи в тази насока и аз съм склонен да вярвам, че проблемът с деинституционализацията на децата от домовете е много по-успешен, отколкото при възрастните. Съпротивата наистина е огромна, защото става дума и за много пари. Аз подготвих един анализ по тези проблеми и го предоставих на министъра на здравеопазването. От него ясно личи, че усилията са насочени към разкриването на все нови и нови стационари, или по-скоро към стремеж за стационарно лечение. Стационарно лечение за сметка на амбулаторното? За сметка на рехабилитацията вътре в общността? Тази „стационарна“ тенденция е пряко следствие на методиката за финансиране, тя е „подкрепена“ от нея. И как тогава да търсим промяната? Аз съм предоставил фактите, имам идеи за промяна, които също ще предложа под формата на

нова методика с нов начин на финансиране

Основната причина за сегашното състояние на нещата според мен е в психиатричната гилдия. Психиатрите са хората, за които е удобно именно това статукво. Независимо, че част от колегите изразяват несъгласие с определени неща, протестират, но …Аз участвах на конгреса на Българската психиатрична асоциация и отдавна знам, че по тези свои разбирания съм в конфликт с гилдията. Представих анализ, който съм предал и на министъра на здравеопазването, с данни, с цифри и аргументи, със статистика. Нищо в доклада не съм си измислил, всичко е плод на реалностите. На самия конгрес обаче нямаше реакция по тези важни проблеми, интересът бе насочен към паралелните прояви на големите фармацевтични компании. Изгубен е интересът към дискусия на проблемите, изгубен е интересът да бъде въведена една по-добра и стройна система на психиатричното обслужване. Всеки работи „на парче“, сам за себе си, и това е в основата на съпротивата срещу всяка реформа.

Ще използвам един повод – наградата, връчена на доц. Любомир Киров, за да продължа разсъжденията си за

общопрактикуващите лекари и тяхната роля

в областта на психиатричната помощ. Самото награждаване на председателя на НСОПЛБ е добър знак. Щом са отредили награда за него, това най-малкото означава, че българските психиатри разбират и са убедени, че трябва да имат връзка с първичната медицинска помощ. Особено за амбулаторната дейност, но не само за нея. Стигмата се възпроизвежда от две посоки: от самите лекари, от специалистите по психиатрия, но и от самото население. Когато обаче хората „произведат“ стигма, те не отиват да се срещнат с лекаря, да се консултират, да потърсят психиатрична помощ. По-скоро предпочитанията са към невролог, към семеен лекар – в това отношение колегите общопрактикуващи лекари са много важно звено в цялата система. Защото те са и доверен лекар, създадена е близост с пациентите, откровение, познаване на фамилни и други обременености. Ако семейните лекари бъдат обучени да разпознават безпроблемно психиатрични разстройства, ако това бъде постоянна тема за обучение и квалификация, ще се постигне положителен резултат.

Наскоро говорих с един колега – лекар и приятел, и си припомнихме доклада на Ран-Ът /стратегията на Ричард Ран за преход към пазарна икономика, поръчана от Андрей Луканов през март 1990 г/. Там всичко е казано още в началото на промените – как да осъществим прехода, колко плавно и с какви стъпки, за да не страдаме. И двамата стигнахме до тъжния извод, че тези, които управляваха прехода, са имали нужда от този доклад, за да знаят как да не го направят. Ако бяхме реализирали стъпките, написани в този доклад, вероятно нямаше да стигнем до това чудо днес. В момента у нас има 400 болници, изцяло институционализирана медицина, и психиатрия респективно, абсолютно никаква профилактика, никаква рехабилитация и последваща терапия, затова и смъртността е висока. Може да имаш прекрасни хирурзи, но като няма кой да доизлекува болния след това? Всички виждаме тези истини, но за съжаление нищо не се променя. Въпреки това се надявам, че все някой ден нещо добро ще се случи…

Основният принцип на реформата

е да бъдат разкривани стационари, психиатрични клиники и отделения към многопрофилните болници. И те не трябва да бъдат изолирани, а да бъдат част от структурата на общата болница. Защото, първо, сваля се стигмата, и второ решава се въпросът с коморбидността, тоест консултациите по соматични проблеми и други съпътстващи заболявания се осъществяват от специалистите на болницата. Всичко това в отдалечената, в изолираната болница не може да се случи. В т. нар. Норвежки грант е казано, че парите за ремонтите в психиатричните болници трябва да се използват само там, където има перспектива тази болница да продължи да функционира като част от общата система. Тоест да бъде близко до населено място. Както е Курило – държавната психиатрична болница в Курило е почти в рамките на града. Наистина вярното решение е всички тези звена за лежащоболни да бъдат разкрити в големите многопрофилни болници, да не бъдат изолирани. Всяка окръжна или областна болница да има такъв стационар – психиатрична клиника или отделение. Отдалечеността на психиатричните болници от населените места е резултат от старата парадигма за изолация, за отхвърляне, за дискриминация на тези болни хора, за скриването и забравянето им от обществото. Здравната карта е другият проблем, защото тя трябва да узакони и да регламентира необходимостта от брой болници и брой легла на определена територия и население, има европейски правила и стандарти, които трябва да бъдат приложени и у нас. За съжаление промените в ЗЗО не бяха подкрепени в парламента и НЗОК не може да отказва сключването на договори. А болниците се множат без видима потребност и трябва някакъв регулативен механизъм. Правото на отказ от страна на здравната каса за сключване на договор с определена болница щеше да бъде един от регулаторите, но…

И т. нар. здравни пакети трябва да бъдат формирани и разделени и на икономически признак, а не само на организационен принцип. Например, създаваш листа на чакащите за онези, които могат да чакат, и ги прехвърляш за по-късен период. Но ти не облекчаваш харчовете на здравната каса. Защото идеята е

допълнителният пакет да бъде даден на друг платец

Сега НЗОК е всичко, а доброволните фондове, които бяха приравнени със застрахователите, още не са заели изцяло тази ниша. За жалост те вече не предлагат здравно осигуряване, а застраховка, което също бе удар по този т. нар. втори стълб. Големият дебат за разликата между застраховане и осигуряване според мен отново трябва да се върне. И трябва да стане ясно, че застрахователите ще ти изплатят определена сума, но те няма да ти осигурят договореност с изпълнителите на здравната услуга. Защото, когато ти осигуриш допълнителния пакет чрез договори с изпълнителите на медицинската помощ, ти отбременяваш здравната каса. В това е смисълът.

Що се отнася до новите страхове на българина, новите опасности пред Европа, включително и в контекста на мигрантската криза, аз смятам, че нашият народ е изключително толерантен, може би това е най-великото качество на българите. Ние сме толерантни към чуждите народи и култури, към чуждата болка и мъка, към религията на другите и никога няма да произтече проблем в това отношение. Дори бих казал, че нашият народ е най-близо до мултикултурализма, проповядван в Европа. Нещо се е случило през вековете назад във времето, но така или иначе толерантността е най-важната, базисната ни черта. Дори и да се появяват такива настроения, те веднага биват „яхвани“ от най-различни политикани и партии. Примери в последните дни колкото щеш.

Доц. Христо Хинков – директор на Националния център по обществено здраве и анализи

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by My. Modified by ForumMedicus. Powered by WordPress.