Разказва Гаел Рик – психиатрична медицинска сестра

- Започнах активно да се занимавам с промяна на методиките на френската психиатрична медицинска помощ през 1987 година. Работих в насока развиване на извънболничните практики. Създадени бяха различни помощни заведения за настаняване на психично болни пациенти, като всяко от тях имаше различна насоченост – медико-физиологичен център, терапевтични къщи, фамилни терапевтични хостели, център за настаняване на пациенти с изострени симптоми, както и център за полудневни занимания. Целта беше да предложим на болните, както и на техните семейства психиатрична помощ от А до Я.

Новият тип лечебни заведения имаха много важна цел – извеждане сред обществото на  пациенти, прекарали години в специализирани психиатрични клиники,  изследване и подпомагане на тяхната собствена способност за излекуване и за пълноценен живот

Когато вече имахме тази база, започнах своята практика на психиатрична медицинска сестра заедно с две мои колежки и колега психиатър, който посещаваше центровете ни по няколко пъти седмично.

Днес работното ми място се намира в кораб на брега на Сена

Този кораб всъщност е дневен център за психично болни, „закотвен“ под моста Шарл де Гол, до Лионската гара.

Започвам работа в 9.15 часа. Докато слизам по стълбите, които водят към центъра, пред мостика вече ме очакват най-нетърпеливите пациенти, за да си стиснем ръцете за поздрав. Когато влезем, си имаме ритуал – всички заедно се заемаме с обикновените действия на хора, прибрали се у дома. Палим лампите, включваме парното, правим кафето, сядаме около барчето и в непринудена обстановка разказваме кой как е прекарал вечерта, какво е чул по радиото, какво го е развълнувало… Това е време за споделяне и изслушване.

Когато се съберем всички – и колегите, и останалите пациенти – денят започва.

Центърът е отворен всеки ден от 9.15 до 17 часа, с изключение на събота и неделя. Пациентите идват от домовете си, от семейства, които са ги приютили, от други центрове, а също и от психиатрични болници (оттам ги довеждат за през деня, а вечер ги връщат обратно). По регламент насочването им към нас става чрез предписание от лекар, от други центрове, от социални грижи, от частни психолози и психиатри. Често идват и по препоръка от други пациенти – наши постоянни посетители.

Сред нашите „клиенти“ преобладават   хора с психози, шизофрения, инфантилизъм, аутизъм, дълбоки неврози и др.

Центърът се нарича „L’ADAMANT“ и е елемент от здравната система на Франция. Получаваме бюджета си от държавата. Освен това е напълно безплатен за психично болни със здравни осигуровки.

Идеята за създаването е на един директор на подобен център. Тъй като болницата, към която бил центърът, трябвало да плаща висок наем за сградата, а самият директор живеел в корабче на брега на Сена, предложил на колегите си и на пациентите да се обединят и да реализират проект за нов център – на вода. Всички с ентусиазъм приели идеята и със собствени сили изготвили архитектурните планове, оформянето на помещенията, интериорния дизайн. Така се ражда и името, което означава “Душата
на диаманта” , а същевременно такова е името и на известния пънк певец Адам Ант.

Програмата всеки ден е различна. В понеделник започваме със събрание, на което всички правят предложения как да премине седмицата. Избираме „президент“, който ръководи събранието, и „секретар“, който протоколира предложенията. След обсъждане на идеите гласуваме седмичната програма – посещения на изложби, спектакли, филми, работа в ателиетата по изкуства, какви теми ще коментираме – политика, комуникация, актуални обществени събития. За пациентите тези обсъждания са изключително интересни – те обичат да изразяват мнение и да слушат другите участници в дискусиите. Разбира се, ние сме с тях, за да регулираме посоката на разговора и да рамкираме „разпалването“ на емоциите, за да не излязат те извън контрол. Понеделникът е ден за събрание и на персонала на центъра. То е предназначено за обсъждане на появили се извънредни ситуации – промени в състоянието на някой от пациентите, евентуални инциденти през почивните дни, както и за набелязване на съответни медицински мерки при необходимост…

Особеност на нашия център е, че помещенията всъщност са две палуби, които представляват широки пространства без преградни стени. Няма затворени помещения. Всичко е общо и за пациентите, и за персонала. Има само обособени кътове – горе са барчето и кухненският бокс, бюрото на секретарката, масата за събрания, а долу – библиотеката, ателиетата и залата за музика. През цялото време пациентите се движат свободно и се занимават с каквото и колкото искат. Има часове за занимания в ателиетата, но те не са длъжни да ги спазват. Така се избягва излишното напрежение от съобразяване с наложени правила. Е, за персонала това непрестанно движение е доста натоварващо, защото няма къде да се „скриеш“ за пет минути – винаги изниква някой и пита „какво става…“ Ателиетата, които поддържаме, са за рисуване, скулптура и музика, издаваме вестник с материали, писани и събирани от пациентите, правим радиопредавания, които излъчваме по интернет.

Психично болните, които посещават кораба, са парижани. Повечето от тях са хора с висока култура и артистични умения и ние трябва винаги да сме на ниво, което си е предизвикателство.

Провеждаме и т.нар. затворени  ателиета – записалите се пациенти не напускат преди приключване на заниманията.  Това обикновено е събиране за разговори. Целта е в по-спокойна среда участниците да отворят душите си за споделяне, за разказване на свои истории, за изразяване на емоции.

В някои центрове пациентите се освобождават за обедна почивка и се хранят у дома или другаде. Тук обядваме всички заедно. Който си носи храна от къщи, я притопля на микровълновата печка, а с останалите, които отказват да се хранят по причина на болестта или нямат възможност поради бедност, съвместно готвим „бърза кухня“. Това време запълваме с разговори за кулинария и други неща, свързани с домашния бит, които ни ориентират за нивото на тяхната самостоятелност.

Центърът осъществява две основни функции. Едната е да работи като дневна болница, с отпуснат бюджет за ателиета, а другата е свързана с асоциацията, учредена от лечители и пациенти под формата на терапевтичен клуб. Той се помещава в Париж, в зала, осигурена от болницата. Асоциацията си има ръководство – президент и секретар, които провеждат събрания за организиране на различни дейности и кампании извън центъра. Така например наскоро организирахме фестивал на изкуствата. Това беше доста мащабно събитие. На различни места в Париж представихме арт произведения на наши пациенти. Публиката ги окуражаваше и те бяха много щастливи.

На кораба няма  отличителни белези между персонал и пациенти. Всички сме облечени цивилно – няма престилки или открояващи ни аксесоари.

Медицинският екип се състои от 20 души и психиатър, който идва два дни в седмицата, за да прегледа пациентите, да реши някои по-специални случаи. Психологът ръководи ателиетата, помага в организацията на дейностите, разговаря с пациентите. Работещите като психиатрични медицински сестри сме няколко. Имаме още психорехабилитатори и ерготерапевти. Чистачките също имат роля в екипната работа. Те участват в събранията – споделят наблюдения и „тайни“, които пациентите доверяват по-лесно на тях, отколкото на нас.

„L’ADAMANT“ е място и за обучение. Често се организират специализирани семинари и конференции за новостите в нашата област, обменя се опит между болниците и центровете. Това е утвърдена форма за повишаване на квалификацията.

Както вече споменах, нашите пациенти са интелигентни и ние непрекъснато търсим начини за развитие и повишаване на тяхната култура. В този смисъл голям е приносът на колегата Арно Вале, също психиатрична сестра, който създаде група, наречена „Ризом“. Името е заимствано от вид корен, който при отрязване има способността да се раздвоява, после разчетворява и т.н., а методът е в контекста на известно във Франция философско течение. В „Ризом“ се говори за култура и за политика, като за целта се канят известни журналисти, философи, артисти. Специалните гости сядат срещу психично болните и отговарят на техните въпроси. От тези срещи черпим темите за вестника, радиото и арт произведенията, които правим.

Интересно е театралното ателие, което се води от известен сценарист. Имаме театрална трупа, която веднъж годишно изнася спектакъл. Шивашкото ателие е една от най-подходящите зони за неформални разговори с пациентите, защото шиенето ги успокоява и им харесва да го правят. Отскоро имам пациент с тежка психоза, лежал в затвора за престъпление. И в най-горещо време той е увит в огромни кожени дрехи. Дойде в центъра само за да зашие кожения си панталон. Започнахме да говорим за неговата „броня“ от кожа, да навлизаме по-навътре в психозата… Все още носи коженото палто, но в кораба вече го съблича. Разбира се, работата с него продължава.

В ателието по танци участвах близо две години. Ръководи го  танцтерапевт. В програмата има упражнения за релаксация, индивидуални танцови движения, групови, по двойки и т.н. Ефектът върху взаимоотношенията между танцуващите е изключителен. Това личи и във физическия контакт по време на танца, и в анализа, който накрая правят, изразявайки усещанията и емоциите си.

Във видео ателието всяка седмица се прожектира филм, предложен от пациент и одобрен от всички. И тъй като ателието е от отворен тип, заедно подготвяме афиш и така обявяваме прожекцията… „Киносалонът“ винаги е препълнен.

Музикалните ателиета са две. Едното се води от психолог и двама мои колеги – музиканти. Те организират концерти с пациенти, които също са музиканти. Другото ателие е за любители на музиката. Пациентите носят дискове, разказват защо са ги избрали, а публиката ги слуша. Най-често изборът е свързан с лични спомени, с преживени емоции.

Моето ателие е за стъклопис и е от затворен тип. Времето за работа е 3 часа. На пациентите се дава толеранс от 30 мин. да решат дали ще участват или не, след това вратата се затваря и никой повече не може да ни безпокои. Много е интересно, но и… чупливо. Режем стъклото, лепим го, рисуваме върху него, сглобяваме го с метал. Процесът е дълъг и нелек. Колкото и странно да е, тази работа допада повече на по-буйните пациенти. Те знаят, че стъклописът ще е готов след 10-ина часа, не днес, но бързат да „отхвърлят“ повече работа. Нетърпеливи са да се доближат до момента, в който ще изпитат огромно самочувствие и гордост от собствените си способности. По-кротките пациенти обикновено потъват в прецизността, „изгубват“ се в детайла, закъсняват и финалните овации отиват при друг.

Практика на центъра е през 2-3 години да се променят или обновяват заниманията  в ателиетата. За целта се налага ние самите да се учим. За себе си съм избрал обучителен стаж за работа с метали, за да включим през следващата година ателие за изработка на скулптури от метал.

Провеждаме и извънкорабна дейност, която се нарича „Оркестър“. Там участваме 2-3 колеги. Целта е да „хармонизираме“ живота на пациента чрез подобряване на битовите условия в неговия дом. Идеята е, ако той сподели, че има проблем и се  нуждае от помощ, ние да посетим дома му и с общи усилия да решим проблема. Тази дейност не се заплаща, защото сме обявили, че ние само помагаме на пациента. Известно е как изглежда жилището на психично болния човек – нуждае се от ремонт, запуснато, натъпкано с вещи и боклуци, често развъдник на насекоми и гризачи… Но за болния това е домът на неговия живот, където е събирал всичките си „спомени и колекции“, с които не иска да се раздели. Сложността на ситуацията е, че трудно може да бъде убеден да промени нещо, въпреки невъзможността повече да живее в такава среда. Нужно е да бъдем търпеливи и да го посещаваме многократно, докато той сам пожелае да почистим или да ремонтираме дома му. Понякога минават години, за да дочакаме съгласието на един пациент. Най-важното е да следваме неговия ритъм…

Тази форма на трудотерапия е наш „патент“. Вече ни канят от различни болници да организираме подобна трудотерапия с психично болни, за да поправим нещо или да направим някакъв малък ремонт в болницата. Тази дейност се оказа полезна за всички…

„L’ADAMANT“ е своеобразен диспечерски пункт, през който преминава информация между пациенти-медицински персонал-болници-центрове, дори и други немедицински субекти – различни културни, социални и обществени организации в Париж. Вече сме известни…Последният пример е един човек, който от години се разхожда около Нотр Дам с картините си, които излага за продан. Всички го познават – талантлив художник, но с тежка шизофрения. От 3-4 години той идва в нашия център, за да рисува, да пие кафе, да говорим… Ето че дойде, за да поиска среща с клиничен психолог. За нас това беше успех и добре свършена работа, защото той сам „узря“ за идеята да се лекува и да организира живота си по нов начин.

Нашият център се отличава с визията и местонахождението си, но не и според същността и функциите си. Не знам дали в България е известно, че в периода 1940-1944 година повече от 40 000 ментално болни французи са починали от студ и глад.  По-късно тези мрачни години бяха наречени „алтернативен геноцид“ – френският вариант на нацисткия модел за „справяне“ с хората с психични отклонения. След Втората световна война развитието на френската психиатрична помощ  бележи бърз възход… Тогава се заражда идеята за дневните психиатрични центрове. Държавата закривала легла в психиатричните болници, за да се финансират центровете. Постепенно била изградена цяла мрежа от подобни  лечебни заведения, които променяли облика на грижите за психично болните в положителна насока. Така че днес във Франция има много и различни по същността си структури. Сред тях са психиатричните болници със спешен център, където пациентите се довеждат принудително с линейка или от полицията и биват затворени за лечение там. Извън болниците има и спешни центрове, където пациентите в криза сами търсят помощ и остават за 24 часа, обгрижвани от психиатър и медицински сестри. Съществуват и дневни центрове за консултация с психиатър, психолог и сестра – специалисти по психодрама. От т.нар. семейни психотерапевтични центрове търсят приемни семейства за пациенти, които се нуждаят от помощ, но не желаят да постъпят в болница.

Трудността идва тогава, когато болен е лекуван по различни начини в различни психиатрични заведения, а не по един и същ начин във всички тях. Често когато се събираме с колеги от други лечебници да обсъждаме конкретен пациент, лекуван на няколко места, и слушаме  коментарите, имаме чувството, че говорим за различен човек и различни диагнози. Как при такава ситуация да помогнем на пациента?

Понякога в центъра идват по-млади пациенти, които за кратко време се справят със собствените си ресурси – успяват да изразят проблемите си, да се структурират, да се стабилизират…и повече нямат нужда от нас. Това в болнична среда може да се случи много рядко. Там е трудно да се „измъкнат сами“.

Ще направя малко отклонение, защото с моята професия на медицинска сестра днес има проблем. Когато аз завърших, обучението беше 3-годишно и специализирано основно в областта на психиатрията и психологията. Заплащаше се от държавата и беше на високо ниво. Но през 1992 г. го прекратиха по финансови съображения. В днешна Франция този, който иска да специализира, си плаща. Моето обучение е създадено след Втората световна война, когато психичните заболявания рязко са се увеличили. Тогава е било решено психиатричните болници да се „отворят“ към външния свят и пациентите да се приобщят към обществото, а не да бъдат изключени, изоставени и отхвърлени. Целта е била да се научим да живеем всички заедно. Затова обучението беше специализирано предимно в сфери като психоанализата, психологията, психопатологията… Но с времето нещата се промениха, въпреки че психично болните не са изчезнали. Сега нашият учебен процес е по-кратък и държавата не го заплаща. Това, от една страна, се отразява зле на квалификацията, а от друга – желаещите да упражняват професията намаляват.

Работата на медицинския екип в центъра не е лека, защото се налага да „жонглираме“ с бюджета, който се редуцира с всяка следваща година. В същото време дейностите ни се увеличават. Ние сме единственият център, който прави визити в домовете на болните. Всеки от нас целодневно е отговорен за 15 пациенти. Често работим и вечер, когато ги водим на театър или концерти. Лично аз не работя в събота и неделя, защото имам семейство.

Неблагоприятните процеси започнаха още през 90-те години на миналия век, когато бюджетите започнаха да намаляват, а пациентите се превърнаха в „клиенти“. Системата на здравеопазването премина на режим за по-добра рентабилност. Днес по отношение на психиатричната помощ определено се връщаме назад. Оказва се, че финансово е по-изгодно психично болните да бъдат в болница, отколкото със семействата си. За нас става все по-трудно. Трябва да правим икономии, на мястото на пенсионираните колеги не се назначават нови хора и това много скоро ще се отрази на качеството на грижите. Новата финансова политика на държавата, за съжаление, представлява сериозна заплаха за съществуването на дневните центрове, които навремето изпълниха с хуманизъм същността на психиатричната помощ и доказаха през годините своята ефикасност.

В заключение ще подчертая, че „L’ADAMANT“ е сред онези лечебни заведения, които възприеха философията на едно течение във Франция, наложило се през 70-те години на миналия век. А именно, пациентите да се лекуват по своя воля, всекидневно, в  свободна среда. Центърът е място, където пациентът не идва, за да каже „идвам, защото съм зле“, а казва „тук ми харесва, какво ще правим днес?“ Нашата грижа е да направим необходимото той да се чувства възможно най-добре, да бъде щастлив.

Записа Кристина ПЕДРОН