Със създаването на Факултета по обществено здраве ние отворихме нова глава в развитието на комплекса от социалномедицински науки, при което социалната медицина става елемент от общественото здраве. Моята концепция за общественото здраве е следната: „Общественото здраве, образно казано, е във и над медицината. То е в медицината дотолкова, доколкото се занимава с нейния предмет – здравето. То е над медицината дотолкова, доколкото здравето се разглежда в неговия социален контекст“. Водоразделът между социалната медицина и общественото здраве се изразява в следното: „Социалната медицина се стреми да разглежда проблемите на организацията и управлението през призмата на потребностите на отделния пациент. Общественото здраве разглежда тези проблеми през призмата на обществените потребности“.

Социалната медицина се медикализира и се превръща в една от медицинските дисциплини. Общественото здраве се социализира и се превръща в обществена наука за здравето на човека.

Социалната медицина се стреми да слезе до проблемите на болестта на отделния човек. Общественото здраве интегрира здравната проблематика на обществото. Социалната медицина организира мерки за отстраняване на отделното заболяване. Общественото здраве организира мерки за промоцията на здравето. Социалната медицина организира преди всичко управлението на болестта. Общественото здраве организира управлението на здравето.

Ето защо социалната медицина наред със здравния мениджмънт, медицинската етика, икономиката на здравеопазването, медицинското право и медицинската информатика се превръща в основен компонент на комплекса „обществено здраве”.

И понеже споменавам медицинската етика, искам да подчертая: медицинската етика не може и не трябва да спира развитието на медицинската наука по пътя на безкомпромисното търсене на истината. Но следва да се намесва там, където резултатите от тази наука са обект на производство и търговия, на бизнес, т.е. не контрол върху познанието, а контрол върху използването на резултатите от това познание. За да завърша този абзац, искам да подчертая, че медицината и общественото здраве са фундаментът на единната теория на познанието за човека.

Относно здравната политика бих искал да подчертая, че на мен ми звучи странно акцентът в здравнополитическите платформи да се поставя върху пациента. Всички твърдят – в центъра на нашето внимание е пациентът. Това говори за елементарно неразбиране на акцентите и приоритетите на модерната здравна политика. Не може и през XXI век пациентът да продължава да бъде в центъра на нашето внимание, доколкото това е знак на равенство между системата на здравеопазване и болничната система на обслужване. Това нито е вярно, нито е правилно. В центъра на вниманието на съвременната здравна система е здравият човек, чрез разработване и широко внедряване на профилактични програми, програми по промоция на здравето. Здравеопазването всъщност означава система за управление на здравето, свързана с неговото опазване и поддържане, а не само и единствено с лечението на болестта.

Според мен най-добрата антикризисна програма за нашето здравеопазване е реформаторската програма. Този, който предлага реформа в здравеопазването, предлага антикризисна програма. Всичко друго ще доведе до задълбочаване на кризата, която ще бъде платена на много по-висока цена от цялото общество.

Подчертавам, че антикризисна е реформаторската програма. Нашата здравна система се нуждае от:

1. Демократизация чрез демонополизация и децентрализация. При това демонополизацията е онова звено, което ще ни помогне да извлечем цялата верига от проблеми.

2. Рационализация на системата за финансиране и организация.

3. Преструктуриране на болничната мрежа.

4. Стандартизиране.

Всички тези процеси минават през промяна в здравноосигурителния модел, водеща до пълна демонополизация на НЗОК и преразпределение на финансовия ресурс между конкуриращи се структури.

Предимствата на този модел са следните:

1. Създаване и защита правото на избор.

2. Създаване на реална конкуренция, при която качеството на услугите и достъпът се подобряват, а цените остават приемливи.

3. Застрахователните компании се превръщат в партньор на държавата и допълнителен източник на финансиране на здравеопазването.

4. Разкриват се възможности от застрахователните компании за допълнителни доходи на медицинското съсловие (лекари, медицински сестри, акушерки) чрез граждански договори, втори трудов договор и т.н. Това ще мотивира медицинското съсловие да остане и да търси кариерно развитие в България.

5. Разкриват се възможности за ефективно публично-частно партньорство чрез преструктуриране на здравната мрежа (болници, ДКЦ, медицински центрове).

6. Отговорността за българското здравеопазване се преразпределя между партньорите.

Характерна тенденция става включването на предприемачеството като субект на задължителното здравно осигуряване и свеждане на държавното участие до контрол върху дейността, функционирането на здравноосигурителната система за реализиране на договорените параметри и управление на конкуренцията на пазара на здравноосигурителни услуги в интерес на гражданите.

Нова тенденция е развитието на индивидуалното здравно осигуряване и интегрирането му с останалите сектори на обществения живот в общ пакет от дейности и услуги за подобряване на качеството на живот.

Здравното осигуряване в България е в процес на реформиране чрез ускорено внедряване на европейските принципи, директиви, стандарти и правила за развитие на националните здравни системи и на професионалното поведение.

Според 330 в България функционира двустълбов модел на здравно осигуряване. Задължителното здравно осигуряване се осъществява от НЗОК, а доброволното здравно осигуряване – от лицензирани застрахователни акционерни дружества (ЗАД).

По закон НЗОК е управител на националния (солидарен) здравноосигурителен фонд от задължителните здравноосигурителни вноски на гражданите и едновременно – монополен здравноосигурителен оператор на фонда.

В условията на непрекъснато разширяване на основния здравноосигурителен пакет, съчетано с прогресиращо недофинансиране и централизирано държавно управление на НЗОК, нарастват негативните ефекти от функционирането на системата на задължително здравно осигуряване: ограничаване на достъпа до здравно обслужване и грижи, снижаване на качеството на медицинските услуги, неефективно управление и усвояване на финансовия ресурс, увеличаване на дела на личното нерегламентирано участие на ЗЗОЛ, непрекъснато влошаване на показателите за състоянието на общественото здраве.

Това е закономерен резултат от неправилното построяване на системата за здравно осигуряване, в която главният акцент е поставен върху управлението на финансовия ресурс чрез разходно-покривна технология, вместо върху управлението на здравето на нацията, основаващо се на анализ и оценка на здравния риск и усвояване на финансовия ресурс за целенасочено опазване, възстановяване и поддържане на индивидуалното и общественото здраве.

На практика се възпроизвеждат прогресиращи негативни демографски и социални ефекти: съществено нарастване на смъртността, значимо снижаване на раждаемостта, потребност от непрекъснато увеличаване на инвестирания ресурс, хроничен финансов дефицит, отклоняване на значителни средства и остатъци към консолидирания държавен бюджет, „изтичане“ на квалифициран човешки ресурс, безуспешни опити за каквито и да са реформи. Елиминира се принципът на солидарността, а функционирането на системата не възпроизвежда социална сигурност за гражданите.

Един от вариантите за подобряване на ефективността и ефикасността от управлението на индивидуалното и общественото здраве и за прозрачно усвояване на отделяния за целта ресурс е демонополизация на задължителното здравно осигуряване чрез въвеждане на реален пазар на здравно обслужване, грижи и стоки и разумен държавен контрол за реализация на политиките, стратегиите, програмите и плановете за подобряване на здравето на нацията.

Нашата здравна политика би следвало:

- Да бъде основана на доказателства, следователно на експертност

- Да бъде обърната към партньорството

- Да бъде дългосрочна

- Да бъде с ясно определени приоритети.

Затова е необходимо: първо, да се обърнем към асоциативното и интегралното мислене, и второ – към експертността. Алтернативното мислене е развитие чрез зачеркване, асоциативното мислене е развитие чрез добавяне.

Смятам, че основна цел в по-нататъшното укрепване на Европейския съюз е развитието на здравеопазването да вдъхнови цялата политика и дейностите на Европейския съюз.

В последните 20 години знанието се превърна в най-ценния актив – със собствени правила за съществуване и управление. Знанието е най- ликвидният актив, който може за секунди да бъде преместен и установен навсякъде по света при почти нулеви разходи – задържа се само там, където има гарантирана пазарна среда и възможност за свободна конкуренция.

В новата география на мисленето, създадена от железницата, човечеството преодолява и овладява разстоянието. В мисловната география на електронната търговия разстоянието е елиминирано. Има само една икономика и само един пазар.

Новият измерител на просперитета е икономиката на знанието.

Трябва да възприемем езика на глобалната икономика и да построим развитието си спрямо най-новите световни предизвикателства – изграждане на общество и стопанство, способни да произвеждат, защитават, споделят и продават знание на международните пазари. Необходимо ни е обучение по предприемачество днес, за да има истинска предприемаческа класа утре.

Завършвайки този раздел, искам да напомня мисълта на великия Рудолф Вирхов:

„Медицината е социална наука, а политиката не е друго освен медицина от висок ранг.”

За начало на първата парична революция служи появата на металните монети, чиято непосредствена последица е появата на свободни пазари. Втората парична революция води началото си от банките в Италия, послужили като първообраз на възникването на националните банкови системи и появата на книжните пари. Именно създаването на банките и книжните пари разрушава феодализма и променя основата му от наследствена организация към парични отношения, като премества центъра на икономическата мощ от притежанието на земи към притежанието на акции, облигации и корпорации. През XXI век светът навлиза в третата фаза на историята на парите – ерата на електронните пари и виртуалната икономика. Появата на електронните пари ще доведе до обществени промени – поне толкова всеобхватни и фундаментални, колкото породените от предните две парични революции. Новите пари ще предизвикат радикални промени в политическите системи, в организацията на търговските предприятия, в класовата структура на обществото. Виртуалните пари ще създадат своя собствена цивилизация, която с пълна убеденост може да наречем планетарна. Нейна основа ще е планетарният разум, доколкото парите, подобно на числата и законите, са категория на мисленето. Парите се превръщат не само във фокус на модерната световна култура, но и поемат ролята на фокус в организацията на смисъла на живота. Виртуалните пари ще отстранят религиите и политическите партии. Религиите ще бъдат заменени с обучение по етика, а политическите партии – с конкуренция между експертни обществено-икономически проекти, където ще се следва логиката на разума, а не логиката на емоцията.

За първи път в човешката история отделната личност ще носи отговорност за човечеството като цяло и човечеството като цяло ще носи отговорност за отделната личност.

Убеден съм, че бъдещите лидери на здравеопазването няма да се примиряват с посредствеността, но най-важният урок, който трябва да научат, е: да схващат главното и да правят баланс на интереси. Правенето на баланс на интереси в епохата на Homo Ethicus е другото име на справедливостта. Всъщност това е справедливост. Ние сме тук, за да вървим по пътя на духовното развитие. Целта на духовното развитие е постигане пълнота на разбирането, от което произтичат душевна хармония и добронамереност, но и овладяване на кода на съвършенството, наречен свобода. Прагматикът, вървящ по пътя на духовното развитие, стремейки се към душевна хармония и добронамереност, познаващ кода на съвършенството, е Homo Ethicus.

Лидерите на здравеопазването, лидерите на новото обществено здраве трябва да се превърнат в модел за подражание, защото те трябва да бъдат отговорът, а не въпросът.

А сега се обръщам към чувството за хумор на читателите! Когато мисля за демонополизацията и здравната реформа, се сещам за следната мъдрост: „Когато забележиш, че яздиш умрял кон, слез от него“.

Но псевдоекспертите ни представят следните стратегии:

… снабдяваме се с по-як камшик!

… сменяме ездача!

… казваме, че винаги сме яздили този кон!

… създаваме работна група, за да анализира коня!

… посещаваме други места, за да видим как яздят там умрели коне!

… повишаваме стандартите за качество за яздене на умрели коне!

… създаваме Task-Force, за да съживи коня!

… плащаме на хора от чужбина, които уж можели да яздят умрели коне!

… включваме обучителен модул, за да се научим да яздим по-добре!

… правим сравнение между различни умрели коне!

… променяме критериите, които определят кога един кон е умрял!

… впрягаме много умрели коне заедно, за да станем по-бързи!

… обясняваме: никой кон не може да е толкова умрял, че да не може повече да го яздим!

… правим проучване, за да видим има ли по-добри и по-евтини умрели коне!

… обясняваме, че нашият кон е по-добре, по-бързо и по-евтино умрял, отколкото други коне!

… създаваме група по качеството, за да се намери приложение на умрелите коне!

… откриваме независимо разходно перо за умрели коне!

… увеличаваме сферата на отговорност на умрелия кон!

… развиваме мотивационни програми за умрели коне!

… преструктурираме, за да може една друга област да получи умрелия кон!

Проф.  Цекомир ВОДЕНИЧАРОВ