Доц. Иво Петров, доц. Диана Трендафилова и проф. Юлия Джоргова участваха в специална пресконференция на Дружеството по интервенционална кардиология и на Дружеството на кардиолозите в България на тема: “България се връща на опашката в Eвропа по лечение на сърдечно-съдови заболявания с поредната „реформа“ в здравната система”. Поради аргументацията на позициите, поради значимостта на проблема публикуваме изложението на специалистите с малки съкращения.
Поредното извращение на „здравната реформа”
е намалението на цените на имплантите от 1 юли т.г. Естествено, най-голямата секира е отново в областта на инвазивната кардиология. Вместо да бъде приоритет, лечението на сърдечно-съдовите заболявания у нас е на път да се върне 10 години назад. А те са водеща причина за смърт и тежка инвалидизация на населението в световен мащаб. В България все още 66% от смъртността се дължи на болести на сърдечно-съдовата система.
Светът върви напред и за последните 20 години направи гигантска крачка като диагностични и терапевтични възможности в областта на кардиологията. В резултат днес инфарктът се лекува дефинитивно – напълно и изцяло, а това може да се каже за твърде малко болести и състояния. Въпросът е да бъде приложено навреме необходимото лечение. България има своите постижения в тази област в последните години, които се измерват обективно – с намаляване на смъртността от инфаркт. Първата ангиопластика при инфаркт у нас е направена през 1993 г. Първата национална програма за лечение на острия коронарен синдром със ST-елевация (инфаркт, показан за интервенционално лечение) стартира през 2003 г. първо в София, после в Пловдив и Варна. След въвеждането на интервенционалното лечение болничната смъртност от остър инфаркт намаля близо 2 пъти.
През 2007 г. общата смъртност от инфаркт у нас е била 16,3%, а през 2010 г. пада на 10,4%. Основната причина е разширеният достъп до структурите, осигуряващи модерното лечение – отделенията и клиниките по инвазивна кардиология. През 2009 г. по данни на авторитетното научно сп. „Юропиън харт джърнъл” България е на предпоследно място от 23 страни в Европа по брой на първичните интервенционални процедури – 21%, 16% от пациентите са лекувани с фибринолиза, а 63% остават без терапия за възстановяване на запушения съд. През същата година водещата страна в Европа – Чехия, има над 90% покритие на инфарктите с интервенционално лечение.
През 2011 г. смъртността от инфаркт у нас е била: 17,04% при пациентите, на които не е приложена терапия за възстановяване проходимостта на запушения съд; 10,7% за пациентите, лекувани с фибринолиза; 6% за пациентите, на които е приложено интервенционално лечение и е отворен запушеният съд.
И докато съсловните организации пропагандират и обучават лекарите по звена за новите методики, държавата не си мръдва пръста да помогне, независимо че това трябва да бъде неин основен приоритет. Та нали целта е да се работи в полза на хората – за държавата това са данъкоплатците, а ние сме полагали Хипократова клетва. Многобройни са предупрежденията и препоръките към всеки министър на здравеопазването (които, за съжаление, не се задържат повече от година) за въвеждане на ред в спешните звена, за организация на лечението на спешните пациенти със сърдечно-съдови заболявания. Нали това е качествен критерий за нивото на здравеопазването на една държава, да не говорим за контрол на качеството на лечението по места. За патология като сърдечно-съдовата и особено за нейните остри форми важи афоризмът „Времето е мускул”. И това е така, защото съвременното лечение изисква перфектна логистика на всички нива, за да се вместим в т. нар. „златен час“ – в първите 90 минути от началото на симптомите при инфаркт. Светът видя ползата в прогнозата при съвременното лечение на тези пациенти (категорично доказано с многобройни рандомизирани проучвания) и насочи своите усилия за превръщането на това лечение в национална стратегия чрез максимално скъсяване на „размотаването” на пациентите.
Ние учим нашите студенти и специализанти как трябва да лекуваме тези пациенти, но реално сме доста далеч от практиката в Европа. Не че не знаем и не можем да лекуваме по правилата. Но сме принудени да лекуваме по „клинична пътека“, която често няма нищо общо с реалността при закъснял и усложнен пациент. Защото в България в няколко последователни години драстично бяха орязани цените на клиничните пътеки – не на диагностичните, а на лечебните клинични пътеки, – например за ангиоплстика при остър коронарен синдром и остър миокарден инфаркт.
Сега дойде ред и на имплантите. Какво пък – българинът е беден и може да разчита на най-ниското качество – за това стигат парите. Какво ни остава – да лекуваме пациента с огромни икономии (за да се вместим в клиничната пътека), да поставяме в артериите това, което е преценила НЗОК като имплантанти. Нищо че голяма част от имплантите в списъка не се използват вече. Да не говорим за иновации, за качество, за прогноза. Поставя се на карта една специалност, която цял свят призна като прогресивна и ефективна. Да не говорим за последващия социално-икономически ефект на инвалидизиран пациент, който се превръща в проблем както за близките си, така и за системата. През 2012 г. 36% от причините за инвалидизация у нас се дължат на болестите на кръвообращението, а през 2007 г. техният дял е бил 47,6%. Разходите за пациентите с коронарна болест за 2012-2013 г. в България са общо 97 млн. евро, като се включват и непреките разходи – за болнични, инвалидност, смърт, грижи от страна на близките и др.
Време е всеки от нас да знае къде отиват парите му, всеки да може да решава какво лечение му се предлага като качество. Време е инвазивните процедури да бъдат оценени адекватно като консуматив и разход за отделния пациент съгласно европейските препоръки. Време е да бъде включена и калкулацията на труда на специалистите, работещи денонощно в рентгенова среда.
Да, пари няма – затова е нужна реална реформа.
Да, правила няма –затова са нужни действащи институции.
Да, качество трябва – за това е нужно активното участие на научните дружества (многократно предлагано) и създаване на истински, работещи лекарски камари.
Да, публичност трябва – всеки осигурен пациент трябва да отстоява правата си. Той има право да получава съвременно лечение, а не да бъде върнат 10 години назад.
Да, корупция има – за това са нужни държавна политика и регулация.
