Наскоро в Клиниката по неврохирургия в столичната УБ „Св. Иван Рилски” д-р Красимир Минкин, д-р Калоян Габровски и доц. Петя Димова извършиха дълбока мозъчна стимулация на пациент с резистентна епилепсия. Операцията продължи четири часа и е първата реализация на този иновативен метод у нас.
Пациентката Деси е на 29 години и през половината си живот страда от битемпорална епилепсия. На 14-годишна възраст претърпява катастрофа. Резултатът е драматичен – всеки ден получава епилептични припадъци. Заболяването й е изключително рядко, но младата жена не се отказва, решава се на сложната интервенция въпреки предупреждението на специалистите, че методът не е панацея. Тя казва, че през годините е пила от всички лекарства, показани за епилепсия, но без ефект. Дълбоката мозъчна стимулация за нея е шанс…
У нас пациентите с епилепсия над 18-годишна възраст не получават държавна подкрепа, когато се нуждаят от хирургично лечение. Затова специалистите от „Св. Иван Рилски” споделят, че често поемат за сметка на лечебното заведение необходимите многобройни изследвания, а в случая на Деси – и оперативната дейност. Имплантът – мозъчен пейсмейкър, който ще контролира епилептичните пристъпи, струва 40 000 лв. Той е дарение от фирмата производител, където са се трогнали от човешката история на младата жена…
Дълбоката мозъчна стимулация за епилепсия е въведена като терапия в Европа през 2010 г. Методът е предложен като допълнителна терапия за намаляване на честотата на пристъпите при възрастни с диагноза резистентна епилепсия.
Изчислено е, че общите разходи за лечение на епилепсия в Европа възлизат на над 15,5 млрд. евро. Колкото по-неконтролирана или резистентна е болестта, толкова по-висока е икономическата цена за дадена държава…
За иновативния метод, за удовлетворението да дадеш шанс на своя пациент, за надеждата, че българската медицина ще ускори развитието си не само на думи, а на дела, за ролята на държавата това да се случва, разказва д-р Красимир Минкин:
Високите технологии не са самоцел
- Дълбоката мозъчна стимулация е високотехнологична методика, която
се препоръчва при епилепсия, но не е водещото лечение за това заболяване. В България болните с епилепсия са около 70 000. От тях 17 000 са резистентни към медикаменти. Именно за тях е уместно да се направи изследване в специализиран Център за хирургия на епилепсия, за да се прецени дали са подходящи за прилагане на метода. Защото, за съжаление, не при всички случаи той е ефективен. Подходящи за хирургично лечение, което да спре пристъпите, са около 25-30% от всички резистентни пациенти.
По принцип има много типове хирургично лечение. Най-успешното е, когато се премахва епилептогенното огнище. Това е една много малка част от мозъчната кора. На практика от 1,5 литра мозък отрязваме 2-3 мл – т.е. понякога премахването на 1/1000 от мозъка е достатъчно, за да осигурим контрол на епилепсията. Ако с изследването се открие такава епилептогенна зона, пациентът е подходящ за прилагане на методиката. При 70% от случаите се постига пълен контрол на пристъпите, а при 20 – много добър.
Има пациенти, при които се налага друг тип интервенция. Случаят на Деси беше показателен в този смисъл. Тя имаше 2 зони – в левия и в десния темпорален дял. Не беше възможно да се премахнат и двете зони, защото пациентката щеше да изгуби паметта си. В тези по-сложни случаи се налага поставяне на електроди на различни места в дълбоките мозъчни ядра, т.е. прилагане на дълбока мозъчна стимулация, която да наруши мрежата, пораждаща пристъпите. Замисълът е като при пейсмейкъра в кардиологията – електроди, свързани с генератор на импулси, да подават електричество – в нашия случай – на мозъка. Самата интервенция е сложна, тъй като се изисква технология, чрез която изключително прецизно да се довеждат електродите до ядра, по-малки от милиметър. За такива интервенции е необходима изключително прецизна апаратура. Тя е много скъпа, но нашата болница я осигури със собствени средства. Скъп е и пейсмейкърът – 40 000 лв., и за съжаление болните трябва да си го закупят, тъй като сумата не се „покрива“ от НЗОК.
Дълбоката мозъчна стимулация е високотехнологичен метод, който е по-малко ефективен от хирургичното премахване на епилептогенните зони. Той е пример, че не винаги по-скъпото е по-добро, но понякога то е последният шанс за пациента. С дълбока мозъчна стимулация при 50% от случаите можем да намалим значително пристъпите, но да ги спрем изцяло шансът не е голям – от 10 до 13%.
Ние, неврохирурзите, се стремим да въвеждаме новите съвременни методи за лечение на тежки неврологични заболявания, защото имаме потребност за това – професионална и човешка. Образно казано, можем да вдигаме на крака пациенти, обречени да не напускат леглото или инвалидната количка, и да ги връщаме към нормалния живот. И още нещо. Обучени сме за медици и искаме да се развиваме в тази сфера. Но за да стане това, медицината също трябва да се развива. В Европа е така, но у нас съществуват много проблеми.
От 2 години се борим НЗОК да поема цената на имплантите за Паркинсон и за епилепсия. Обещания се дават, но после се оказва, че няма средства. Явно неврохирурзите нямат достатъчно силно лоби, защото други специалности са добре осигурени. Известно е, че в НЗОК всяка година се отделят около 80 млн. за медицински изделия, но неврохирургията винаги остава извън списъка. На практика дълбоката мозъчна стимулация при Паркинсон, епилепсия и дистония е блокирана поради невъзможността на пациентите да заплатят сумата за имплантите.
За самата интервенция ние не искаме заплащане – затова дълбоката мозъчна стимулация в България струва три пъти по-малко, отколкото в другите европейски страни. Там цената варира между 40 и 80 хил. евро…
Странно е това, което се случва у нас. Развитието на медицината е световен приоритет. Но когато в България въведем някой съвременен метод, дори след като представим всички доказателства за неговата ефективност, т.нар. „партньори“ от НЗОК не проявяват интерес и обричат постижението на провал. Лично аз съм крайно разочарован от тази институция. Парадокс е, че касата е задължена да плаща за тези лечения в ЕС, тъй като вече е осъждана от пациенти. Рано или късно ситуацията ще се промени, но днес губим ценно време на висока цена – трагедията на пациентите, които знаят, че има кой да им помогне тук и сега, но не могат да си го позволят. Нашият проблем е най-вече морален – не можем да помогнем на толкова хора, на колкото бихме желали. Реално е годишно да прилагаме метода при около 20 пациенти с Паркинсон, при 5 – с дистония и 5 с епилепсия. За да стане това възможно, касата трябва да отдели само 1% от бюджета за медицински изделия.
Друг е въпросът, че бюджетът за лечение в чужбина по закон може да се пренасочва. Какво пречи, вместо да плаща на клиники в други страни, институцията да инвестира в развитието на българската медицина?
Деси е добре. Засега няма пристъпи, но за да сме сигурни, че сме успели, е необходимо да я наблюдаваме поне 6 месеца.
Не приемаме, че като сме направили нещо за първи път, сме сътворили чудо. Смисълът не е в самоцелното постижение, което да отчетем като ловен трофей на клиниката. Важното е да се създаде школа и да продължаваме да го правим. Самостоятелните инициативи, ограничени в една болница, в една клиника, бележат малки успехи, но не постигат голям обществен ефект. За да има развитие даден проект, държавата трябва да му даде шанс и да го подкрепя една година, а лекари, каса и министерство, всеки със своите механизми и в сътрудничество, да работят в тази посока.
В Германия, за да се създаде център като нашия, всеки от изброените партньори казва какъв ще бъде неговият принос, и го прави. При нас е точно обратното. Решаваме да развием дадена иновативна дейност, но за целта трябва на собствени разноски да се обучаваме в чужбина, след това да разчитаме на болницата да осигури съответната апаратура, после се оказва, че няма да има клинична пътека… Имам усещането, че новите проекти разстройват НЗОК, защото тя ще трябва да наруши шаблона на финансовата си дисциплина от предходната година…
Сега с новия министър имам някаква надежда. Той е реформаторски настроен… Бихме се срещнали с него, за да поискаме подкрепа за проекти и за контрол по реализирането им във времето. Защото е важно колко хора се лекуват, а не колко пътеки се усвояват…
