Вие сте в: Начало // Всички публикации // Пътуване към отговорностите

Пътуване към отговорностите

Д-р Гошо Грозев – управител на общинската болница в Гълъбово, пред „Форум Медикус“ с един реалистичен поглед към организацията, управлението и парите в здравната система

Общинската болница в Гълъбово разполага с 6 отделения за лечебна дейност: вътрешно, хирургично, неврологично, АГ, физиотерапия и детско отделение. Две са диагностичните звена – рентгенов комплекс и клинична лаборатория. В болницата работим общо 33 лекари, а целият персонал е 110 души. Оптимален е броят на работещите за такава структура, като в момента лекуваме пациенти по 55 клинични пътеки. Това, което правим през последните години, продължаваме да го правим и днес, като не сме увеличили дейността си, дори напротив. Стараем се да поддържаме едно и също ниво и ако в една година имаме спад с 2,3 процента, на следващата пък бележим растеж в броя на пациентите пак с подобен процент. Ето защо парите, които получаваме от НЗОК, са приблизително константна величина всяка година. Смятам, че информациите за постоянно увеличаващите се пари от здравната каса към болниците са най-малкото силно преувеличени. Защото парите, които конкретно нашата болница получава за изработеното в последните няколко години, са едни и същи.

Отделенията, които изброих, работят от дълги години, едни и същи са и нашият стремеж е да ги поддържаме. В този смисъл е ясно, че нито има нови отделения, нито има закрити. Добро е състоянието в съществуващите звена на общинската болница – например вътрешното отделение и физиотерапията са с второ ниво на компетентност по съществуващите критерии в момента, клиничната лаборатория също е второ ниво. Всички останали отделения са с първо ниво. Смятам, че за региона и за болницата това е оптималният вариант – и като ниво на компетентност, и като персонал, и като обем работа. Всичко останало не е реалистично – да вдигаме нивото и да търсим нови лекари, нови дейности…Смятам, че не е рентабилно при съществуващата ситуация и в региона, и в страната. Това, разбира се, ни ограничава до известна степен в лечебната дейност. Защото всяко по-високо ниво на компетентност гарантира работа по по-голям брой клинични пътеки.

Вероятно това бе един от замислите при промяната на критериите за лечебна дейност. Защото сега хирургичните отделения на болниците от първо ниво могат да лекуват и оперират перитонит, но не могат да лекуват остра коремна болка. Консервативно лечение на остра коремна болка не е позволено поради самите критерии и правила за първо ниво, за разлика от перитонита, който може да бъде опериран, и то по спешност. Парадокси!

Това означава, че ако приемем един болен с коремни болки, дори и най-добрият специалист не може да определи на прима виста какъв е точно проблемът. Понякога се налага да се изчака във времето. Но това означава даденият специалист да приеме пациента и да го наблюдава примерно 24 часа, за да прецени дали се налага операция или може успешно да бъде приложено консервативно лечение. Това страшно много ограничава и стеснява нашата дейност. При подобни случаи поради съществуващите нормативи ние сме длъжни пациента с коремна болка просто да го насочим другаде. Щом човекът откаже операция при нас, сме принудени да го препратим в друго лечебно звено. А това крие рискове, свързано е с допълнителни разходи.

Със сигурност има и други такива примери. На общия фон на здравеопазването подобни парадокси съществуват навсякъде в системата.

Общият брой на лекарите в нашата болница на този етап е оптимален. Те работят на трудов договор и са „наши“ по смисъла на законите – защото имат право само на 1 договор в болничната помощ и на 1 в доболничната. Стара Загора е близо до Гълъбово и това ни помага. Казано иначе – повече ни помага, защото и в областния град вече има много частни болници, привлекателни места за работа на лекарите, особено на по-младите. Но се справяме и тези 33 колеги лекари, които лекуват в общинската ни болница, са оптималният брой за нашите реалности и нашите възможности.

Истината е, че нашите пациенти от години наред са константна величина и появата на много нови болници не ни е повлияло конкретно.

Средно годишно лекуваме около 3000 пациенти, като населението на общината е 15-16 хил. души. Обаче спецификите в нашия регион са много – големи и мощни предприятия, в целия комплекс са трите ТЕЦ „Марица-изток“, Брикетната фабрика, Рудник 3 на комплекса Трояново, „Енергоремонт“ и други по-малки фирми, в които работят общо 7-8 хил. души. В общината брутният продукт е много висок, заплатите са добри и повечето работещи се осигуряват на максималния доход.

Финансирането на болницата основно се формира от парите, получени от НЗОК за извършени дейности по клиничните пътеки. Малко не ни достига за решаването на всички проблеми, затова разчитаме и на общината. Тя е помагала и помага, надяваме се и в бъдеще да бъде така, защото без тази подкрепа малко общински болници биха издържали. Независимо от коментарите на различни нива общинските болници жизнено се нуждаят от подкрепа. Помощта на общината се изразява в различни неща: при ползване на парното, което получаваме безплатно от „Брикел“, за сключване на договори за медицинско обслужване с различните предприятия на територията на общината, помага с охраната…Всяко нещо е особено важно и това много ни облекчава. Всеки един спестен разход е важен и в този смисъл сме благодарни на общинското ръководство.

Колкото до общите проблеми, те са характерни за много общински болници. Финансирането е един от тях: не се плаща редовно, правят се безкрайни проверки за всяко едно нещо, независимо че сме малка структура, която е колкото една клиника в големия град. Проверките са тотални – от НЗОК, респективно РЗОК в Ст. Загора, от РЗИ, от агенция „Медицински одит“. Много проверки, по една седмица стоят при нас и това малко нарушава ритъма на работа. Като погледна към бюрото си и си казвам: вместо там да има молба за започване на работа, има молба за напускане. Вместо похвала, има наказание, вместо да има субсидия, има някакви санкции. Постоянно получаваме уведомления, че еди-какво си няма да бъде платено или ще бъде забавено. Нищо не е както трябва.

Управлявам болницата повече от 5 години и въпреки всичко не ми е минавало през ума да се откажа. Въпреки че съблазните са много, колегите от частните структури казват, че при тях нещата вървят много по-добре. Не съм мислил подобен ход.

Поел съм ангажимент към хората, с които работя, и към хората, които са ми гласували доверие. Не бих искал да предам нито едните, нито другите.

Освен с административна работа работя и като уролог, но нещата не са каквито бяха. В момента съм ординатор към хирургичното отделение, но за урологични операции не можем да говорим, защото е необходима реанимация плюс четирима анестезиолози на постоянен трудов договор и един без специалност на територията на общината. Знаете колко трудно е с тези специалисти, които – освен че са малко на брой и постоянно ги търсят – тръгват нанякъде. С една дума –за да лекуваме и оперираме урологични пациенти, ни е необходим ОАРИЛ, ето защо спряхме тази дейност. Дори и за консервативно лечение са необходими 4 анестезиолози, това е задължително условие в клиничните пътеки. Парадокс, но е факт!

Разбира се, ние лекуваме болните, когато се нуждаят от помощ, въпреки трудностите, които съществуват в нормативната база.

В АГ-отделението работят трима колеги, има и раждания, но в интерес на истината техният брой намалява през последните години.

Няколко думи искам да кажа и по актуалната тема за спешната помощ и нашите взаимоотношения. Действа филиал на спешната помощ, който е стациониран на територията на болницата. Отношенията ни са добри, те разполагат с лекари, един екип дежури на смяна. Работим в добра колаборация, те разполагат с нас и разчитат за консултации, за лабораторни изследвания, за рентгенови изследвания, понякога и ние разчитаме на тях. Не са малко пациентите, които постъпват за болнично лечение чрез екипите на спешната помощ. Работим добре и не виждам основания за някакво напрежение. Няма проблем и във финансово отношение, тъй като от миналата година МЗ заплаща на общинската болница на преминал спешен пациент – когато са правени консултации или лабораторни и рентгенови изследвания. Винаги когато са ни викали от спешния център, сме се отзовавали. Всеки месец се отчитат преминалите през болницата пациенти по тази схема и след проверка на РЗИ ни се заплаща.

Въпреки че регионът е специфичен, с много промишлени предприятия, проблеми не са възниквали. Единствените трудности се появяват, когато един спешен пациент трябва да бъде транспортиран. Обикновено викаме екип от Ст. Загора, което забавя процедурата по транспортиране, но това са решения на колегите от спешната помощ. Може би има резерви да бъде оптимизирана работата, но те ще си ги измислят и приложат.

Като че ли столичните вълнения по отношение на спешността остават малко встрани от нас, ние си имаме своите проблеми и всеки ден търсим решения. За всяка реакция – било стачки или протести, сигурно има някаква причина и обяснение. Но проблемите трябва да се решават от компетентни хора, които са работили и имат опит в дадената сфера. Така трябва да се решат проблемите и в спешната помощ според мен. Има опит на други държави, парамедици пътуват до спешните пациенти, обгрижват ги, докато пристигнат в болниците, където лекари поемат по-нататъшното лечение. Може би това е добрият опит. В самата линейка може да се помогне до определено ниво, дежурните са обучени за това, но следващите нива трябва да бъдат поети от лекарите. Мисля, че и в София, и в България могат да бъдат намерени верните решения.

Лекарите в болницата не са местни, от Гълъбово, но работят в нашата болница и са лоялни към нея, за което им благодаря. Моето семейство също е устроено в Ст. Загора – децата ми учат там, не ми пречи това, че пътувам. Подобно е положението и с колегите. Не са големи разстоянията, работниците от комплекса „Марица-изток“ също пътуват всеки ден по 50-60 километра в една посока. В цяла Европа да пътуваш до 100 км за работа се приема като съвсем естествено. Въпрос на нагласа и настройка.

Понякога, ако си свикнал да пътуваш, но не пътуваш, се чувстваш ощетен!

Наскоро ме питаха от радио Ст. Загора за състоянието на общинските болници и какво би станало, ако болницата в Гълъбово бъде закрита. Ами ясно е какво: хората няма да имат достъп до болнична помощ, няма да имат лаборатория, рентген и прочие. Ще остане спешният център, който само ще транспортира пациентите. Да не говорим, че неговата издръжка сигурно ще скочи колкото сега е нашата. Отделно от това местните хора трябва да отиват да се лекуват другаде. За здравната каса е безразлично на кого ще плати – на нас или на друго болнично звено. Но на хората не им е безразлично! Особено на хронично болните.

Иначе сметката е проста и ясна – може да се види колко средства се дават на общинските болници, колко пациенти лекуват, какви са дълговете? Дори да се види колко струва един болен, защото ще се окаже, че това са по-ефективни структури…По-рентабилни, по-социални.

Ние винаги търсим проблема не там, където съществува, а се мъчим да се насочим там, където го няма!

Ние в Гълъбово, а и колегите от другите общински болници горе-долу сме си подредили къщичката, но напоследък все по-трудно се работи. Много неща могат да бъдат променени – и като нормативна база, и като изисквания, но трябва воля и тя не бива да бъде в рамките само на един мандат. Трябва да има равнопоставеност между различните болници, трябва да има здравна карта за държавните болници, но и за общинските, и за частните. И да се знае колко пари са необходими за издръжката на цялата система, дали има нужда от нови звена. Защото има прекрасни частни болници, но дали всички отговарят на критериите, има ли нужда от други? В момента в България се строят не по-малко от 10-15 нови частни болници…

Смятам, че нещата трябва да се решават комплексно – избираме си на всеки избори ръководители на държавата и те трябва да имат волята и капацитета здравеопазването да стане не само приоритет, но и една стабилна система.

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.