През тази година световната културна общност чества две столетия от рождението на гениалния немски композитор романтик Роберт Шуман /1810-1856/, чиито безценни клавирни и симфонични творби са отдавна извън времето и звучат неподменимо в концертните зали навсякъде по света.
Тъй като гениалното, от каквито и духовни корени да никне, е винаги общочовешки значимо, не бихме отминали и ние тази годишнина, като повод за персонологичен и патоперсонологичен взор в личността, която гради гения, дирейки в животописа на Роберт Шуман както здравото, творчески градивното, така и болестно преломяващото, съотнесено към неговото творчество.
Всъщност опити за клинично изясняване на добре познатото на съвременниците му психично разстройство са правени още в края на ХІХ век първо от големия немски психиатър П. Мьобиус /известен с патографните си трудове върху Русо, Гьоте и Шопенхауер/, така и по-късно от не по-малко видния учен Х. Груле, та дори и до наши дни /К. Францен, 2006/. Става дума за интересна проблематика, докосваща винаги животрептящата и никога необезсмислящата се енигма за връзката между гениално сътвореното и психично болестното.
Роберт Шуман е роден в горносаксонския град Цвикау на 8 юни 1810 г. като пето дете в семейството. Син е на книгоиздател, а майката е дъщеря на хирург, кръвна родственица на Лесинг. Единствената му сестра след време потъва в дълбока депресия и се самоубива на 29-годишна възраст. В характера на майка му пък са били доловени „неуравновесеност” с посменни периоди на повишена чувствителност, нежност и на гневни припламвания.
От ранна възраст Роберт Шуман изявява своята музикална дарба и учи пиано, достигайки виртуозна изпълнителска техника. Завършва образованието си в Лайпцигската консерватория, усъвършенствайки пианистичното си майсторство при големия музикален педагог Фридрих Вик. Дъщерята на този музикант Клара, прочула се отрано като „дете чудо” като виртуозна пианистка, а в зрелите си години и като една от малкото жени – композиторки в музикалната история, по-късно става съпруга на Шуман.
Роберт Шуман постепенно се отдръпва от пианистичната си кариера и разгръща насочено композиторския си талант, създавайки бележитите си клавирни пиеси, концертите за пиано, цигулка и виолончело с оркестър, 4-те симфонии, операта „Геновева”, симфоничната поема „Манфред” и много други. Творби, които придобиват широка известност и висока оценка, сближавайки го творчески равностойно с гениалните му съвременници Менделсон, Лист, Хилер, Йоахим, Брамс. Със своето творчество Шуман се издига като един от най-видните представители на романтизма в музиката – стил, който владее почти целия ХІХ век, проникнат от емоционална наситеност, програмност, лайтмотивност и монотематизъм.
Като всеки истински творец в изкуството, Шуман е бил не само надарен с недосегаем съзидателен дар, но е бил един от най-добрите синове на своето време. В него е бликал неудържимо духът на търсещата, дръзновената младост, на страстната, устремена към бъдещето мечтателност. Едва ли има от рано приобщени към музиката поколения, които да не са отрасли с неговите клавирни „Детски сцени”, в чийто цикъл е прочутото и вълнуващо всяко сърце „Мечтание”.
За психичното заболяване на Роберт Шуман съдим не само от наблюденията на близките му, но и от преживяванията му, отразени в неговия „Дневник”. Така още през 1830 г. /тогава 20-годишен/ необяснимата, непреодолимата, възникнала без външен повод депресия е лаконично изразена: „Мъчителна, страшна меланхолия”. Това ни подтиква да си припомним наследствените корени, които биха могли да градят болестно и неговия живот: подбуденото от депресия самоубийство на сестра му и „неуравновесеността” на майката. Поведението пък на самия композитор, извън основното му заболяване, е било пронизано от тревожна мнителност и фобийни нагласи /акрофобия/.
Позовавайки се на Х. Груле, който терминологично прецизира психотичния процес при Роберт Шуман с контаминацията „циклотимия” – т.е. манийно-депресивна психоза, днес /по МКБ/ „Биполярно афективно разстройство”, е несъмнено заболяването, съпътствало по-голямата част от живота на великия композитор.
В началото фазите са били епизодични /предимно депресивни, по-рядко манийни/ и са протичали обикновено леко. Впоследствие са се учестявали и били по-продължителни. В 40-те години многомесечното протичане на депресивните фази е обезсилвало работоспособността на Шуман, а с настъпването на манийните периоди творческата му активност разраствала до необикновена степен. Но болестта неотклонно сломявала организма, подсилвайки тревожната мнителност, обезвереността, чувството за обреченост. През 1850 г. Шуман е бил назначен за държавен музикален директор в Дюселдорф.
Преобладаващите депресивни фази ставали все по-продължителни и симптомно обогатени. През февруари 1854 г. в меланхоличен раптус той напуснал жилището си и се отправил към Рейн. Стигайки до средата на моста, Шуман захвърлил брачната си халка и скочил във водата. Бил спасен от наблизо намиращи се рибари. След този злополучен опит бил настанен в частната психиатрична болница на д-р Рихарц в Ендених край Бон. Там останал до смъртта си на 27 юни 1856 г.
В заключителните си размисли бихме се запитали отново дали и какво точно влияние би могло да има психичното заболяване на Р. Шуман върху неговото музикално творчество? Изглежда, че връзката между гениалност и психична болест (не само в този случай) би могла да вълнува духовете…
Като най-близо до научната истина приемаме, че гениалното, популационно рядко и строго индивидуално, е генно предопределен евристично-творчески връх на психично най-съвършеното в една личност. По естеството си гениалното е биологичен антипод на психично болестното – „структурно негативно и рецесивно”. „Биологичен”, защото психичната абнормност е също генно заложена. Неразривната психосоматична цялост на организма обаче не би могла да изключи в отделни случаи едновременното съществуване както на гениалното, така и на психично патоклизното, без това да означава, че едното детерминира другото или обратното. Допустимо е един психотичен процес да замъгли или да прекъсне съзидателния градеж на гения. Но не винаги! Роберт Шуман е пример за трудно, но все пак осъществимо творческо надмогване над болестното. Като разбулващо по свой път психично глъбинното в гениално сътвореното, бихме привели искрено споделеното от Гьоте: „Убеден съм, че благодарение на някаква тайна душевна сила, която вероятно заслужава да бъде изучена, аз се възвисих до такова творческо състояние, родило при пълно съзнание това, което аз високо ценя.
Д-р Димитър ЧАСОВНИКАРОВ
