В края на миналата седмица у нас възникна т. нар. донорска ситуация. От интензивната клиника на болница Токуда / за пръв път/ съобщават за потенциален донор – изпаднала в мозъчна смърт 49-годишна жена от Русе, чиито близки са дали съгласие тя да стане донор. Компетентните институции и лекарски екипи са на крак. След 8-часова интервенция във ВМА нов черен дроб получава 14-годишен младеж с тежка диагноза, който през последните дни е обявен като спешен пациент за трансплантация. Ден по-късно в Александровска болница бъбреците са присадени на 32-годишна жена и на 56-годишен мъж…
В края на миналата седмица у нас всичко това бе съобщено като новина. А не би трябвало. Не само защото трансплантациите днес са неизменна част от процесите в модерната терапия навсякъде по света. Но и защото у нас времето е доказало, че са налице необходимите предпоставки трансплантационната наука и практика да се развиват. Имаме структури, нормативната база е добра, екипите са подготвени.Защо тогава приемаме съобщенията като новина? Един от отговорите е, че защото се създава едва осма донорска ситуация в единадесетия месец на годината. Друг от отговорите е, че защото сме в дъното на графиките за брой трансплантации спрямо броя на населението в сравнение с други страни. Трети вероятен отговор е, че в условия на недоверие между здравната система и хората е нелогично да се очаква положително становище за донорство от близките на починалите. Или пък към всички тези фактори трябва да прибавим и други в диапазона от народопсихологията до готовността на кадрите в интензивните звена да мислят за донорство, да работят за това.
Лесно е да се каже – няма донори. Вярно е, но пък недостигът на органи за трансплантация е характерен за целия свят. Лесно е да се каже – няма организация. Не е вярно, защото макар и малко на брой, успешните трансплантации у нас опровергават такова твърдение. С думите може да се играе още много. Но думите не могат да засенчат тревожните цифри. Днес у нас за трансплантации чакат: 965 души – за бъбрек, 50 – за черен дроб, 32 – за сърце, 6 – за бял дроб. Тези цифри всъщност обясняват най-точно колко път още трябва да извървим, за да не бъдат трансплантациите новина.
Семинар за журналисти, организиран от Изпълнителната агенция за здраве и потребители към Генералната дирекция за здраве и потребители /DG SANKO/ към ЕК през октомври т.г., също бе посветен на тревожните въпроси и националните отговори по многообразните аспекти на трансплантациите. Организаторите от Брюксел бяха подготвили натоварена и разнообразна програма. Те отчетоха дейността по 48 проекта, финансирани и подкрепени от ЕС, реализирани в периода от 2003 г. досега, в сферата на трансплантациите. Темите за обмен на добри практики, за стандартите в трансплантационния процес, за създаването на регистри, за обучението на професионалисти бяха подробно разгледани. Лекторите коментираха трите основни директиви на ЕК в областта на SOHO – substances of human origin:
- директива 2020/98/ЕС за стандартите за качество и безопасност при събиране, тестване, процедиране, съхранение и разпространение на човешка кръв и кръвни компоненти;
- директива 2004/23/ЕС – стандарти за качество и безопасност при даряване, тестване, процедиране, запазване, съхраняване и разпространение на човешки тъкани и клетки;
- директива 2010/45/ЕС – стандарти за качество и безопасност на човешки органи, предназначени за трансплантация.
Основните положения и заложените в директивите изисквания бяха представени пред журналисти от всички европейски страни достъпно, пречупени през примерите за активностите на различни институции – Европейската комисия, Евротрансплант, Съвета на Европа и др. Акценти бяха поставени върху обучението – и на обучители, и на професионалисти: как да откриват потенциални донори, как да се колаборира ефективно между координаторите по донорство и специалистите от интензивните звена, как да се направят стандартите съпоставими. От казаното може да се обособят няколко извода:
- ключов момент – потенциалният донор да стане реален;
- ключово място – интензивните клиники и отделения;
- ключова роля – на координатора по донорство, наречен „диригент“ на процесите.
На цифрите заложи в лекцията си Аксел Рахмел – директор в Евротрансплант, който отново подчерта, че в Европа всеки ден 10 души умират в очакване на орган за трансплантация /около 4000 годишно/, а около 56 хиляди души са чакащите. Той нарече листите на чакащи „скрит айсберг“, опасен за европейското обществено здраве, и определи нуждата от Евротрансплант в аспекта да не бъде изгубен нито един орган, независимо от териториите. На въпрос на „Форум Медикус“ за отношенията с България г-н Рахмел отговори, че очаква благоприятен изход от процедурата, която тече в момента – за поставяне на основите на партньорство между Евротрансплант и българската Изпълнителна агенция за трансплантация.
Защо процесите са трудни? Свои позиции изразиха много от лекторите, а обобщено тезите са: увеличава се възрастта на починалите; често се откриват инфекциозни или ракови заболявания у донорите; честотата на диабета нараства. Не на последно място бе поставена обществената необходимост да се обосновава колко години живот „се дават“ след трансплантиране. Всъщност точно преплитането на медицински, етични, нормативни и обществени измерения в трансплантационните процеси обяснява трудностите.
„Когато въпросът е на живот и смърт, важно е да подобрим живота“ – това каза еврокомисарят по здравеопазването Тонио Борг пред европейските журналисти. И ни посъветва да коментираме процесите без драма и без патос, но да не забравяме, че „Здравето е за всички и всеки трябва да има достъп до всички технологии в медицината“.
Сред лекторите непременно трябва да бъде откроен Люк Коленби – координатор по трансплантации в Гент, Белгия. Той сподели личен опит за трудното общуване с близките на починалите, даде съвети как да се подхожда – конкретно и общо, при всеки разговор, отнасящ се за живота и за смъртта. Люк Коленби ненатрапливо даде пример за ролята на обществените медии, за силата на личните истории в продължителните процеси за спечелване на обществено доверие за смисъла на донорството. И прожектира малък клип за едно трансплантирано момиче – след като напуска болницата здраво, момичето, което не познава донора, прегръща повече от хората, които среща – на стълбите, в магазина, на детската площадка. Една прегръдка, която въздейства много повече от хиляди думи.
Изключително атрактивен поради големия опит и умението да споделя е и директорът на Националната организация по трансплантации на Испания Рафаел Матесанз. Той даде примери как публикации, радио и телевизионни предавания могат да активират или да ограничат разбиранията на публиката за донорството. Д-р Матесанз определи като ключов моментът на разговор с близките на починалия и разказа как в Испания залагат на обучението за такова общуване, като нарече координаторите по донорство „точните хора на точното място“. Цитирани бяха и цифри – днес в Испания се отчитат 35,3 донори на милион население, макар че в проведено национално проучване 50 на сто са заявили готовност да дарят органи. Д-р Матесанз увлекателно разказа за трудния, но успешен път на Испания в постигане на ръст в трансплантационните процеси /Специално интервю с д-р Матесанз бе публикувано в бр.28/2013 г. на „Форум Медикус“/.
Новите възможности за развитие на трансплантациите чрез иновации също бяха тема на семинара. Специалистите проследиха постиженията и трудностите пред ксенотрансплантациите, пред създаването на изкуствени органи, пред вероятността да се „максимизира“ използването на донорите, пред разширяването на критериите. И не на последно място – пред инвестиране в развитие на биоинженерството като неизползван резерв в тази насока.
Но не само технологичните, но не само организационните аспекти на процесите на трансплантации в Европа ще бъдат запомнени от участниците в семинара. Вълнуващи и разтърсващи всъщност бяха разказите на хора, докоснали се лично до проблема. Майка разказа за трудното решение да дари органите на малкото си момиченце, пострадало при травма – днес, 13 години по-късно, чрез това дарителство живеят петима души – в Австрия, в Германия, в Белгия. По-късно майката създава асоциация на роднините на донорите, защото смята, че тези хора също имат необходимост от общуване помежду си и от взаимна подкрепа. Прекрасна млада дама от Италия описа своята битка с белодробната недостатъчност, онагледи преживяното. Рафаела сподели, че заболелите често имат много малко информация за възможностите за изход, тя определи листата на чакащите за белодробна трансплантация като „листа на умиращите“. Днес Рафаела живее с присаден бял дроб, диша с пълни гърди, днес тя е посланик на добра воля за смисъла и силата на донорството. Вълнуващ бе и разказът на млада жена, която живее с бъбрек, дарен от нейния брат – тя сподели как един такъв жест променя целия дух в семейството, прави близките хора по-добри.
В този ред на мисли вместо заключение ми се иска да разкажа за своя съсед Наско, който повече от 20 години живее с присаден бъбрек. Той все бърза нанякъде, понесъл голяма чанта. Срещаме се често, махва ми с ръка, отминава. И все се усмихва. Днес си мисля, че усмивките на Наско, на 14-годишния младеж с нов черен дроб, на още много хора вероятно ще достигнат до един потънал в скръб дом в Русе. И ще го озарят със сияние.
Дарина СТОЕВА
