- Българските лекари имат основание да празнуват 7 април, защото това е техният професионален празник. На този ден те се чувстват отличени, уважени от обществото заради денонощната отдаденост, смелостта и моралните сили, заради чувството на отговорност и способността да поемат рискове в критични ситуации, заради огромните усилия, които са положили по време на дългогодишното си следване, реализация и специализация, заради утвърждаването като лекари, спечелили доверието на пациентите, заради необходимостта да учат постоянно… Избралият тази професия знае, че пътят е труден, че усилията ще го съпътстват цял живот – и въпреки всичко продължава… Защото знае също, че лекарската професия е най-специалната – най-тясно свързаната с живота и здравето на хората.

За нас, медиците, удовлетворението идва, когато след упованието и надеждата, в очите на болния си видял щастие и благодарност. Тогава се чувстваш победител, а душата ти празнува – ден след ден, победа след победа, без шум, микрофони и червени килими.

Лекарите и по света, и в България искат само едно – да имат необходимите условия, за да правят най-добре това, за което са подготвени. Но докато в страните, с които се сравняваме, правилата, благоприятстващи професионалното развитие, са налице и продължават да се усъвършенстват, то у нас е различно. Причините вероятно са много и не от днес, но у нас не се осъзнава обществената значимост на лекарския труд. Българските медици са поставени в условия, които по скоро пречат на професионалната им реализация и развитие. Условия, при които те са принудени всекидневно да решават възникващи организационни проблеми, с години да водят „битки“ за придобиване на специалност, дълго да доказват, че могат да работят самостоятелно,  да практикуват на две места, за да си осигуряват допълнителни средства за научна литература, за участие в професионални форуми и в квалификационни курсове, за живот. Това, за съжаление, няма как да не вгорчи празника.

През последните години битовите и технологичните условия в някои лечебни заведения бяха подобрени, но все още са далеч от необходимото. Впечатляващо беше мнението на пострадалите от атентата израелски граждани, които се възхитиха от способностите на българските лекари и не спестиха учудването си от лошите болнични условия. Известно е, че по отношение на болничната база сме последни в Европа, но по-лошото е, че сме далеч и от предпоследните. Ние тях трудно ще достигнем, а да не говорим за някакво средноевропейско ниво.  Ако отговорните институции най-после не осъзнаят, че една държава без ефективно здравеопазване и образование няма как да съществува – държавата е обречена. Мисля, че България все повече се превръща в обречена държава.

Раждаемостта намалява, а младите, достигнали репродуктивна възраст, напускат страната, в това число и лекарите. Процесът продължава от години и се задълбочава, а все още няма механизъм за неговото овладяване. Не е тайна, че нашите лекари са високо ценени в чужбина. Там те постигат успешна реализация, защото попадат в среда с предвидими и гарантирани условия за работа и развитие. Тези фактори, липсващи у нас, са основната причина, която ги привлича. Доброто заплащане е оценка, аналогична на качеството на труда, който те полагат. Освен това здравната система е изградена така, че независимо кой е на власт, нищо не може да наруши нейната стабилност и сигурност.

У нас ситуацията е съвсем различна. Всеки нов администратор променя правилата според собствените си разбирания или според спуснати „отгоре“ поръчения. Последният пример е от НЗОК. Оттам решиха, че болниците могат да бъдат квартални бакалии, които да раздават здраве на килограми, грамове или друга мерна единица. Правят се проверки в звената за инвазивна кардиология дали там се извършват по осем процедури на ден или повече. Ако са повече – евентуално да не се признават. Може ли заради тези ограничения да рискуваме здравето на деветия за деня пациент с инфаркт?

От наложените лимити болниците се оказаха недофинансирани. Последваха изискванията за нива на компетентност, които вкараха болниците в омагьосан кадрови кръг – което пък доведе до закриване поради липса на определения брой специалисти. Така цели региони останаха без специализирана помощ. Стигна се до парадокси. В една област няма регистриран нито един ревматично болен. Оказва се, че поради липса на ревматолог пациентите са отчетени другаде. Ако се доверим на статистиката, ще решим, че там се случва чудо и хората не боледуват.

Какво стана със здравната карта? Няма я и скоро едва ли ще бъде включена в дневния ред на системата. А тя е възприета европейска практика със съответния механизъм за контрол и регулация при откриването и закриването на лечебни заведения според броя и нуждите на населението от здравна помощ.

Споменах само някои от проблемите, но и те са достатъчни, за да стане ясно, че са необходими ясна стратегия и програма за развитие на здравеопазването. Защото здравеопазването е една от системите за национална сигурност и тя не трябва да бъде подлагана на трусове.

Но понеже говорим за празника, ще кажа, че от гледна точка на професионализма си българските лекари имат основание да празнуват и поне за един ден да игнорират проблемите. През другите дни отново ще носят кръста си. Нямат избор. И те го правят, защото медицината е тяхно призвание. Може би затова не от всеки човек става лекар. Ако нямаш вътрешната потребност да си полезен и да помагаш, няма да се получи.

Колкото и да са уморени от проблеми, обидени, обругавани, понякога гневни, колегите ще продължат да работят въпреки системата. Убеден съм, че е така, защото утвърдените ни специалисти – учители на поколения лекари, са с висок морал и го предават на младите, които са жадни за знания, амбициозни и целеустремени. Те са бъдещето на медицината в България. И ако някой не го разбира, допуска голяма грешка. Докато за младите липсват условия за професионално развитие и държавата продължава да е мащеха за тях, няма да ги задържим  в страната. Изучени в България, те ще лекуват други народи. Там ще бъдат успешни, но и носталгични. Това ли искаме? За да имаме и занапред добри лекари, трябва да се погрижим за младите колеги тук и сега. На първо място е създаването на условия за реализация, за сигурност и стабилност. Това се отнася не само за нашата, но и за всички други сфери на обществения живот.

Във връзка със случващото се в здравеопазването БЛС предприе някои стъпки, с които се надяваме да постигнем промени. Подготвихме документ, в който предложихме на всички политически партии да приемат основни мерки и насоки за развитие на здравеопазването, чрез които системата да стане стабилна, независима, прозрачна и гарантирана. Сред мерките са недопускане на политическа намеса в здравеопазването, отделяне на бюджета на здравната каса от този на държавата и др. Чрез подписването на документа партиите фактически ще приемат консенсус за политическа ненамеса в сферата на здравеопазването. Други теми са стабилизирането на системата за спешна помощ – добре оборудвана и най-вече осигурена с подготвени кадри, както и достойното заплащане на труда на медицинските кадри.

Ние не искаме нищо, което би обременило обществото.  Достатъчно е държавата да поеме и да изпълнява наравно със своите граждани задълженията си по здравното осигуряване. Тогава ще се доближим до 5% от БВП, ще достигнем съотношение 60 към 40 на обществените средства спрямо частните средства в системата. Положителният ефект от това ще се почувства от пациентите, от медиците и от системата като цяло…

Редно е в навечерието на професионалния празник да бъдем по-позитивни, по-оптимистични и затова пожелавам на колегите да не забравят, че лекарската професия е велика и е само за избрани. Нищо, че звучи нескромно. Пожелавам им да бъдат здрави. Да имат самочувствието и достойнството на хора, посветени на изключително важна мисия. Пожелавам им да работят с отдаденост и да гледат пациентите си в очите.

Д-р Цветан Райчинов