Доц. Иван Манчев пред “Форум Медикус”
Погледнато професионално и житейски, пред нас е един средностатистически български лекар – ерудиран, различен, приеман от едни, одумван от други. Това винаги прави разликата.
Случаят с доц. Иван Манчев е точно такъв. Пловдивчанин, завършил в София, работил в Бургас, утвърдил се в Стара Загора. Космополит в собствената си страна. Възможно ли е?
Невролог, ръководител на катедра, заместник-декан, републикански консултант.
Погледнато автобиографично, хората ни изглеждат еднакви.
Погледът върху житейската динамика и професионално развитие обаче показва друго…
- Какво още не знаем за Вас, доц. Манчев?
- Работил съм в началото като ординатор, после като старши и главен асистент в МФ на Тракийския университет в Стара Загора, имам специалност по неврология от 1983 г., кандидатска дисертация защитих през 1989 г., която бе призната в Англия, тоест английска докторска степен притежавам от тази година. От 1992 г. съм началник на клиника, а от 1996 г. ръководя Катедра по неврология и психиатрия. Републикански консултант съм за няколко области, а през 2009 г. бях избран за заместник-декан на медицинския факултет в Стара Загора. Това е биографията ми, събрана в няколко изречения.
- Кога обикнахте специалността неврология?
- Още като студент имах интерес към неврологията, съдбата ме срещна с много добри преподаватели, клиницисти от световна величина като проф. Георгиев, проф. С. Божинов и други, част от които вече не са между нас. Те създадоха у мен интереса към специалността и досега никога не съм съжалявал, че я упражнявам. Винаги е интересно, винаги има нещо ново, свързана е със социалнозначими заболявания – мозъчносъдова болест, епилепсия, болести на периферната нервна система. Моите основни разработки и трудове са в областта на мозъчносъдовите заболявания, по темата имам много публикации и две монографии, публикувани в САЩ и във Великобритания съответно през 2007 и през тази година. Ще спомена още една разработка, посветена на наследствените дегенеративни заболявания в неврологията, публикувана в САЩ и в Канада. Обобщено с езика на цифрите – общо 122 научни труда, множество цитирания в чужбина и у нас. Това пък е творческата ми биография.
- Кога тръпката е по-голяма – когато един пациент си тръгне здрав или когато написаното види бял свят и получи одобрение? Или завист…
- При нас нещата са неразривно свързани. Нашата научна продукция винаги се базира на конкретни клинични случаи. В клиниката по неврология е така – публикациите винаги са плод на определен клиничен опит. Аз например вече 31 години работя на това поприще. Ще ви цитирам един скорошен случай, ето и снимките – млада жена след прекарана вирусна инфекция от морбили попадна в клиниката с диагноза инсулт. После се оказа, че не е инсулт, а е морбилозен енцефалит. Самите рентгенови изображения наподобяват множествена склероза, но не е. Ето един нетипичен случай, който ние съответно ще опишем в научните списания. При нас винаги има интересни клинични случаи, които са повод за цитиране на научни конгреси или за публикация.
- Не съжалявате ли за Пловдив – по-голям град, с повече болници и възможности за развитие?
- Всъщност аз съм студентско дете и само съм роден в Пловдив. Кариерата ми премина след това в Бургас и в Стара Загора. Ако питате за усещането, чувствам се бургазлия. Морето има други измерения – екзотика, безбрежност. Като работа обаче аз определено давам приоритет на университетските болници. Нивото в тях е по-високо и затова в Стара Загора се чувствам по-комфортно. Не казвам, че в една областна или общинска болница работят некачествени колеги, но университетската е за предпочитане – и заради апаратурата, и заради обучението на студенти, и заради екипа и колегите, от които винаги можеш да научиш нещо ново.
- Приемате ли мисълта, че всяко място, отдалечено на повече от 50 км от морето, е провинция?
- Това е доста условно, аз дълго време съм живял и учил в София, но не се смятам за софиянец. По тази логика бих попитал: болницата във Фрайбург провинциална ли е? А “столицата” на кардиохирургията в САЩ се намира в Хюстън – провинция ли е? Това е по-скоро българска интерпретация. Всичко е въпрос на самочувствие и на добра работа. Аз затова съм горд, че успях да постигна определени успехи в клиничната практика и в научната си дейност. Публикуването на една статия, камо ли монография в чужбина е адски трудно занимание. Знаете, че в тези страни можеш да получиш позитивна рецензия само с честен труд и по никакъв друг начин. По правило в другите страни трудно признават нашата наука – причините са много.
В този дух искам да кажа и няколко думи за медицинското образование. Европейските критерии трябва да бъдат безусловно въведени у нас, тоест ние трябва бързо да приемем в голямата им част учебните програми на водещите държави. Каквото й да завърши младият човек у нас, той трябва да има конвертируема диплома. Навремето при създаването на първия медицински факултет в Софийския университет са взети немската и френската методика и програма. Но през годините нещата се променят, изопачават се и в днешни дни е най-добре да въведем европейските директиви за образование.
- Имат ли самочувствие българските невролози, имаме ли школа, призната по света?
- Българската неврология е на много добро ниво. Аз споменах за моите учители проф. Георгиев и проф. Божинов, сега ще добавя и името на акад. Г. Узунов, когото считаме за основател на нашата школа по неврология и психиатрия. Много наши колеги са водещи в тази област – не само у нас, но и в чужбина, участието ни на международни форуми винаги е успешно и престижно. Нашите знания и умения не са по-малки от тези на колегите в другите страни, нашият дефицит е по-скоро по отношение на апаратура, на финансиране и на по-добри условия за работа. Иначе нашата неврология не е по-лоша и е съизмерима с опита на другите страни. Ето например двама колеги специализираха и им е направило впечатление, че във Франция първо изследват болния с апаратни методики и после го преглеждат. Моите дълбоки уважения към Франция, но това е различно от клиничното мислене, на което ни учеха нашите учители. Вярно, че с развитието на технологиите много често инструменталното изследване е водещо, но за мен правилно е обратното – преглед и клинично изследване, а след това – апаратно. Още повече че от финансова гледна точка нито един директор на болница няма да търпи лекар, който прави хиляди излишни изследвания. Това го знаем всички.
Ние, невролозите, имаме самочувствие, но аз не си правя илюзия, че много колеги са принудени да продават труда си в страни, в които просто им дават по-високо възнаграждение. В България да мечтаем за европейски заплати е все още илюзия. Но поне да предлагаме знанията и труда си в страни като Чехия, Унгария, Полша, за Германия или Англия е рано да мечтаем. Ето моята дъщеря, макар и семейна и с тенденция да работи у нас, все поглежда с едно око навън. И затова една голяма част от бюджета на държавата се формира от работещите извън България. Не визирам само лекари, а инженери, компютърни специалисти, хора на изкуството и пр.
- Това е сходно с факта, че колкото е бюджетът за здравеопазване, толкова е сумата и на нерегламентираните плащания…
- Знаете ли, аз отскоро съм заместник-декан и никога не съм се блазнил от административна работа. Не изпитвам влечение, защото неприятностите са много повече, отколкото позитивите. Ако някой си мисли, че е хубаво да си администратор, това не е вярно. Дали си директор на болница или министър в тези икономически условия е изключително трудно. Но трябва да имаме вяра. Аз например добре познавам проф. Иван Миланов, той има административен опит, успя да стабилизира своята болница и дано успее и като заместник-министър. Макар че има огромна разлика в двете позиции. Например по отношение на малките болници. Няколко лекари спокойно могат да поемат основната част от амбулаторията и когато се наложи, тогава да препращат пациента в голямата болница. Има решение, не е необходимо да бъдат закривани. Остават няколко основни специалисти и те обработват по-голямата патология и само сложните случаи препращат нагоре по системата. Възрастните колеги с малките пенсии са ресурс, който трябва да бъде използван.
- Наскоро проф. Параскева Стаменова каза, че невролозите са универсални, стават за всякакъв пост. Съгласен ли сте?
- Не съвсем. Да не би кардиолозите да не стават? Те не са по-малко интелигентни от нас. Всяка специалност има своето място. Ние имаме допирни точки с неврохирургията, с вътрешните болести, особено с кардиологията, с инфекциозните болести, с педиатрията. Нашата специалност е част от вътрешните болести. Неврологията не е пенкилер, но без нея не може. Затова са се родили отделните специалности и аз съм убеден, че един лекар не може да разбира от всичко. В Англия отдавна се борят да премахнат т.нар. общи лекари, защото е нерентабилно, у нас общопрактикуващите колеги също много страдат и поемат негативите на системата. Сега онези, които имат специалност, се справят в своята област. Но ако си дошъл от студентската скамейка и трябва да преглеждаш едновременно деца, бременни и сърдечноболни, малко е трудно.
- Имате ли някакво обяснение – лекарско или философско, защо българинът често страда от инсулт. Начин на живот, бит, хранене, или просто сме много мисловни и претоварваме мозъка си?
- Да, разбира се. Това е моят профил, в който аз работя вече над 30 години. Нещата може да звучат банално, но са верни. Има научно доказани и документирани факти за причините за инсулт. Сред тях са хипертоничната болест, която не се лекува адекватно, захарният диабет, сърдечно-съдовите заболявания и тютюнопушенето. У нас по отношение на тези фактори не се прилага профилактика. Българинът пие ракия, защото сваля кръвното и не пие бира, защото покачва кръвното. Ескимосите ядели мазно и ние също и т.н. Плюс застоял начин на живот, свръхлипидемии и тревожната картина е цялостна. Просто водим нерационален начин на живот, на хранене и най-вече не се лекуват адекватно основните заболявания. Всеки обича да си хапва и да пийва. Аз също. Но има един баланс. Четох наскоро интервю с един възрастен човек на 103 години. И той казва: всичко ям и всичко пия, но с мярка. Това е верният отговор. При нас мярката е проблемът. Навремето ни учеха да не ядем солено, но сърцето не може без натрий. И сол трябва, но умерено. Има и други стресови фактори, които също влияят, но същественото е в мярката и в профилактиката. Иначе тези черни статистики ние ги оглавяваме отдавна, което показва, че години наред не се работи както трябва.
- На кого ще оставите опита, мъдростта, професионализма?
- Дъщеря ми е в клиниката старши асистент, синът ми също завърши медицина, баща ми също беше лекар. Има приемственост в нашето семейство. Има и много млади колеги – кадърни, умни, при мен са получили специалност общо 35 души, от които четирима чужденци. Щом си работил честно и всеотдайно, животът е пълен.
- Оптимист ли сте за бъдещето на децата, на медицината, на България?
- По скоро съм реалист. Нито оптимист, нито песимист. Всъщност по-вярното е, че съм умерен песимист. Защото у нас нещата стават много бавно и много трудно. При всеобщата криза във всички отрасли скъпото и специализирано здравеопазване става все по-недостъпно. Реформите обаче са задължителни. Казвал съм го на предишни министри, мога да го кажа и на сегашния: има си критерии – толкова население, толкова болници. Здравната карта трябва да преразпредели кадрите и да определи болниците. Не може всички да работят в София или в големите градове. Колко е голяма България? Може да се движиш навсякъде, да работиш, да бъдеш полезен. И не трябва да се сърдим, че има по-големи изисквания, нови критерии. Трябва да има промяна и напредък.
- Колко много или колко малко знаем за човешкия мозък?
- Преди време имаше една трансплантация на мозък, всъщност присаждане на глава от една маймуна на друга. Обаче след като има прекъснат гръбначен мозък, това е само една атракция. Дори проф. Барнард, който направи първата в света сърдечна трансплантация, бе поканен за консултант. И той коментира така: не може да се присажда мозък, защото оживява главата, но няма никаква двигателна активност, тялото остава инвалид. Защо да правим атракции? И не знам дали някога въобще това ще се удаде на човечеството. Мозъкът умира без кислород за 7 минути. Нещата, които знаем, не са малко, но сложните, загадъчните познания за мозъка са все още твърде далеч. Много се прави за лечението на инсулта, на епилепсията, на паркинсонизма, обаче сложните процеси в живия мозък все още трудно могат да бъдат изучени. Нашата специалност е много сложна и големият прогрес идва бавно.
- Какво мислите за човешката завист?
- За съжаление у нас това е силно развито чувство. Не че другаде я няма, но в България е особено. Може би нашият регион, нашето мислене са предпоставка за това: завистта е често срещана и силно развита. Неслучайна е приказката за българския казан – все се намира някой да те издърпа за краката, за да останеш вътре. Не е необходимо отгоре да те натискат с вилата. Вицът е верен, всичко, което народът е казал – лошо или хубаво, е вярно. Когато бях на 20-30 години, си викам: това са глупости, само си измисляме негативи, но сега от позицията на годините е друго.
- А как си почивате, как бягате от житейската патология?
- Ходя на лов, обичам да се разхождам, когато имам време, чета. От българските автори предпочитам Алеко Константинов, може би заради продължаващата байганьовщина, харесвам Гогол, Достоевски. Нямам любима книга. Почивам си според годините – навремето скачах, бягах, спортувах, сега се разхождам…
Записа Стойчо СТОЕВ