РЕНЕ ЛЕРИШ /1879 – 1955/, основател на физиологичната хирургия, е един от най-великите практици на своето време. Той непрекъснато е усъвършенствал научните и техническите качества на своето лекарско изкуство. Никога не е забравял, че човек не е само материално произведение на природата от плът, но и духовно същество от чувства. Той е искал да придаде на медицината и специално на хирургията дълбоко човечен характер. Ще напомним някои негови мисли от книгата му “Хирургията – наука за човека”.
Истинският лекар трябва да поставя преди всичко интересите на болния. Грижата за болния да бъде на първо място. Истинският хирург не е само носител на огромен обем специализирани знания с невероятно значими подробности, той не е само блестящ виртуозен технически изпълнител, но и разбиращ, почтителен служител на болния човек. Всеки хирург трябва да има дълбоко чувство на уважение към човешката личност. В медицината трябва да господства грижата за човека.
Какво е това хуманизъм? Хуманизмът това е устрем на един човек към друг човек, грижа за индивида, търсене на всеки в неговата собствена истина! Хуманизмът е висока интелигентност. В наше време хуманистичната концепция трябва да се утвърждава повече от всякога! Тя обхваща човека като цяло, всички творения на неговия дух, всяко движение на неговия интелект и сърце, неговите безпокойства, неговите надежди и отчаяния. Мощен поток от мисли преминава от болния към хирурга и към всеки друг лекар. Отличният високоинтелигентен лекар трябва да го чувства!
Хуманизмът – това е нравствено и емоционално състояние, в което потъва изцяло един лекар, намиращ се в контакт със страданието и човешката мизерия. Хуманизмът дава възможност на лекаря да бъде в емоционална близост до болния, да разбере, че болният е обзет и по-често разсипан от опасения, тревоги и съмнения. Истинският лекар би трябвало да се докосне до мистериозните дълбочини на тревогата и разбирането на болния човек за живота и смъртта. Понякога тези разбирания са наивни и съсипващи живота му повече от самата болест. Никой друг не би могъл да бъде по-добър психоаналитик от клиничния лекар. Думата на лекаря има смайваща утешителна мощ. Тя може да превърже “раната” и на най-чувствителната душа и да стабилизира болния като ласкавата дума на майката.
За съжаление в нашите факултети не се преподава такава наука за цялостните проблеми на човека. Без съмнение в болниците всеки ден преподавателите говорят и преподават хуманизъм и високо съзнание. В нашите болници всичко поставя хуманизма в колапс: смесването и натрупването на голям брой човешки тела, а не на личности, нарушението и незачитането на интимните тайни, безсрамието на неудобното съседство, когато си най-безжалостно разголен и смазан от болестта, постоянният контакт със страданието, смазващото безразличие пред смъртта от страна на висшия и помощния персонал. Все пак колкото и да е известна, биологично „регламентирана” и „ясна”, смъртта е мистично, философско и грандиозно събитие не само във веригата на една човешка съдба. Не можеш да останеш в хирургията и в медицината изобщо, ако не си разбрал високата цена на хуманизма и не си подготвен морално за нея.
Медицината не е само биологична наука и безспорно първа наука на миропознанието. Тя е толкова самотна в своя аванс, че не може да има конкуренция от други науки. Медицината е висока класическа култура, която помага да се разбере човека и то в състояние на болест, животоопасна заплаха и срив, в състояние на повишени психически изисквания при понижена годност на биологичния ценз! Във възрастта, когато започва своята работа, младият лекар е твърде неопитен, за да разбере и схване реалното значение на гази антична мисъл. По-късно, когато се изправя постоянно пред леглото на болния и става чувствителен към мизерната крехкост на човешкия организъм и оскърбителната краткост на човешкия живот, пропивайки се от трагично- поучителната сила на човешките страдания, лекарят постепенно започва да схваща истинския смисъл на своята велика професия. Добре би било цялото общество и държавата да схващат това и сами да тласкат лекаря към това разбиране, а не да го отдалечават от него!
Да бъдеш лекар е голяма чест и висока привилегия. Лекарят притежава изключителна власт. Той се изправя пред смъртта и има смелост и знания да я отложи. Той може да подари десетилетия живот на болния или да го лиши от тях с недопустима небрежност, незнание и бездействие. Но и лекарят е човек. Той също има своите тревоги, съмнения и неустойчивост. За това обществото трябва да се научи да го подкрепя и поощрява. Незаслужената враждебност наранява честолюбието на лекаря и може от благодетел да го превърне в екзекутор! Непредсказуем и направо сакрален е дуетът лекар пациент поради сложната материя, която ги свързва, а именно: болестта, физическата и психическа немощ, смъртта. Държавата трябва да просвещава своите поданици да се грижат за здравето си, а не да ги унищожава с материален и психически дискомфорт. И смачкани, и изцедени, да ги хвърля в ръцете на лекарите. Е, как да бъде лекуван един смачкан до смърт човек? Нелепо е за резултатите от социалната турболенция да се обвиняват лекарите. Поставянето на една диагноза, особено в тежките комплицирани случаи, е блестяща „адвокатска” стратегия за защита на болния човек. Лекарите са призвани и призовани да бъдат защитници на болния. Абсурдно е да се възприемат лекарите като гилдия сдружени убийци с професионални права и научна подготовка, при толкова голям риск, който поемат за собствения си живот, контактувайки с чужди страдания и с лавина от увреждащи здравето фактори.
Голям срам е лекарят да се крие от болния, да му устройва номера с изтънчено мъчение като разтакаване, излишно умишлено отлагане на преглед и лечение, намеци за високата цена на лечението, „неволни” заплахи. И да му натрапва своята нарцистична самонадеяност. Най-пошло е, когато лекари издевателстват върху болен лекар. Това е сатанинско окалване на хуманизма! А може ли държава и общество да очакват съчувствие и състрадание от своите лечители, ако се подиграват с авторитета и самочувствието на лекаря? Само взаимното уважение ще ни спаси от пълен разпад на нормалните човешки взаимоотношения в медицината. Грубостта, надменността, равнодушието нямат място в морала на всички, които работят в болниците. Нямат място егоизмът, хипертрофираната търговска пресметливост, завистта, отровната отмъстителност. Истинският лекар признава таланта на своите учители и по-способни колеги. Излишен лекар няма!
Култура, възпитание, високо образование, висока психическа зрялост, библейско апостолско милосърдие. Тези високи етични категории придават елитния блясък на лекарското съсловие. Колко много се иска от децата на Хипократ! Лекарят няма право на грешка, нерешителност и инертност. Личният му живот е между другото. Не трябва да се разболява. Няма право на прошка! Строга съсредоточеност и анализаторско изучаване на фактите. Медицинските книги са личната стража на лекаря! Лекарите не искат флирт, а мълчалив реверанс и съдействие в общата борба срещу болестите и смъртта!
Повечето от лекарите са хуманисти, но някои от тях стават такива след дълги професионални натрупвания. Не всеки може да дойде в тази тежка и високообемна наука с вродена мотивация за милосърдие и легендарно трудолюбие. В същото време с доживотна любознателност, готовност за самораздаване и прошка, отговорност и самообладание. Тук не помагат нито знатният произход, нито авоарите в банките, нито препоръките на високите административни съновници. Лекарят сам крачи в мрачното „бойно поле” сред „ранените” с фенера на своя ум, воля и сърце! Аз не мисля за великите сред нас, които са били светци и гениални мозъци. Аз мисля за обикновените труженици – лекарите на денонощния дълг и най-вече – хирурзите, моите скъпи събратя, от които се иска търпение и прозрение на митични герои.
Трудно е да бъдеш лекар. Тези, които не издържат по съвест, просто защото съвсем случайно или абсурдно са попаднали в това много особено и необяснимо съсловие, трябва да напуснат храма на Хипократ!
Превод от френски: д-р Пенка Няголова
