Ограниченията се „вдигат“. Животът се завръща. Радостта да си жив постепенно нараства. С голямо желание обществата оставят пандемията зад гърба си. Съществуват и разбираеми страхове от завръщане. Във Великобритания например някои учени, които съветват правителството, предупредиха, че краят на стриктната домашна изолация е прибързан. Все още са налице около 2000 нови диагностицирани случаи дневно във Великобритания (в Италия те са около 500). Това сочи, че тестовете, изолацията и проследяването все още са непълноценни. Според СЗО общият брой доказани болни с COVID–19 в света достигат общо 6 млн., с почти 400 хил. смъртни случаи. Разбираемо е защо желаем да се измъкнем от тази хуманитарна катастрофа. Кой би искал още да се лута между смъртта и отчаянието?
Ние всички се нуждаем от надежда и оптимизъм, както и от готовност да се справим по-добре, ако настъпи втора вълна. Уроците трябва да се научат. Правителствата на тези държави, които сега бавно се възстановяват от най-лошото на своите епидемии, трябва спешно да задържат (или дори отново да изградят) обществено доверие.
За което е нужно да утвърдят независими механизми за отговор и реакция. Това не означава да се отправят упреци към този или онзи. Напротив. Нужно е фокусиране върху идентифициране на слабостите на системите чрез събиране и интерпретиране на информация, вслушване на правителствата в научните съвети, повишено внимание как политиците прилагат съветите. Изискването сега е да се прецени дали националните системи за обществено здраве са били добре подготвени за пандемията. И ако не, защо?
Изискването сега е да се установи какво пандемията ни каза за състоянието на човешката безопасност във всяка страна – кой бе уязвим, защо, а и как тези уязвими групи могат да бъдат предпазени в бъдеще?
Правителствата на европейските страни трябва веднага да инициират търсене на отговорите.
Необходима е и независима оценка за глобалния отговор на пандемията.
Острото изказване на президента Тръмп от 29 май т.г., че САЩ ще се оттеглят от Световната здравна организация, защото СЗО се е „съюзила“ с Китай за прикриване на ранните етапи на пандемията, заплашва да разруши, да дискредитира работата на организацията в сфери отвъд COVID–19. За да се защити (някои биха казали – да се възстанови) авторитетът на СЗО, трябва да бъде създаден независим COVID–19 експертен панел възможно най-скоро.
Подобен независим оценъчен механизъм бе промотиран след избухването на вирусната болест Ебола в Африка през 2014 г. Тогава под председателството на здравен експерт от Обединеното кралство, подобен експертен панел направи важни препоръки, някои от които станаха реалност. За да бъде факт спешно завръщане на американското правителство в СЗО, може би ще бъде мъдро да се избере председател на панела от САЩ – уважавана във външната политика личност, чието мнение да бъде чуто. Личност, в чиято позиция ще повярва Белият дом. Като се има предвид каква вреда би нанесло съобщението на президента Тръмп, панелът трябва да се формира до края на юни т.г. Така СЗО ще сигнализира колко сериозно се нуждае от независима оценка, както и от ангажимента на САЩ към организацията.
Желанието да се движим напред трябва да бъде подкрепено от следващи отговори. Всички споделяме задължението да помним тази пандемия и нейните последици. Броят на починалите е твърде голям, за да ги забравим. Въпросът за задължението на обществото да помни е разгледан в книгата на Авишай Маргалит „Етиката на спомена“.
Тясна е корелацията между спомена и уроците, които трябва да научим от националните и интернационалните предизвикателства. Маргалит пише: “Търсенето на познание е упражнение в реминисценция – т.е. усилие да си спомним и съберем всичко, което някога сме знаели“.
Заплахата от пандемията не си отива. Пандемиите са първостепенен риск за обществата през XXI век. Важното е да намерим начина да съхраним спомена за тази пандемия в нашите общества, за да не бъде никога забравено полученото познание. Да помним е нашето морално задължение към тези, които изгубиха живота си поради COVID–19. Да запазим спомена е нашето обещание към бъдещите поколения. Това е и нашето задължение да дадем сигурност, че обществото ще бъде по-силно при следващи пандемични рискове. Всяка нация трябва да формира това, което Маргалит нарича „споделен спомен“, „единение в спомена“. „Сега, пише Маргалит, отговорността за споделената памет е на всеки и на всички в общността. За да остане споменът“.
Да запазим спомена за COVID–19 е най-малкото, което си дължим един на друг във времето след тази катастрофа.