Вие сте в: Начало // Всички публикации // Лекарите са по-склонни към депресия. Няма изненада.

Лекарите са по-склонни към депресия. Няма изненада.

Наскоро поканих на вечеря двама приятели – неврохирург и анестезиолог. Моят съпруг е общопрактикуващ лекар, а аз съм онколог. Поради натоварването, бе ни нужна повече от седмица, за да напаснем програмите си за подходяща дата. Приятелите ни дойдоха значително по-късно от определеното време. Хирургът бе оперирал родилка, чиито епизоди на главоболие, оказва се,  се дължат на мозъчен тумор. Той бе изградил животоспасяващ шънт тази вечер, но прогнозите бяха тъжни. Анестезиологът бе мониторирал друга тежка ситуация, при която животът на болния все още бе на кантар. Рано през същия ден пациент на моя съпруг бе получил сърдечен арест, докато разговарят. Чакалнята била препълнена, когато сирените за спешност били включени. В същата тази вечер аз получих страховито обаждане от терминално болен мой пациент, който изпитваше необичайни и непоносими болки, хосписът бе пълен, спешната помощ закъсняваше и той се страхуваше от смъртта – дали не бих могла да помогна?

Това бяха нюансите на нашия изминал ден, когато се поздравихме. Тогава фурната издаде сигнал, за да ни напомни, че вечерята вече няколко пъти е подгрявана. В рамките само на един ден ние бяхме преживели сериозни и трагични житейски събития. Но сякаш спазвайки мълчалив код на поведение, ние нито веднъж не споменахме тези събития, докато вечеряхме. Едно такова събитие веднъж в живота може да разруши задълго апетита за храна и желанието за общуване на много хора, но не и нашите. Ние бяхме различни.

През тази нощ не спах. Мислите ми отскачаха към младата майка, която няма да види как бебето й расте. И се страхувах за своя тежко болен пациент. Подозирам, че всеки от нас имаше своята тежка нощ, накъсана от мисли за съдбата на своите болни. Но аз също така знаех, че на сутринта ние ще отидем на работа, без на лицата ни да личи каквото и да е. Защото в краткото време между съня и събуждането ние щяхме да сме убедили себе си, че лоши неща се случват, че нашата работа като лекари е да не допускаме да се чувстваме толкова зле, че да застрашим следващите си пациенти.

Следователно, най-доброто оръжие на лекаря след тежък ден е доброволната забрава. Ако можеш да минимализираш, или по-добре да задържиш, или да нормализираш катастрофите, можеш да продължиш напред. Освен ако – както сочи едно австралийско проучване сред повече от 14 хиляди лекари и студенти по медицина – това не ти струва много. Според резултатите от проучването един от 10 лекари е имал самоубийствени мисли в рамките на последната една година. За сравнение, отношението е един към 45 души в общата популация. Повече от една четвърт от лекарите страдат от ментални разстройства. Онколозите – като мен, които рутинно срещат смъртта, са изправени пред висок риск, както са младите жени и лекарите на интернационални мисии. Това стряскащо проучване предизвика колективен шок в гилдията, макар че за много лекари то просто огласи проблеми, които те си знаят. Повечето от нас са изгубили скъп приятел или способен колега поради дрога, алкохол, настъпващо ментално увреждане или самоубийство. Много от нас са се чувствали като безпомощни наблюдатели, когато добри лекари бавно са се саморазрушавали.

Всеки лекар знае, че проблемите, за които консултираме пациентите си, засягат и нас в не по-малка степен. Затова си задаваме въпроса, защо интелигентни, всеотдайни, способни лекари могат да пренебрегнат предупредителните знаци, които те знаят от учебниците. Проучването посочва това, което всеки лекар знае или подозира – стигмата срещу менталното заболяване важи с пълна сила и за медицинските професионалисти. Лекарите се отнасят към своите ментално болни колеги с несигурност и страх. Приемат ги като по-малко способни, не желаят да ги прикриват и да работят с тях. Това всъщност е основанието да се замитат проблемите  под килима в една неподкрепяща среда.

За мен проследяването на пътуването на ментално разстроени колеги е било плашещо, неудобно и тъжно. Потискащо е да разбираш защо колегата предпазва своите болни чрез лишаване от внимание. Като симпатизиращ наблюдател не би могъл да бъдеш нетърпелив към лекар в риск, който не иска и не търси помощ, въпреки че има достъп до такава. Освен това е трудно да убедиш лекаря да осъзнае сложността на проблема си, защото ние сме научени да вярваме в своята непогрешимост. Болестите засягат нашите пациенти, но не се докосват до нас. Нашите пациенти са белязани със своята болест, докато ние сме белязани със способността да лекуваме болките им. Медицинското образование стои далеч от обсъждането на нашата уязвимост. Студентите и младите лекари имат нужда от често напомняне, че въпреки своето свещено място в обществото, те ще срещнат същите превратности в живота, както всички други хора. Ето защо не е изненада, че когато лекарят се изправи пред личностна катастрофа, първата му реакция е да отрече, че проблем съществува.

Дълголетна е традицията лекарите да бъдат приемани като различни от другите в обществото. Но пък става ли дума за ментално разстройство, нашите различия заплашват и нашето здраве, и здравето на нашите пациенти. Затова културата на медицината се нуждае от промяна. Това е единственият начин да спасим и лекарите, и болните.

Пример от живота

Майка ми и цялата й фамилия са лекари -действително един от роднините извърши самоубийство – тя бе анестезиолог. Всички останали започнаха да избягват депресивни сценарии и избраха по-малко предизвикателни сфери на медицината. Майка ми създаде клиника за изследване на кръвното налягане и преглеждаше кандидати за работа през годините. Тя просто повече не можеше да се докосне до други висоти на медицината и поради това се отказа от анестезиологията. Опитваше се да гледа към светлата страна – към голямото добро, което лекарите допринасят за другите хора, като постигат повече, отколкото са очаквали.

Ранияна Сривастава
www.theguardian.com

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.