Вие сте в: Начало // Всички публикации // Надежда за младите?

Надежда за младите?

Д-р Емануил Найденов е завършил Медицинския университет в София и Факултета по обществено здраве. Той е неврохирург в УБ ,,Св. Иван Рилски” в София и е председател на Българското дружество по невроонкология. Учредител е на фондация „Остани“, чрез която се набират средства за лечението на български пациенти с мултиформен глиобластом по методиката на специфичната имунотерапия. Фондацията работи и за създаването на референтен център у нас, в който методът да се прилага. Д-р Найденов е един от лекарите в млада възраст, които желаят да работят и да се развиват в България. Сред инициаторите е на кампанията „Млади лекари за ново здравеопазване“.

За причините лекарите да напускат страната, за промените, които могат да обърнат тази тенденция, за неудовлетвореността, но и за вярата, че не всичко е изгубено, разказва д-р Найденов:

- Кадровият проблем е сред основните в нашето здравеопазване. От години е ясно, че ако не се вземат адекватни мерки, отливът на медици ще изправи системата пред огромен риск. Но върху темата не бе поставян акцент, не бяха търсени решения, не бяха предприети действия. Спорадично се изразяваше тревога, че български лекари напускат страната…, а междувременно вълната от заминаващи растеше. Освен лекари куфарите стегнаха медицински сестри, новозавършили, студенти.

Необяснимо е защо трябваше да се чака ножът да опре до кокала и тогава да се признае, че проблемът се превръща в заплаха за функционирането на здравната система? Всъщност за сериозната ситуация не алармираха отговорните за здравната стратегия, а самите потърпевши – особено такива като мен и много други млади колеги, които искаме да останем и да се реализираме в България.

Ние работим в тази система, познаваме я отвътре и на гърба си всекидневно понасяме нейните недостатъци. С гражданската инициатива „Млади лекари за ново здравеопазване“ от началото на септември т.г. искахме да огласим неудовлетворението си и да призовем политиците към активни действия за промяна. Изпратихме призив до президента, омбудсмана и министъра на здравеопазването, както и меморандум до основните партии – там описахме основните си проблеми и предложихме възможни решения.

Основание за инициативата дадоха катастрофалните резултати за нагласите сред новозавършилите медици: 80% от абсолвентите са готови да заминат; от останалите 20%, които са започнали специализация, 65% също искат да напуснат страната. Готовност изразяват и 44% от тези, които вече са взели специалност. Ето как от студентската скамейка до вземането на специалност сумарно процентът на желаещите да се реализират в чужбина е 96. Като се има предвид, че средната възраст на лекарите у нас е около 55 години – перспективата се оказва изключително тревожна.

Причините са известни. В Западна Европа отдавна съществува отлив от желаещи да учат медицина, който се компенсира от специалисти извън ЕС и от страни като България и Румъния – непредприели необходимите реформи да задържат медиците си. Преди години в Полша имаше същият проблем, но сега вече трендът е обърнат и младите лекари не предпочитат съседна Германия, а остават в Полша. Защото там предприеха необходимите стъпки, проявиха далновидност като мислеха за бъдещето, а не за непосредствените си интереси…

Със съжаление у нас

младите лекари бягат заради старите мениджъри

на всички нива на системата.

В призива ние подчертаваме, че „… Здравето, тази изконна човешка нужда, се превърна от показател за развитие на обществото в инструмент за политически манипулации. Резултатът е, че в момента разполагаме с модел, който не удовлетворява нуждите и очакванията на основните действащи фактори в системата – на пациента и на неговия лекар. … Здравеопазването е в колапс, а спиралата на безконтролното потъване изглежда необратима. Усещането за липса на перспектива е пагубно и за нас, младите лекари на България“.

Ние предупредихме, че ескалиращата липса на кадри в системата е водещ проблем, а отсъствието на воля за неговото решаване се вижда от действията на управляващите фактори, определящи приоритетите на здравната политика в последните 25 години. И в призива, и в меморандума ние апелирахме за неотложни мерки, но за съжаление до днес никой от държавната администрация и от партийните централи не е взел отношение и не ни е отговорил. Оказа се, че единствената власт, която ни обърна внимание, е т.нар. четвърта власт. Медиите разбраха нашите обективни страхове и ги огласиха, анализираха и подкрепиха.

Отношението на политиците е, меко казано, безотговорно. В програмите на нито една политическа партия здравеопазването не е застъпено като приоритет. Това, което са „нахвърлили“, са крайните цели, но не пътищата до тях и конкретните действия. Затова мисля, че предстои пореден мандат на управляващи, които няма да имат сериозно отношение към здравеопазването. Освен това сред лицата на политическите сили виждаме кадри, които са били несменяеми здравни мениджъри през последните 20 години при всички власти, и именно те са изграждали системата такава, каквато е в момента. Затова на практика тя обслужва точно тях, а не пациентите и лекарите. Виждаме, че те отново се канят да управляват… Как при тези обстоятелства младите лекари да очакват промени и реализация в България?

При липса на други възможности за реакция на нас ни остава само възможността да алармираме, да „бием тъпана“ с надежда, че някой ще ни чуе. Защото явно глухотата е пълна…

Не смятам, че темата за реформи в здравеопазването трябва да има каквато и да е политическа окраска. Необходима е абсолютна приемственост сред управляващите, защото това е в интерес на всички. Едва ли някоя политическа сила има интерес от катастрофа в здравеопазването. А мениджърите трябва внимателно да се подбират по ниво на компетентност и да се оценяват по делата им, не по думите. Защото реформа не се прави с популизъм.

Здравеопазването е последната или една от последните нереформирани системи. За 25 години тя показа, че не работи нито за лекарите, нито за пациентите. Но тя работи за някого. Реторичният въпрос е за кого?

Затова ние, младите лекари, смятаме, че системата трябва да се промени радикално из основи. Като начало поставяме акцент върху кадровия дефицит, защото за нас тази сфера е кристално ясна. Живеем с тези проблеми, сблъскваме се всекидневно с тях и знаем какво искаме. По отношение на другите фактори – финансиране, болнична, доболнична, спешна помощ и т.н., също очакваме промени. Например, демонополизацията на НЗОК е необходима, защото само в условия на конкурентност ще се повиши качеството и ще спаднат разходите. Монополният статут на тази финансираща институция е порочен – тя осъществява контрол, а нея никой не я контролира. Ако не се вземе решение разпределителят на финансите да бъде променен като принципна структура, сегашната ситуация ще продължи, каквито и средства да се осигуряват.

От друга страна е известно, че недостигът на средства за разпределяне е факт. Част от решенията също са известни – коректно внасяне на вноските за осигуряваните от държавата граждани, решаване на проблема със здравнонеосигурените, увеличаването на здравната вноска, както и за въвеждането на авангардни методи за разпределението на средствата с много по-добро съотношение полза/риск и с по-добра дългосрочна калкулирана финансова полза за обществото. Но и по тази тема отново преобладават многото думи и липсват дела…

На практика в днешната ситуация абсолвентите, след като получат своите дипломи, се изправят пред кръстопът на петлентов аутобан и черен път с дупки. Логичният и рационален избор е аутобанът, който води до Западна Европа. Ако успеем поне да запълним дупките по черния път или да пуснем още едно платно, тогава, дори от сантименталност, повече от младите ще кривнат по него. Да не се забравя обаче, че такова решение трябва да бъде повече разумно, отколкото импулсивно. То предопределя бъдещия им живот – семеен и професионален. Затова нашето искане е абсолвентите да имат право да сключват стандартен трудов договор с лечебните заведения, в които специализират. Сега техният труд “виси“ във въздуха, защото не те, а лечебните заведения сключват договори с НЗОК. Т.е. трудът на специализантите не може да бъде обективно и адекватно оценен поради липсата на пълноправно регламентирани трудови отношения. Необходимо е те да имат възможност да специализират каквото желаят, и то в лечебни заведения, близо до своето местоживеене. Сега университетските бази ги „изтеглят“ в големите градове. Ако 5 години специализираш, почти е сигурно, че ще останеш в съответния град. Защото за младите хора това е период, в който обикновено създават семейства… На практика обстоятелствата и принудата формират сериозен дисбаланс в регионалното разпределение на специализираната медицинска помощ. Какво пречи в общинските болници да се разкрият възможности за специализация по съответните направления?

Проблем е и заплащането на специализиращите. Известно е, че те заплащат определена сума за обучението си и като се тегли чертата, от трудовите им възнаграждения остават 400 лв. месечно. Мисля, че работещите в чистотата получават повече… За младите лекари това заплащане е обидно и демотивиращо, и е сред причините да напускат. Ние пледираме да получават 4 минимални работни заплати на месец. Тези малко над 1000 лв. са едно нормално заплащане за отговорния труд, който полагат, и са някаква предпоставка за бъдещото им професионално развитие.

Особено сериозна тема е контролът по обучението. Сега той липсва. Няма ясен механизъм, който, от една страна, да стимулира преподавателите за по-качествено обучение, а от друга – да осъществява контрол върху дейността им и да прилага рестрикции при необходимост. Практически договорите на преподавателите с деканата са твърде формални и не стимулират качеството на учебния процес. Не се поддържа и обратна връзка с обучаваните.

Когато младият лекар придобие специалност, той също се изправя пред кръстопътя. Но вече аутобанът е шестлентов, широко отворен, без забранителни знаци или „изчакай дясностоящия“. А посрещането в Западна Европа е гостоприемно. У нас обаче младите нямат ясни правила за кариерно израстване. За да се случи това, за съжаление, или трябва да си роднина на велможите в съответните клиники, или да сте много близки. Това демотивира. Колеги на 35-40 години стават доценти или професори, а на други дисертациите им стоят с години на бюрата на ръководителите на катедри. На колеги с десетки публикации в реномирани научни списания се задържа развитието, а други с 1 или 2 – бързо се хабилитират. По какви критерии се случва всичко това?

Малко са лечебните заведения, които предоставят нормални условия за работа. Знаем колко бързо се развива медицината в Западна Европа – нови авангардни методики, високи технологии. Защо при нас всичко става със закъснение? Когато нещо вече е измислено, би трябвало по-бързо да бъде въведено и тук.

За електронното здравеопазване от години всички говорят, всички са го чували, но никой още не го е виждал. Това е пореден български пример за нещо, което поддържа определена конюнктура, изхранваща се от липсата на електронно здравеопазване. По света системата съществува отдавна. Естония също го въведе, а Швеция (доколкото знам) проучва естонския модел и иска да го приложи. Ние обаче продължаваме само да говорим колко полезно за всички е електронното здравеопазване.

Сериозен проблем е и твърде голямата разлика между заплащането в различните специалности. Докато в други страни съществува ограничение, което не позволява разликата в заплащането да достига повече от коефициент 1:4, то при нас коефициентът е 1:10 – 1:20. Това означава, че има специалности, за които не бих казал, че са свръх финансирани, а по–скоро са нормално финансирани. Но има и други, които са абсурдно недофинансирани. Ако се създаде механизъм, който да доближи разликите до оптималния коефициент 1:4, тогава ще има и немалко кандидати за т.нар. неатрактивни специалности.

При един разумен и без политическа окраска анализ на проблемите няма как да не се получи съгласие. Дали можем да го направим на фона на цялото разединение? Ще можем, ако обществото разбере, почувства и приеме, че има един общ фронт и това е здравеопазването. Нека се обединим около него без политика, за да обърнем досегашната тенденция и създадем нещо стабилно за всички нас.

Участвах в Сървайвър 2014. И си мисля, че много по-трудно е да оцелееш тук като млад лекар, отколкото като сървайвър в Камбоджа. Защото там поне имаше ясни правила…

Снежана БОРИСЛАВОВА

1 Отговор to " Надежда за младите? "

  1. Д-р Пенков казва:

    Много точен анализ за „феодалното състояние“ на българското здравеопазване, в което велможи на различни нива правят това, което е добре за тях. Жалко за българските лекари и пациенти.
    Аз не виждам надежда за младите, затова напуснах България преди 4 години.
    Въпреки това пожелавам успех на младите.

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by My. Modified by ForumMedicus. Powered by WordPress.