Не получаваме нужното уважение
Доц. Коста Костов – председател на Българското дружество по белодробни болести:
- Когато става дума за реформа в здравеопазването, основание да празнуват нямат всички онези, които ръководят системата. Защото върху българското здравеопазване се упражняват всякакви хора. Бих желал да припомня една интересна мисъл, която гласи: „Титаник е направен от професионалисти, а Ноевият ковчег – от любители”. За съжаление нашата здравна система повече прилича на Титаник, въпреки че е правена от любители.
По принцип здравеопазването в България е изградено на уродлива основа. Премахването на поликлиниките бе единственото нещо, което донякъде напомня европейските практики. Според мен обаче този акт не бе осъществен навреме – избърза се, което доведе до редица проблеми. Именно по тази причина в момента възстановяваме това, което разрушихме – някои форми на поликлинични звена, спешните центрове по места, лекарите в училищата. На практика изразходвани бяха милиони левове за реформи, а се оказа, че те не са подходящи за нашите условия. Още повече че в България, когато започнем да правим нещо, не използваме най-доброто, което би могло да бъде приложено у нас. Обикновено заимстваме от много места по-малко, като се опитваме да наместим съответните части. Разбира се, резултатът от този подход е хаос.
Ще посоча един проблем, от който идват редица злини в системата. Не може в бедна държава като нашата да правиш труда на лекарите зависим от количеството, а не от качеството на извършената дейност. В Европа има системи, които работят на значително по-справедлив принцип. В скандинавските страни и в Холандия например трудът на лекарите не зависи от количеството на извършената работа. У нас това води до наливане на много пари за лъжовни клинични пътеки, мениджърите са принудени да правят какви ли не комбинации да осигурят средства за структурите, които ръководят.
В гилдията по белодробни болести например колегите получават смешно ниски възнаграждения и системата е най-уродлива. Ако трябва да бъда директен, налице е професионален геноцид по отношение на лекарите по белодробни болести или както архаично ни наричат – специалисти по пневмология и фтизиатрия. Участвайки в тази архаична система, ние сме най-онеправдани. Факт е, че в България не съществуват както частни звена, така и проспериращи клиники по белодробни болести – всички работят на загуба. Какво се случва в кардиологията например – оплакват се, протестират, но в същото време е пълно с частни структури. Редно е тези, които управляват системата, да видят къде изтичат средствата.
В същото време белодробните лекари взимаме скромни заплати и нямаме възможност да обслужваме болните си. Ще посоча пример. Всяка година у нас 4 хил. души заболяват от рак на белия дроб. Тази локализация е на първо място по разпространение в света. От тези 4 хил. души 10% имат нужда от бронхологична пътека, която включва специфични интервенционални процедури – лазерна терапия, електрокоагулация, поставяне на стентове. Става дума за всичко онова, което правят кардиолозите, гастроентеролозите, ендокринолозите и т.н. Ние сме единствената гилдия, чиято ендоскопска пътека е оценена на скромните 120 лв. Един леглоден в болница струва 50 лв. Какво може да бъде направено със 120 лв. Само един стент струва 1200 лв. Къде остават квалификацията и трудът на лекарите. Болните с рак на белия дроб най-малкото се нуждаят от прецизна диагноза. В нашата пътека не се предвиждат нито скенер, нито инвазивни процедури, които биха позволили болният да бъде стадиран. За това се изискват добра квалификация и специфична насоченост на определени специалисти – не всеки в България може да прави това. Тези 120 лв. демотивират колегите, деквалифицират ги – не всички звена ще сключат договор по тази клинична пътека, защото на третия ден от престоя на болния отделението вече е на загуба. А трябва да имаме предвид, че тази пътека беше 300 лв. – вместо цената да бъде повишена, тя бе намалена.
В същото време в други гилдии, които имат лобистки звена в съответните институции, обслужването е добро.
Жестоко е една група болни да бъде дискриминирана за сметка на друга. В този ред на мисли мога да заявя, че освен геноцид към специалистите по белодробни болести, налице е геноцид и към пациентите – неосъзнат, но в някакъв смисъл умишлен. Защото изпращам редица писма в различните институции, но отговор не получавам.
Ще посоча още няколко тревожни факта. Пациентите с белодробни заболявания у нас са принудени да си закупуват консумативите. Така например един кислороден апарат ( за болните с ХОББ в стадий на дихателна недостатъчност) струва 2000 лв., но нито една институция не осигурява заплащането. В 98% от европейските страни апаратът се заплаща от държавата или от съответната осигурителна институция.
Ще прозвучи драматично, но според една класация на СЗО от 2000 г. за функционалността и ефективността на здравните системи по света ние сме на 104 място. Разбира се, трябва да бъде взето предвид, че тази класация е правена в началото на реформата, когато бе въведена системата на семейните лекари в България. Но през този период у нас не настъпиха съществени промени.
Да вземем общопрактикуващите лекари. Въпреки недоразуменията и терора, който им налага системата, те успяват да се справят. В този смисъл, бяха им вменени какви ли не отговорности, без да бъдат вложени средства и да придвижват тяхното обучение. Глобяват ги за всякакви неща, налага се да се справят с по 5-6 хил. пациенти. Ние виждаме проблемите на личните лекари, когато болните идват при нас. Много често се налага в болницата да извършваме първични прегледи. Това е така, защото пациентите са ограничени, нямат направления и т.н.
Във връзка с празника искам да пожелая на министъра на здравеопазването да бъде малко по-смел и да разсъждава преди всичко като лекар. Не бива да бъдат допускани компромиси като този, в който не успя да влезе в сила тоталната забрана на тютюнопушенето. Бих пожелал също така на министъра, който е акушер-гинеколог, да ”изроди” една здрава система. Но това може да бъде осъществено само с крути мерки. Защото всичко, което се случва в момента, е робуване на политически маневри и принципи, а не е реално изпълнение на обещанията.
Необходимо е да обърнем сериозно внимание и на друг реален проблем. В последно време медиите разкъсаха лекарите и ги изкараха престъпници, благодарение на което в момента бият колеги в болниците, унизяват ги и т.н. Необходимо е обществото, медиите и властта да отдадат необходимото уважение на българския лекар.
Винаги съм твърдял, че най-високоморалните лекари работят в България. Защото никой в Европа няма да работи за толкова ниско възнаграждение при такива тежки условия, но да го прави от сърце. Към това число бих искал да приобщя и медицинските сестри, защото те също се намират в изключително унизително състояние.
Проблемите рефлектират върху лекарите
Д-р Светослав Йовев – председател на Българското дружество по кардиостимулация и електрофизиология:
- Разминаването между труда на лекарите у нас и това, което получават от обществото, е голямата драма в моментното състояние на здравеопазването. Това неминуемо рефлектира както върху отношението на колегите към професията, така и върху позицията на пациентите към лекарите. Става дума за дългогодишно наслагване на грешна комуникация. Казват, че сме длъжни да лекуваме болните, защото сме положили Хипократовата клетва. Но тя е много неправилно пресъздадена преди 40 години. В Хипократовата клетва е казано: „Обществото е длъжно да осигури физически, психически и финансов комфорт на лекаря, за да може нормално да изпълнява задълженията си”.
В последно време се оказва сериозен натиск върху лекарите, като според мен най-атакувани са кардиолозите. И то предимно инвазивните кардиолози – поради факта, че техните процедури са доста добре остойностени според някои хора. Но трябва да се знае, че това е скъпа медицина. Аз бих казал, че клиничните пътеки по специалността не са надценени, а другите пътеки са подценени. Необходимо е всички да бъдат остойностени по начин, който да позволява на лекаря да се чувства комфортно.
В УБ „Св. Екатерина” например осъществяваме процедура от най-висок клас. Става дума за поставяне на имплантируеми кардиовертер дефибрилатори, за което НЗОК заплаща 280 лв. За тази процедура са необходими няколко часа, пациентът преминава рентгеново изследване, лекарският екип работи под напрежение, ангажирани са анестезиолози. И цялата тази дейност е оценена от държавата на 280 лв. Ние вършим нашата работа, но отново ще подчертая, че сме поставени в недобри условия.
Много е важно да бъде променено мисленето на хората. Практиката показва, че у нас хората отиват на лекар в краен случай. От друга страна, финансовата несъстоятелност на болните не им дава право на избор, за да се лекуват правилно. Срещал съм пациенти, които не могат да си позволят хубав стимулатор и стават инвалиди, защото държавата плаща само за обикновено устройство. Лошото е, че такъв проблем е налице и при млади хора до 50-годишна възраст. Всичко това неминуемо рефлектира върху лекарите, а не върху тези, които определят цените.
Факт е, че все повече млади колеги напускат страната и не се връщат повече. Защото в Германия един току-що завършил кардиолог започва със стартова заплата от 3 хил. евро. Имахме подобен случай с наш колега. Излиза, че в Германия отива готов кадър, който ще бъде обучен и ще работи за немските болни.
За да не бъда съвсем песимистично настроен все пак, ще подчертая, че медицината е много хубава професия. Обичам я, винаги съм мечтал да бъда лекар и съм доволен, че имам тази възможност.
По случай 7 април ще пожелая на лекарите да бъдат здрави, а на младите колеги – да имат шанса да работят при по-добри условия.
Отникъде взорът надежда не види
Д-р Стоян Лазаров – началник на отделение „Хирургия на вродените сърдечни малформации” в НКБ:
- Не виждам никакво основание за празник на българския лекар и на всички медицински работници в момента, защото кризата в здравеопазването е толкова голяма, колкото не е била никога.
Независимо от факта, че наистина през тази година за здравеопазване са отделени повече средства, отколкото когато и да е било преди. Тези пари са разпределени по неправилен начин – на места и в пропорции, които са абсолютно погрешни. Средствата се изразходват за дейности, които нямат социален ефект. На практика част от парите служат за лично облагодетелстване на една част от работещите. Както коментират запознати с проблема, 30% от тези средства „потъват” някъде в пясъка. Аз не знам дали става въпрос за 20, 30 или 50 на сто, но определено доста пари потъват някъде, без да се повишава качеството на здравеопазване.
За съжаление, вървим в грешна посока. От една страна, държавата не може да структурира здравеопазването. От друга страна, качеството, което медицинските специалисти предлагат за тези пари, е абсолютно недостатъчно и неприемливо. В страната се оформиха бизнес отношения вътре в съсловието, както и между съсловието и пациентите. Изнесени бяха данни, че у нас някои медицински специалисти в конкретни лечебни заведения взимат заплати между 40 и 50 хил. лв. Но този факт не се коментира в медицинските среди. Смятам, че не се говори за този проблем по една единствена причина. Защото тези, които трябва да коментират, участват в схемата, или пък искат да участват, а още не са се вредили. От друга страна, в лечебна структура като нашата, в която се изпълняват национално отговорни задачи, не срещаме подкрепата на държавата, на Министерството на здравеопазването. Апаратурата ни е остаряла – ползваме я вече 15-20 години. На практика не разполагаме с инструменти за работа – в изключително бедствено положение сме. Не можем да си позволим дори да обновим операционните лампи.
Нямам нужда от държавата, казвам го за 7 април, когато би трябвало да сме радостни, да се гордеем с това, което правим. Да, гордеем се, но това се дължи изключително на нашите усилия, без никаква помощ от държавата. Тя не ни е необходима.
Както казва дядо Вазов: „Отникъде взорът надежда не види”. Тоест перспективата е никаква. Ще споделя, че в навечерието на 7 април се сблъсквам с един много сериозен проблем – трябва да откажа лечение на две новородени деца, защото ще струва два пъти повече пари, отколкото здравната каса ще ни заплати. Можем да извършим интервенциите тукq в нашата клиника, но не разполагаме със средства да осигурим това скъпо струващо лечение. Ето защо ще трябва да насоча тези две деца към лечение в чужбина.
Нямам право и не бих извършил този грях да избирам кой от пациентите да оживява и кой не.
Труден е пътят на младия специалист
Д-р Даниела Петрова – председател на сдружение „Български лекари за европейски стандарт на специализация”:
- Може би всеки би казал, че при сегашните условия у нас българският лекар определено няма основание да празнува. 7 април е Световен ден на здравето. Лекарят е този, който подпомага хората да бъдат в едно добро здраве. От българското здравеопазване не са доволни нито пациентите, нито лекарите.
Един лекар трябва да празнува тогава, когато вижда благодарността в очите на своите пациенти. За съжаление обаче днес това се случва все по-рядко. А лекарят е все по-малко удовлетворен от работата си, тъй като не му се дава възможност да лекува така, както знае и може.
Още по-малко са основанията за празник при младите хора в системата. Как да празнува току-що завършилият медицина, когато пътят му към продължаване на образованието, към професионално развитие, към придобиване на нови знания и умения е толкова дълъг и труден.
В началото на март т.г. в МЗ бе сформирана работна група за изготвяне на проект за промяна на наредбата за специализациите. Очакванията ни бяха големи, но отново останаха неоправдани. Доволни сме, че новото ръководство на МЗ в лицето на министър Константинов и зам.-министър Зортев демонстрира желание и готовност за промени. За съжаление обаче стигнах до извода, че за тези години нищо не се е променило. Не заради друго, а просто защото експертите от различните дирекции на министерството са си все същите. Според нас е необходима генерална промяна, но хората, които трябва да я инициират, все още мислят и действат „на парче”, а така няма как да се случат нужните промени.
Трябва да се разбере, че светът около нас се променя непрекъснато. И за да бъдем наистина държава от ЕС, трябва да се променяме и да бъдем адекватни на времето.
За съжаление не виждам изход от настоящата неблагоприятна ситуация.
Пожелавам на българските лекари да дойде време, когато ще бъдат удовлетворени от това, че са лекари, от постигнатото в лечението на пациентите. Дано скоро да настъпи денят, в който в очите на нашите пациенти все по-често ще виждаме благодарност.
За празник винаги е хубаво да се говори
Член.-кор. проф. Николай Цанков:
- Ние с колегите имаме прекрасни спомени от 7 април през годините. Но сега времето повече ни предизвиква към размисли. Много проблеми се натрупаха и тях трябва да ги коментираме дори и на празник.
Защо например бягат младите лекари от България? Ами те много бързо разбират, че в нашата гилдия не всичко е пари, не всичко е комерсиално. Ние имаме нужда от признание, от морална подкрепа и оценка. А уважението към лекаря у нас сега е сведено до нула. Дори има една /съзнателна или не/ атака срещу лекарите, които след всеки един смъртен случай биват заклеймявани с етикет “професионален убиец”.
Всички тези промени и реформи в здравната система, които не са довършени, рефлектират върху нас, а хората имат основание да бъдат недоволни. Лекарски грешки има в целия свят, има, ще има и занапред. Част от тези грешки се дължат на несъвършенствата на самата медицинска наука, защото тя много често изменя схващанията си. Има много голям напредък, но има и неразгадани тайни. Сред гилдията се срещат и прояви на небрежност, и субективни грешки. Те водят до тежки последствия и до смърт. От няколко случая обаче не могат да се правят генерални изводи за лекарите.
И пак повтарям – лекарите имаме нужда и от морално признание, което ние все още не сме намерили.
Празникът си е празник. Българският лекар ще празнува, обаче засега големи надежди или, както се казва, светлина в тунела не се вижда.
Твърдя, че лекарите, с които общувам и работя, са изключителни специалисти. Имам достатъчно опит и наблюдения, провел съм 59 пленарни сесии по целия свят и имам представа за медицината и за лекарите в САЩ, в Европа, в Азия и къде ли още не. Българският лекар е изключителен професионалист, но като организация и финансиране нашето здравеопазване е далеч от всякакви стандарти.
Имаме много добри лекари и много кусури в здравната система.
Прави ми впечатление напоследък, че спада както качеството на образованието, така и качеството на медицинското обслужване. Знаете навремето какви хора кандидатстваха медицина – добре подготвени, ерудирани, отличници – най-добрите ученици от цяла България. Сега вече младите хора бягат от медицината, защото това е много тежко занятие. Шест години следване, пет години специализация, ако можеш веднага да преминеш от едното ниво в другото, но обикновено се чакат 2-3 години и това прави 15 години образователен цикъл. И то при условие, че има кой да те издържа, ако имаш икономически силно семейство. Ако нямаш – трудностите са почти непреодолими. И след тези 15 години докторът започва от “докторче”, тоест от а, б. За разлика от другите професии, в които на 34-35 години може да претендираш за шеф, за голяма заплата, за развитие в кариерата, за пътуване по света и пр. Тази тежест на лекарската професия отблъсква много млади хора. И в целия свят вече се наблюдава отлив от специалността. Има доста значим спад в желанието да се учи медицина именно поради тези причини – бавно следване, тежка специализация, трудно развитие, а и парите в медицината идват сравнително късно, на по-зряла възраст.
И все пак трябва да се празнува – и на 7 април, и при всеки успех и постижение в медицината.
Използвам повода, за да поздравя всички свои колеги за самоотвержения им труд, за тяхното себеотрицание и професионализъм. Защото дори и при скромно заплащане няма лекар, който да не си върши съвестно работата.
И това прави съвестта ни спокойна – и пред хората, и пред държавата.
Младите български лекари заслужават уважение
Много неща се казаха за здравеопазването, много предложения и виждания има, но няма и дума за младия български лекар. Състоянието на младите лекари е трагично и печално. Малко са ръководителите на лечебни заведения, които се сещат за тях. В нашата страна функционират шест медицински факултета, които всяка година дипломират между 200 и 250 нови лекари. Въпросът е къде отиват тези млади медици? А отговорът – на пазара на труда? Печално съществуване се определя за почти 90% от тях. Близо 35% стават дистрибутори на лекарства, помощни средства и пр. Лекарите са относително доволни от това, защото имат заплата и не са безработни. Тъжно е, че се отказват от мечтите си да бъдат истински лекари. Близо 15% от завършилите преминават към други професии – търговци, чиновници и пр. Има и прокудени, които напускат България.
Това е действителното положение с младите лекари. Основната причина е, че с диплома на лекар не ги назначават. Болниците се нуждаят от специалисти, но се поставя въпросът, как да се достигне до специалност? Отпуснатите бройки за специализация се добиват чрез конкурс. Ако конкурсът се преодолее, започва един много тежък път. Има държавна поръчка и платено обучение. Мизерията на младия човек е налице. Ако трябва да премине на платено обучение, плаща по 180 лв. на месец, приблизително 2000 лева годишно. Работи без заплата. Специализиращият лекар не получава и стотинка. Той трябва да си плати осигуровките, трябва да си плати и членския внос в лекарския съюз, за да не отпадне от регистъра. Този стаж на младия лекар в настоящия момент не се и зачита за трудов стаж. Изводът е един – едно тотално унижение спрямо този, който утре ще бди за здравето на всички нас. Коя друга професия има 6-7-годишен период на следване с последваща 4-5-годишна специализация или общо 11-12 години обучение?
Уважаеми политици, дипломати, министри, моля кажете как е възможно всичко това.
В момента здравеопазването е застаряващо – лекарите са на възраст между 50-60 години в 80% от случаите. Минимален брой млади лекари постъпват в болниците. Какво да се очаква – промяна „реформа“, добро здравеопазване? Лекарите отдават своя талант, професионализъм, защото хората имат нужда от помощ. В днешно време навсякъде се очаква доплащане. Хората изнемогват, но трябва да платят за здраве. Задава се въпросът, защо е здравната осигуровка, когато непрекъснато се доплаща. Като капак на тази материална безизходица се явява „избор на лекар“, „избор на екип“ – нима не е ясно, че това е форма на тежък рекет? Простете, но и най-подготвеният лекар в която и да е болница дали ще може да избере най-добрия екип? Какво остава за обикновения редови човек. Той трябва да плаща, да плаща…
Здравеопазването няма да се оправи, докато не се изгонят „търговците от храма“. В същото време се говори, че някои „ръководни“ лекари получават от 5000 до 25 000 лева. Това е тежък кошмар, това е неуважение. Трябва да има млади подготвени лекари, трябва да има добри професионалисти, но трябва да има сериозна подготовка и съответна регламентация по отношение на изискванията към тях. С хулене на лекарите и с медийно злепоставяне няма да се постигне нищо добро. Авторитетът на лекаря и доверието към него помагат на самото лечение.
Преди година беше публикувано решение на Министерството на здравеопазването за заплащане на специализациите, но в настоящия момент няма нищо реално. Не са предоставени пари на специализиращите лекари.
С настоящия текст се обръщаме към българското общество, към лекарския съюз и към министъра на здравеопазването – подайте ръка на младите български лекари. Това е инвестиция в здравеопазването. Нека да не лишаваме българските лекари от любовта им към медицината. Нека те да бъдат всеотдайни и да работят достойно. Младият български лекар заслужава уважение и доверие.
Проф. д-р Моис МЕЛАМЕД, дмн
В омагьосания кръг на системата
Уважаема редакция,
Предстои празникът на здравните специалисти. Поздравявам ги, защото според мен лекарската професия е най-сложната, най-отговорната, най-важната. В нея влизат най-смелите хора, хората, които имат силата въпреки всичко да понасят и лекуват чуждата болка.
Професията е и най-благословената – лекарят първи поема в ръце и приветства с добре дошъл новородения човек…
… И най-неблагодарната за тези, които са се посветили с клетва.
Затова мисля, че проблемите, които има днес здравеопазването не са предизвикани от медиците, а са последица от сбъркания модел на системата.
Бих искал да споделя, че като средностатистически здравноосигурен българин през всичките години на промени не ми стана ясно какъв е пътят, който трябва да извървя, и какви са правилата, които трябва да спазвам, за да бъда лекуван.
Имах оплаквания и личният лекар ми даде направление за съответния специалист. Отидох на консултация в болнично заведение и в резултат ме приеха. За кратко време ми бяха извършени серия изследвания – кръвни и с апаратура. Останах възхитен от акуратността и добрата организация, защото пребиваването ми в отделението бе наситено с действия по поставяне на диагнозата. Повярвах, че вече сме в Европа…
Накрая получих епикриза, в която бе описано всичко – това, което си знаех, че имам, и за което пия шепа лекарства от години, както и новите проблеми, установени в болницата. В суетнята по изписването не видях лекуващия лекар, не получих здравни препоръки, нямаше и нова лечебна схема. Не разбрах какво да правя с епикризата. На практика получих една документирана констатация, че имам няколко сериозни заболявания и толкоз…
Вкъщи разгледах лабораторните изследвания. Не разбирам от медицина, но сравнявайки резултатите с т.нар. референтни стойности забелязах, че в много от показателите има големи различия.
Отидох отново при личния лекар. Той видя документацията и каза, че трябва да направя нови по-подробни изследвания и пак да се консултирам, но този път с лекари от други специалности. Направления обаче не може да ми даде – свършил ги.
Какво да правя – отново се върнах в болницата при лекаря, който ме хоспитализира. Припомних случая, показах епикризата и го попитах какво следва. Каза, че диагнозата още не е уточнена, необходими са допълнителни консултации с още няколко специалисти. Ако нямам лекуващ лекар, приема да обобщи резултатите и да назначи лечение…
Сега се чувствам като в омагьосан кръг. Всеки следващ специалист ме изпращаше за нови изследвания, докато накрая се обърках – не знаех докъде съм стигнал и кое по-напред да направя. Вече не броя парите за медицинските дейности и визитите, за такситата. Нали най-важно е здравето ми. Лошото е, че вече минаха близо два месеца, аз ставам все по-зле, а диагнозата още не е поставена…
От честите ми контакти с медицински специалисти направих за себе си няколко извода. В отделните звена на здравеопазването съществува добра организация, но връзка между тях не съществува. Всеки лекар диагностира заболяването по неговата специалност и не „навлиза в територията” на колегите си. Да, но пациентът почти никога няма само един проблем. И започва да се щура – да обикаля съответните специалисти, да виси пред кабинетите, да се връща отново и отново, защото винаги нещо не е направил както трябва или не е разбрал. Пътят до заветната диагноза е толкова дълъг, че силите не стигат и човек се предава.
Болничните лекари и специалистите от ДКЦ малко слушат и малко говорят с болния, защото задачите им са много, а времето – малко. Медицинските сестри се движат като обречени. Санитарките непрекъснато се оплакват. Всички те изглеждат потиснати, а ние, болните, се опитваме да ги развеселим, защото ги уважаваме и разбираме .
Сега, когато стоя вкъщи и събирам сили за нов поход, се питам кому е нужно всичко това? Навсякъде, където ходих, в атмосферата витаеше напрежение. То се предаваше и на нас пациентите. Започнах да се притеснявам. Толкова прегледи и изследвания не са случайни – значи има нещо лошо. Но как да разбера, ако не извървя целия път. А дали ще ми стигнат силите? Освен ако срещна д-р Хаус… Познавате ли го?
Филип Маринов
София
