Какво ли не преживяхме през своя интересен живот? Достигнахме много „висоти”, особено в черните класации: първи по брой жертви на пътя, първи по смъртност от COVID, първи /отзад напред/ по бедност и доходи, за останалите демократични критерии като корупция и свобода на словото, не ми се говори…”Ние, българите” – имаше такава рубрика в БНР, бях късметлия в част от съществуването й да бъда нейн редактор и автор. Днес няма нужда от това заглавие – може би просто не сме същите българи? Какво се случи? Кой или какво ни промени? Защо станахме злобни, отмъстителни, нападателни, защо агресията се превърна в черта от характера на българина? Други народи и нации вървят към добро, ние – не знаем накъде.
Новините за бензина, газта, тока, олиото, хляба стреснаха мнозина. Дори аз се замислих за запалянковците – при тази цена на слънчогледа какво ще правят по стадионите? Но като споменах любимите мои агитки, нека не забравяме, че те са като рокерите – истински мъжаги. Отидоха, прибраха украински жени и деца, и след това се запътиха към „Лаута”. На моя пък любим стадион под Аязмото често виждам един лозунг по повод Ньойския договор, но изключително актуален и днес: „Няма да забравим, няма да простим!”.
Поуките и философията на времето са обецата, която не бива да махаме от ухото си.
Част от моето поколение обаче приема хладнокръвно ситуацията. Защото сме преживели и други катаклизми, а и знаем, че с два-три хляба, с резервоар бензин или стек олио няма да излъжеш кризата. Ще залъжеш глада или себе си, нищо повече. Един пример: зареждам на бензиностанция, младо момче ме обслужва и пита: как сте в новата ситуация, изнервя ли ви? Разказвам му, че не чак толкова отдавна, в началото на 90-те години, като отивах на работа сутрин рано в събота, оставях на мой приятел Жигулата около парк-хотел „Москва”. Оттам започваше опашката за бензиностанцията срещу КАТ. Аз работех, колегата придвижваше моята и своята кола. Приключвах след 4-5 часа. И сияех от щастие, когато виждах, че колата вече е на стотина метра от заветните колонки. Приготвях талоните за бензин и чаках реда си.
Как да го забравиш, как да те стресне сегашното днес?
Смея се, но е тъжно. Дори трагично, защото и олиото започна да взема жертви. Защо се докарахме дотук? Не вярвам на китайците, че „да живееш в интересни времена” е пожелание. То е проклятие!
И все пак – лъч надежда на фона на безумната война. Все още сме състрадателни, помагаме, ситуацията отприщва отнякъде стари позабравени добродетели.
Ние, българите, сме хора, човеци! Не просто рубрика…

Стойчо Стоев