Проф. Бойко Коруков – председател на Българското хирургичeско дружество, специално за „Форум Медикус”.
- Уважаеми проф. Коруков – и XVII конгрес на българската хирургична общност е вече история. Моля да направите кратка характеристика на научното събитие – от гледна точка на историята на дружеството, в аспекта на сложната здравна обстановка, както и съобразно състоянието на хирургичната наука и практика у нас днес.
- „Всичко тече, всичко се променя“ – с този афоризъм на древногръцкия философ Хераклит от Ефес (535 г. пр.н.е.) се сблъска хирургическата общност, когато през изминалата година ни заля пандемичната вълна от COVID-19. Вълна, която за пореден път ни показа, че трябва да се „вслушваме в природата и да се съобразяваме с нея“(пак Хераклит). Пред този казус се озовахме и ние – хирурзите в България, когато в началото на октомври миналата година трябваше да проведем редовния си XVII национален конгрес. А до онзи момент в историята на Българското хирургическо дружество конгрес не е бил отлаган. Хирурзите са смели хора…
Но този път ни се наложи и то на два пъти да отлагаме. След първоначалното стъписване, когато цялото внимание беше насочено към COVID-19, все по-голяма част от лекарското съсловие осъзнаваше, че останалите над 10 000 заболявания, фигуриращи в международния класификатор на болестите, не са излезли „в отпуск“.
Хирурзите бяхме сред лекарите, които твърдо бяхме убедени, че наред с борбата с коронавируса не може да има отпускане по отношение не само на спешните състояния, но и на други, особено на онкологичните заболявания, които за съжаление достигат до хирургията в напреднали стадии. А през настоящата година констатираме още по-тежка патология, резултат на естествения страх на пациентите да потърсят своевременно медицинска помощ. Страхът бе подклаждан и от безотговорните и ненаучни твърдения на някои наши „колеги“, твърдения, на които с лека ръка – под формата на свобода на словото – се дава широка трибуна: „маските са излишни, не вършат работа“ и мн. други. Как биха реагирали тези колеги, ако трябва да „легнат под ножа” и екипът реши да свали тази „ненужна“ вещ?
- Защо определихте за водещи точно темите за: хирургия на стомах и дуоденум; рак на стомаха; хирургия на панкреаса и рак на панкреаса? И защо панкреасът е орган, враждебен към оперативна намеса? Моля накратко да очертаете кое е най-ново и важно /или позабравено старо/ в хирургичните подходи?
- Тематиката за всеки хирургичен конгрес се определя с решение на Управителния съвет на БХД. Отчита се необходимостта от осъвременяване на нашите познания по определени нозологични единици, споделяне на клинични практики от въвеждане на нови оперативни методи, от резултатите на извършени анализи. Подходът е в основните теми на всеки конгрес да има и разделение на спешни (преставляващи интерес за всички хирурзи) и планови (в зависимост от професионалния интерес на хирурга) състояния.
Стомашно-дуоденалната хирургия е една от най-старите и най-масова хи-
рургия, въпреки че след въвеждането на съвременните медикаменти за лечението на язвената болест голям контингент болни отпадна. Останаха усложненията: перфорация, стеноза, кървящи язви. Същевременно при тяхното хирургично лечение все по-смело навлезе лапароскопската и ендоскопската техника. Така например за лечението на хиаталните хернии, които са сравнително често срещани, лапароскопският метод вече е „златен стандарт“.
От друга страна, ракът на стомаха продължава да бъде предизвикателство за хирургията в цял свят. Независимо че бележи тенденция за намаляване, смъртността продължава да е във високи стойности. У нас 5-годишна преживяемост достигат по-малко от 10% от оперираните болни. Искрено съжалявам, че поради пандемията на конгреса не можа да присъства проф. Джовани Мацони от Италия, един от водещите специалисти в Европа, който да ни представи съвременното състояние на лечебната тактика в „Запада“ и същевременно да ни запознае с тази на страните от „Изтока“ (Япония, Южна Корея, Сингапур), където постигнатите резултати са такива, каквито можем само да сънуваме. Там почти 65-70% от болните с това заболяване се диагностицират в ранен стадий, т.нар. ранен рак, и резултатът е 5-годишна преживяемост при над 90% от оперираните, голяма част от тях лапароскопски, а някои – дори ендоскопски!
Друга тема на конгреса бе хирургията на панкреаса. Когато коментирате тази тема с който и да е хирург, няма как нивото на адреналина в кръвта му да не се повиши. И колкото повече задълбочавате темата, толкова повече спомените за не един и двама пациенти, при които той е водил изгубени битки, ще повишават напрежението.
Затова с право немските хирурзи са нарекли панкреаса „орган, враждебен към операции“. Не дава да го пипнеш, и ако не си достатъчно внимателен с него, ще се „разлюти“ и ще започне да се самосмила, а понякога започва да смила и тъканите наоколо. Това е т.нар. остър панкреатит – заболяване, често срещано сред нашето население, къде свързано с широко разпространената жлъчно-каменна болест, къде със злоупотребата с алкохол (причината е по-често срещана в Западна Европа, но и ние вече ги догонваме). Достатъчно е 1-2 такива случая да постъпят в клиниката и ежемесечният й бюджет сериозно да пострада. Нали сме „търговци“ според закона, и това трябва да не забравяме. Агресивната хирургична тактика, която прилагахме преди години, не доведе до добри резултати. Това наложи по-диференциран, по-консервативен, по-гъвкав подход. Цяло изкуство е да прецениш най-вече кога и с какъв хирургичен метод да подходиш при болен панкреас, за да можеш да разчиташ на желан изход.
Направление, върху което бяха изнесени редица доклади от панкреасната хирургия, бе карциномът на панкреаса – заболяване все по-често срещащо се както у нас, така и по света. Заболяване, при което 5-годишната преживяемост у нас за 2015 г. е 4,9 %. Изнесените доклади от традиционно утвърдени в лечението клиники носят оптимизъм, макар и умерен. Натрупаният опит, въвеждането на по-съвършена техника както за диагностиката, така и за оперативното лечение позволяват в тясно специализираните центрове да се въведе лапароскопска техника, нещо което само преди десетина години беше в сферата на мечтите. Успоредно с това се прецизираха съвместните усилия за екипна дейност с колегите медицински онколози (химиотерапевти), защото ясно е, онкологичните заболявания отдавна са мултидисциплинарен проблем.
Темата за мултивисцералната хи-
рургия бе най-малко засегната, но докладите ни напомниха, че още дълго ще се срещаме с тази напреднала, тежка, жизнено необходима хирургия.
- От научната програма е видно, че темата за COVID-19 присъства с анализ за хирургични усложнения, както и за поведение при рак на гърдата. Според вас какви уроци научиха хирурзите от мащаба и отражението на COVID-пандемията?
- Да, на конгреса под рубриката „вариа“ бяха изнесени и доклади, и видеопрезентации по отношение на цялата патология в коремната, гръдната хирургия, както и начални опити в из-
ползването на роботизираната хирургия. Не бе подминато и заболяването, което ни обърка живота – COVID-19. Представени бяха няколко съобщения на авторски колективи. Очевидно е, че още на следващите научни медицински форуми ще можем да обобщим и анализираме резултатите от този сблъсък с вируса и неговите отражения върху хирургично болните.
- Острият перитонит е хирургично предизвикателство вероятно откакто съществува специалността. Какви фактори наложиха приемането на консенсусно становище с характер на ръководство за лечение на остър перитонит?
- Действително перитонитът е предизвикателство откакто медицината съществува. Той е сред най-сериозните проблеми в спешната хирургия. И с право го наричат „нестареещ проблем“, а всеки хирург може да цитира Wegner (1876 г.): „Аз и моето поколение сме възпитани в страх към Бога и перитонита“. А днес, в ХХI век, все още ли изпитваме страх конкретно към перитонита? Да, медицината постигна не малко успехи в борбата с него. Леталитетът бе свален под 30%. Ние вече не се страхуваме от локалната му форма, независимо от вида на ексудата. Не се страхуваме и от дифузния серозен, серофибринозен и хеморагичен перитонит. Постигаме много добри резултати при не много тежката форма на дифузния гноен перитонит. Окуражаващи са резултатите и при средно тежките форми. Но страхът пред най-тежкия перитонит – т.нар. септичен корем при възрастните болни, пред фекулентен перитонит, пред перитонита, съпътстващ гнойния панкреа-
тит, и пред следоперативния перито-
нит си остава.
Именно това ни мотивира да предложим дискусия по проект, дело на експертен борд от представители на хирургическата общност на медицинските университети в България за изработване на консенсусно становище за лечение на перитонита. При изработването експертният борд напълно се е съобразявал и взаимствал от консенсусното становище на WSES (World Society of Emergency Surgery). Становищата са формулирани съгласно Оксфордската йерархия на доказателствата.
- Известно е, че медицинските техники и технологии вървят напред – къде е нашата хирургична система в технологично отношение, съществуват ли диспропорции в кадровото и технологичното осигуряване по региони, по видове лечебни заведения?
- За да имаме здравеопазване на високо европейско ниво, трябва да осигурим три основни неща. Първо – отлично организирана и ефективно действаща здравна система. Второ – високо образовани и мотивирани кадри. И трето – съвременна и достатъчно обезпечена материално и технологично оборудвана здравна база. С нищо от това, с малки изключения по отношение на кадрите и лечебната база, не можем да се похвалим.
- Лично Вие каква оценка давате на научното събитие, на лекторите и участниците? Има ли идеална хирургия и стремят ли се българските хирурзи към нея?
- Не скривам, че в Управителния съвет на БХД съществуваха с основания при тази необичайна и напрегната обстановка известни тревоги за присъствено провеждане на конгреса. Имахме готовност той да бъде проведен и хибридно, дори още по-недолюбвания вариант от хирурзите – онлайн. Но накрая рискувахме (както нерядко ни се случва и в професията) и мисля, че се получи успешен конгрес.
А що се отнася до „идеалната хирургия“ – сигурно я има, тя е в мечтите на всеки хирург. А дали е постижима за нас? От опит казвам да, постижима е. И ще дам два примера:
В Катедрата по спешна хирургия, базирана по това време (1982 г.) в института „Н.П.Пирогов“, д-р М. Марков пръв от хирурзите въведе у нас лапароскопския метод с диагностична цел. Когато хирургът „влизаше” в бурза оменталис, за всички нас, не само за младите хирурзи, това беше невероятно постижение. Днес дуодено-панкреатичната резекция, една от най-тежките операции в коремната хирургия, се извърш-
ва изцяло лапароскопски. Не само в чужбина, но и у нас.
Преди години на конгрес по хирургия в Благоевград проф. Ст. Попкиров апелира към ръководството на БХД да внесе „ципове“ при лечението на перитонита по способа, въведен от проф. Н. Василев „отворен корем“. Не вярвах на ушите си, това бе мечтата на хирурга – дърпаш ципа – виждаш, затваряш и отново… Две години по-късно при нас това не беше мечта, а реалност.
Казват, че човек е толкова богат, колкото са мечтите му. Сигурно е така. Животът го потвърждава.
- Благодаря за това интервю.
