Стоварилата се с голяма сила втора вълна на пандемията ни накара да притихнем пред опасността, която вече е непосредствено около нас. Вече не ръкопляскаме на лекарите, но тези от нас, които осъзнават сериозността на положението, знаят, че от успеха на тяхната мисия зависи и нашето спасение. Самите медици нямат време да се чувстват герои, докато продължават да лекуват далеч от светлините на прожекторите, в тишина и до крайно изтощение.
Двама представители на съсловието в най-тежко засегнатата от пандемията страна – Съединените щати, споделят своята болка и разочарование. Чувствата, които изпитват д-р Мегън Рани, специалист по спешна медицина, съосновател на инициативата за снабдяване със защитни облекла GetUsPPE, и психиатърът Джеси Голд от Вашингтонския университет в Сейнт Луис, в голяма степен са идентични с това, което изпитват и нашите медици.
Изповед пред CNN
- Месеци наред лекарите чакат обществеността да осъзнае огромната заплаха и да приеме необходимостта от елементарни жертви в името на общото благо: носене на маска, спазване на дистанция, избягване на многолюдни събирания. Те се надяват и на държавните мъже, които да обединят страната и да убедят хората да се издигнат над индивидуалния интерес. И чакат някой да оцени огромния и нарастващ риск, пред който са изправени самите те.
Това обаче не се случва и те вече губят надежда. Те са уморени, вятърът е насрещен и заглушава гласовете им. Все още дестабилизирани от първата вълна, те са изправени пред новото нарастване на случаите на COVID-19 и осъзнават напълно реалната заплаха от пандемична имплозия.
Това, което изживявят здравните работници във времето на COVID-19, е нещо повече от „burnout“ (определян от СЗО като“синдром, който е резултат от неуспешно менажиран хроничен стрес на работното място“). Вurnout е това, което чувстваме в нормални времена, когато системата не работи добре и контролът не е достатъчен. По време на пандемия нищо не е нормално. Днес енергийните ни запаси са изчерпани и здравните специалисти работят със сетни сили, отвъд границите на възможностите си.
Подобно на други хора, много от нас не могат да се погрижат за децата си, притесняват се за доходите си и от липсата на приятелите си. Извън клиниките се чувстваме нетрудоспособни и имаме нарушения в съня. Но освен това ние сме стресирани по допълнителни поводи. Често ни липсват лични предпазни средства; тези от нас, които имат собствени практики, планират нови разходи за предпазно облекло в момент, когато приходите намаляват. Притесняваме се за нашата физическа безопасност и за безопасността на нашите приятели и семейства: повече от 1700 здравни работници са починали от COVID-19 само в САЩ, според доклад на National Nurses United.
Изправени сме пред безпрецедентен когнитивен дисонанс между това, което сме обучени да правим, и това, което всъщност можем да предоставим на нашите пациенти. Съчетанието от нарастващ брой случаи и недостиг на ресурси трудно може да бъде понесено. Най-ужасното нещо за предоставящия здравни услуги е да не може да помогне на своите пациенти. Когато не достигат легла, тестове и терапии, сме принудени да вземаме немислими до този момент решения, например кого да приемем на единственото останало легло в интензивното отделение или кой да получи единствения останал респиратор. Изправени сме и пред морална колизия, подобна на тази, с която се сблъскват войниците по време на военни конфликти. В условията на война те „извършват, не успяват да предотвратят или стават свидетели на действия, които са в дисонанс с техните морални убеждения и очаквания“. И наистина, чувстваме се като на война – и преди знаехме всичко за смъртта и страданието, но сега е различно. С нарастването на броя на смъртните случаи зачестяват и нашите кошмари.
В същото време непознати в Twitter, случайни хора в кварталния магазин и дори лидери на страната ни обвиняват, че лъжем или че сме част от глобален заговор. Дори някои от собствените ни редици твърдят – в разрез с фактите и статистическите доказателства – че COVID-19 е „не по-страшен от един грип“, или разпространяват мита за стадния имунитет. Не може да се опише усещането, когато, след като си напуснал болничното отделение, пълно с пациенти, на които не достига въздух, някой да ти каже, че всичко това не съществува.
И още нещо – нямаме време да се възстановим, да се съсредоточим, за да анализираме своите действия и да осмислим това, което ни се случва. Точно когато адреналинът отшуми, трябва отново да сложим защитните облекла и да влезем при следващия болен. При липсата на време да се разпознаем като част от уравнението, дори не търсим думи, за да кажем, че сме в състояние на тревожност, че сме болни, тъжни или разтърсени до дъното на душата си. И затова просто казваме, че сме „уморени“, защото знаем какво включва това.
Част от медицинското ни обучение е саможертвата. Като стажант лекари сме хвалени за проявите на стоицизъм, за способността ни да се фокусираме, въпреки дългите работни дни и трагичните случаи. Това е нашата „работна етика“. Ние сме съветвани – от ментори и колеги – да не съчувстваме твърде дълбоко на пациентите или да не демонстрираме емоции при загуба. Затова използваме думи като „уморен“ или „изтощен“, защото физическите симптоми са приемлив в социо-културно отношение отговор в една област – и в един свят – в които все още са стигматизирани дефицитите в психичното здраве.
разгърнато/ Не, не става дума да се оплакваме. Но когато не използваме по-драматични думи, за да опишем случващото се, това не означава, че то не съществува. Болниците не са празни, само защото има свободни паркоместа пред тях. И не, ние не печелим от смъртта от COVID-19.
Не ви лъжем, когато казваме, че имате COVID-19. И когато ви молим да носите маска, това не е за нашата лична или политическа изгода, а защото може да спаси живот.
Ако ни познавате или ако видите лицата ни, ще ни разберете. Ние сме изтощени, изплашени и потресени. Защото, освен всичко друго, сме и хора.
