„Краят на дните” e роман на Сюзън Ий – краят на нейната трилогия, но не и КРАЯТ като знак за обреченост. Напротив – дните се нижат, всеки от тях със своя смисъл и мисъл за душите и телата ни… Световен ден на сърцето, за борбата с остеопорозата или с артрита, ден на психичното здраве, ден в подкрепа на трансплантациите и донорството…Колко много болести и болка има около нас, та чак свободни дни в календара не останаха. Мисля си – дано доживеем това време някога в бъдещето, дали ще се намери ден, посветен на световната битка с коронавируса?
Минало или настояще, дните минават, ние оставаме. И остаряваме! С горчивото усещане, че битката за човешко здраве и качество на живот е част от всекидневието ни. Кога ще дойде краят на дните? На тези денонощия, в които сме обременени с мисъл за болните, за страдащите, за хората без надежда. Да – има ги и са много! Екипът на „Форум Медикус” се опитва да сее оптимизъм: защото всичко е преходно, можем да победим смъртта и болката, самотата и отчаянието…Можем ли?
Опитите да облекчим сенчестите реалности на деня невинаги са успешни.
Лекарят Димитър Кехайов продава наградата си, обиден от раздаването на бонуси за хората на „първа линия”. Кой отново раздава пари в държавата? И защо сега? „Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари…” – казано е, но трябва да си го прочел. Натрапчиво у мен се е загнездило усещането, че животът ни е препълнен от „интелектуалци”: в политиката, в спорта, в администрацията и навсякъде, където „калинка” не е насекомо, а привилегия…
Примери много: една дама, направила кариера от Лудогорието та чак до Парламента, ще „шие” /или кърпи/ новата Конституция. Като същинска Райна Княгина ще веза текстове за бъдещето на демократичната ни държава – след строителите на съвременна България, след Валери Петров? Как да не се побъркаш от объркване – на ценности, на липса на себеоценка, на прекалено провинциално комплексарство. Защото – казвал съм го хиляди пъти, селянин не е обида, не е и месторождение…А нещо съсем, съвсем друго! Минавайте по-често край паметника на Симеон Радев, наскоро открит в района на НДК…
И какво още: броят на заразените главоломно расте, психозата също, но „затягане на мерките не е необходимо”. Цивилизованите държави се надпреварват в налагането на ограничителни мерки. А знаете как там обществата приемат рестрикциите? Ние, напротив: отворихме стадионите, сега ще напълним и спортните зали…Публика ли привличаме, електорат ли или гласоподаватели? Не знам. Може би трябва да бъде обособена нова клинична пътека „коронавирус” – на мач, след това в пъб или кръчма, после на PCR, в болница или в реанимация и право в статистиката. Не доумявам къде е грешката: в цифрите или в мисленето ни?
”Спортът за един мирен свят!” – липсва ми този лозунг, опънат над сектор „В” на Националния стадион. Впрочем, националите отпаднаха от надпреварата за Европейското първенство по футбол, но го направиха достойно. После недостойно загубиха от аутсайдери, които никога не са ни побеждавали досега. После пак ни биха – на собствения ни стадион, който, макар и отворен за фенове, остана празен. И това го пише в статистиката.
Да запазим живота и здравето си, не толкова своето, а общественото, да опазим бъдещето на деца и внуци, да останем и достойни българи в един объркан и заразен свят…Това ми се иска да бъде краят на думите, но?
Колкото можем, докато можем…Ще я караме в наш стил. И без това вече сме я подкарали. Не ми се ще около битката с болестите, оцеляването, здравето, бъдещето – важните теми днес, да ви занимавам с друга политическа пандемия: бойни самолети, ядрени реактори, пенсии, предизборни трикове, на които викаме „пунт и пластика”. Тогава наистина ще настъпи и краят на дните. Не в буквалния смисъл, разбира се, но ще има някаква развръзка и финал. Сега, напролет или някога.
Дано тогава и краят на дните бъде по-оптимистичен!
Р. Р. А аз, СТОЙЧО СТОЕВ, продължавам да вярвам, че от редакционното приключване на броя до неговото отпечатване и разпространение нещо може да се промени.
За добро!
