Проф. Владимир Пилософ, председател на Българската педиатрична асоциация
– Уважаеми проф. Пилософ, моля да нарисувате накратко картината на българската педиатрия.
– Накратко мога да кажа така – картината не е добра, но същевременно е много добра. Това не са взаимоизключващи се понятия. Българските педиатри са достатъчно голям брой образовани и можещи детски лекари. Същевременно, ако погледнем отстрани кой обслужва, обгрижва децата в България, се оказва, че те са разпределени между две специалности. Едната са личните лекари, а втората са педиатрите, които в по-голямата си част са съсредоточени в болничните лечебни заведения. И ако си зададем въпроса съществува ли достатъчно координация и много ефективна връзка между едните и другите, трудно е да кажа, че е блестяща. Това е факт поради много причини.
Днес например се оказва, че този, който е специалист педиатър, той не може да работи с пациенти на възраст над 18 години. А същевременно общопрактикуващите лекари, които са със специалност по обща медицина (тези със специалност педиатрия, които работят като ОПЛ вече са изчезващо поколение), могат да лекуват всички възрасти. Това несъмнено се отразява върху качеството на помощта, особено като се има предвид, че педиатрията е специфична специалност, която се занимава не само с болните, но и със здравите деца. Педиатърът е обучен да следи развитието на децата, особено в ранната възраст. Науката днес е много напреднала в областта на ранното детско развитие. Силата на една държава както в образованието, така и в здравеопазването трябва да се увеличи с акцент върху ранното детско здраве. Защото се оказва, че онова, което се изпусне в първите седем години, имаме и поговорка по тази тема, след това трудно се наваксва.
Много е важно дали лекарят, какъвто и да е той, дали има достатъчно познание, за да открие дали става дума за правилно или неправилно развитие.
– Каква е голямата болка на българските педиатри – условията ли, финансирането ли, обществената оценка ли? Или?
Ще започна с тема, важна не само за педиатрите, но и за цялата медицина. Ние продължаваме упорито да бъдем една от малкото страни, може би единствена в Европейския съюз, където
продължаващото медицинско образование продължава да не бъде задължително
Това е огромен парадокс. Защото няма правила, по които ПМО трябва да се провежда. Съществува и въпросът от кого ще се прави, ако въобще се прави. Това не могат да бъдат фирмени симпозиуми – не ги отричам, те са също полезни. Но основното изискване е да има лицензирани преподавателски звена (в медицинските университети и техните структури), където да се осъществява целенасочено обучение по съответни модули, които да се преодоляват. Това се отнася и за ОПЛ, които трябва задължително да преминават през модули за обучение по педиатрия. Ако се запитаме има ли сега такова нещо – няма. По принцип след вземането на специалност вече няма никакви задължения. В много от другите държави директно е постановено, че продължаващото обучение е задължително. В други страни не е постановено, че ПМО е задължително, но са наложени такива форми, които на практика го правят задължително. Например на Иберийския полуостров на всеки лекар, който работи, му се полагат 18 работни дни, през които да участва в ПМО. И не се гледа с добро око на този колега, който не ползва тези 18 дни по предназначение. Болницата дава тези дни и проследява дали се оползотворяват точно по предназначение.
– А как у нас трябва това да се случи?
– Със закон. Няма друг начин. Юристите ще кажат кой точно закон ще се промени – най-подходящ е Законът за здравето. Там ясно и категорично трябва да се каже, че лекарите – а и фармацевти, и дентални лекари, няма как да работят без участие в ПМО – материята се променя, има непрекъснато нови знания. Ако трябва да говоря за болния въпрос това е липсата на задължително продължаващо медицинско обучение. И няма никакво значение каква ще бъде формата – може и дистанционно поставяне на задачите и после събиране за дискусия.
За другата болка също ще кажа. От асоциацията поискахме данни от НЗОК за последните 4 години – без 2019 г., получени като достъп до информация – колко се дават от общите разходи на НЗОК за пациенти до 18 години. Отговорът е 12-14% от всички разходи. Някъде около 500 млн. + ваксините по програми – не става повече от 20% от общия разход. Следователно, когато се коментират средствата за детското здравеопазване, не става дума за огромни суми. В тези цифри са включени и доболнично и болнично лечение, КП, процедури и т.н. И съществува и един болен, но неприятен въпрос – прословутата потребителска такса. Тя формално е поета от държавата. Но тия пари не стигат по никакъв начин до педиатъра, до тези, които работят с деца. Не е грандиозен проблем, но години наред не се решава.
Една от големите ни болки е прословутата детска болница
Казвам прословута, защото болката е толкова стара, колкото е стар този скелет, който се намира в двора на Александровска болница. Тъжно е, че още през 2012 г. Българската педиатрична асоциация започна да поставя ребром въпроса в декларация с остър тон обяснихме защо такава структура е абсолютно необходима. И не се отнася само за една сграда. А става дума за създаване на институция, която да дава тон на детското здравеопазване в страната. Това е целта. Жалко, че сега споровете се концентрираха дали бетонът е добър и т.н. Според мен нещата вървят в изкривена посока. Има поръчка, има някакъв договор, в който се казва, че фирмата, която е спечелила, има една година, за да подготви проекта. Следователно ние проект нямаме. За да се направи проект, са нужни размисъл и решаване на куп проблеми на детското здравеопазване в София и не само там.
В столицата в момента има 18 лечебни заведения, които имат структури, работещи с деца. Някои от тях са с особена важност – например от Националната кардиологична болница минимум три структури трябва да преминат в новата болница. А какво ще правим с освободеното място (тогава ли ще му мислим?). Така е и с „Пирогов“ – детска хирургия, детска урология, изгаряния – като се преместят в новата болница, там какво ще стане?
Следователно, когато се планира нова болница, трябва да се осмисли всичко. Трябва да се нарисува цялата картина на детското здравеопазване. Опитах да кажа това в МЗ, дори преди 2 години изпратихме концепция на Българската педиатрична асоциация как трябва да изглежда такава болница отвътре. Нямаме отговор освен входящ номер.
Спорът за сградата и архитектурата не отменя необходимостта от анализ на съдържанието. А, за да се направи този анализ, е нужно да се съберат данните за дейностите във всички тези лечебни заведения, където има структури за деца, да се види обемът дейност, да се обобщи, да се прецени какво точно ни трябва в тази нова сграда. Доколкото знам, предвидени са около 400 легла. В детската болница, която обслужва цял Тел Авив например, с население колкото в София и почти 3 млн. с околностите, има 270 легла, от които 50 са за дневен стационар.
Важно е у нас как се събира информацията. Питат началниците на клиниките какво ви трябва – и всеки изхожда от собствената си структура. И всеки отговаря – толкова и толкова легла. Проблемът е какви ще бъдат нуждите в една обща структура – тогава нещата се променят. Пациентите ще престояват по-малко, защото всички специалисти ще бъдат на едно място, няма да пътуват децата от болница до болница. Пак ли всичко на парче ще бъде? В модерните болници специалистите се движат сред пациентите, а не пациентите да ходят между специалистите. Чух, че са предвидени 12 операционни, макар че сега действат само 5. И много други факти. Следователно няма спокоен и задълбочен разговор и анализ за съдържанието на тази болница.
Единственото обнадеждаващо като светъл лъч е, че никой не казва, че не ни трябва такава болница. Има консенсус в обществото, че е нужна. И ще подчертая, че това е заслуга на педиатричната асоциация като цяло. Тогава осъзнахме, че е нужно да ангажираме обществеността – това стана, но малко се изкриви. Бе впит клин между специалистите, защото колегите бяха поставени между чука и наковалнята – бързо ли да стане, колко да струва. Парите също са фактор – сега говорят за 100 млн. лева, но само за строежа. А какво ще правим с оборудването?
Има и друго. Ако приемем, че се направи нова болница в това „каре“ от болнични заведения, всичко ли трябва да има в сградата, все едно че наоколо няма нищо. Остава въпросът – след като на метри, в другите сгради има мощна апаратура, скенер, ЯМР, в новата сграда ще повтаряме ли това оборудване. Ако не, как пациентите ще има достъп – топли връзки с другите сгради? Ами лаборатории от всички видове ли ще има? Или ще ползваме тези наоколо, които са високоспециализирани? Това са все неща, които трябва отново да бъдат премислени.
Трябва да кажа откровено, че и в Българската педиатрична асоциация няма пълно единство. Клин има. Особено за вида: първи вариант – това се руши, там се строи нещо ново. Или се мисли изобщо да се прави на друго място. На предложения терен липсват пространство и простор. Една съвременна детска болница изисква колкото сграда, толкова и парк – пациенти, близки, малки деца, които да не чувстват, че са в болница. Дори за транспорта трябва да се мисли – по уличката „Здраве“ и сега е трудно. А когато се оформи още един огромен поток?
– Извънредното положение и дистанционното обучение на учениците изведоха ли на преден план някои важни аспекти на училищното здравеопазване? Но пък нито едно остро или хронично детско заболяване не може да се лекува дистанционно, нали?
– Ние училищно здравеопазване нямаме. От чисто нормативна гледна точка единственият документ, който има отношение, е една наредба от 2000 г. за устройството на здравните кабинети. Доста лаконична наредба. У нас училищно здравеопазване няма.
Работих по един проект на ЕК за организацията на първичната медицинска грижа в 30 страни. Три години работих по проекта, с много въпроси. Оказа се, че има документи на Европейския офис на СЗО, които третират стандартите за училищно здравеопазване. Не зная дали са преведени на български, но тези стандарти са непознати у нас. Преди време д-р П. Москов като министър бе разработил наредба за училищното здравеопазване. Но тя „увисна“ между кабинетите.
Важно е да се подчертае още нещо – в Министерството на здравеопазването няма структура, която да отговаря за детското и училищното здравеопазване. Оказа се, че профилактиката е в една дирекция, лечебната дейност е в друга, и т.н. Как да съберем всичко – просто е необходимо да има някой в МЗ, който да координира всичко, свързано с детското здраве и да бъде назован.
– Благодаря, че споделихте част от болките на българските педиатри. Какъв е пътят напред?
– Мисля, че трябва да се говори по-често по темата, трябва да се прави нещо непрестанно. Българската педиатрична асоциация е неправителствена организация. Но за съжаление МЗ не ползва продуктивно сътрудничеството с подобни структури. А точно там са съсредоточени специалистите. Вярно е, че има експертни съвети. И експертният съвет е нужно да се вслушва в асоциацията. Това сред нас не е проблем, но дали е така и в другите специалности? Продължаваме да спорим, защото в дискусията се ражда истината, нали?
