На 29.10.2013 г.в големия салон на БАН тържествено бяха чествани 100-годишнината от рождението на изтъкнатия български учен биолог и генетик акад. Радой Попиванов (1913-2010 г.) и 140-годишнината от рождението на основоположника на българската офталмология акад. Константин Пашев (1873-1961 г.). Официалните организатори на почетното събрание бяха БАН, Медицинският университет в София и Специализираната очна болница „Акад. К. Пашев“.
Първите редици в залата заеха членовете на академичния корпус на БАН – академици и чл.-кореспонденти, професори и доценти – сътрудници, колеги, приятели и ученици на акад. Пашев и акад. Попиванов.
В препълнения салон бяха и студентите медици. Тяхното присъствие също е начин за изразяване на подкрепата на промяната – те бяха там, за да научат и осмислят факта, че техните учители, страстно мечтаейки да станат истински лекари, се връщат от чуждите университети в родината си. Техните учители са създавали силовите полета, в които са били изграждани българските школи в науката.
Част от присъстващите – вече видни учени, бяха в залата по рождено право – като потомци на възрожденските им родове – акад. Петър Попиванов, д-р Пламен Попиванов и внукът – д-р по политология Борис Попиванов.
Учениците на акад. Попиванов и на акад. Пашев – вече академици, чл.-кореспонденти, професори, доценти, ректори – като чл.-кор. Ваньо Митев, като зам.-министър Чавдар Славов, като акад. Богдан Петрунов, акад. Дамян Дамянов и др., заставаха на трибуната с вълнение, за да изразят своята почит, уважение и признателност към учителите.
Нямаше „официални“ изказвания – имаше спомени за първия изпит в Медицинския университет и „фонтанчето на Пашев“, за изключителната им елегантност и достолепие, за обръщението им „колега“ към 18-годишните момичета и момчета, за непостижимата висота на преподаването. За почитта им към учители като акад. Методи Попов, за изключителната бащинска грижа към асистентите, сътрудниците и колегите. Благодарение на тези учени медицинската наука у нас има постижения, които в световната наука се наричат с български имена.
В изказванията, както и в докладите на проф. Илия Ватев за акад. Радой Попиванов и на акад. Петя Василева за акад. Константин Пашев бе изтъкнато най-важното, което ги обединява – неизчерпаемата социална енергия на тези велики и честни умове, отдадени на науката, на хората и на България.
Тази енергия, с която акад. Пашев основава и организира Медицинския факултет и Института по социална медицина и хигиена, основава първото училище за слепи деца като условие за социална и трудова реализация на слепите.
Тази енергия, с която Радой Попиванов още като студент и активен член на академичното дружество на БЗНС е организатор на стачката на студентите медици през 1937 г. за отстояване на правата на стажант-лекарите. Енергията, с която в дългогодишната си дейност за организацията на здравеопазването в България е заслужил уважението на цялата медицинска гилдия.
Акад. Петя Василева го каза най-точно – „Стоим на раменете на великани“.
В памет и с почит към великаните, днес „Форум Медикус“ публикува със съкращения част от споделеното по време на честването.
Виден учен и общественик
Константин Михайлов Пашев е роден в Сливен през 1873 г. По това време Сливен е един от най-важните български градове, характеризиращи националното и културното ни Възраждане, с богато занаятчийство, където се слага началото на нашата предосвобожденска индустрия.
К. Пашев произхожда от известното заможно и заслужило семейство на хаджи Михаил Иванов Пашев. Виден член на това семейство е Хаджи Мина Пашев, на чието име и с негови средства е основан паричен фонд „Хаджи Мина Пашев“ за поощряване на образованието на отличили се ученици. Семейната и обществената среда имат важно значение за прогресивното и патриотичното възпитание на К. Пашев.
Първоначалното си образование той завършва с отличен успех в Сливен през 1887 г., след което ученолюбивият младеж е пратен да продължи образованието си в известния Роберт колеж в Цариград като стипендиант на фонда „Хаджи Мина Пашев“. В колежа са преподавани природни науки, филология, езици, литература и философия и е осигурявано широко универсално образование. К. Пашев завършва колежа с отличен успех, като придобива званието „Baccalaurei in artibus“ и получава предложение да остане там като преподавател въз основа на проявени дарби за самостоятелна научна и преподавателска работа. Смята се, че една от причините за поканата е била не само овладяването на езиците и преподавания материал, но проявената от Пашев философска и гносеологична способност в овладяването на знанието. Не е ясно кое е предизвикало интереса на К. Пашев към медицината. Основна подбуда вероятно е било желанието да служи на Отечеството – след Освобождението у нас е имало общо около 70 лекари. Възможно е да му е била известна дейността на д-р Иван Селимински, също виден гражданин от Сливен и патрон на настоящата многопрофилна болница в града.
Интересът на К. Пашев към медицината го насочва към Медицинския факултет в Монпелие, където постъпва през 1893 г. По това време това е една от трите най-известни френски школи наред с Лионската и Парижката. К. Пашев се насочва към западната (предимно френска и английска) буржоазна цивилизация и култура. Липсват данни защо К. Пашев избира така наречената малка специалност офталмология, а не се посвещава на голяма клинична медицинска дисциплина. Още през шестата година от обучението си той работи в офталмологична клиника и защитава с отличие дисертация в Лион за получаване на докторска степен по медицина. Дисертацията му е върху нов оперативен метод за екстракция на чужди тела, проникнали в дълбоките слоеве на роговицата: „Etude sur le renversement temporaire de la cornee“.
Притежаващ диплома „Доктор по медицина на Франция“ К. Пашев има право да остане на постоянна работа във Франция и нейните владения. Той продължава започнатата специализация по очни болести в Париж, посещава клиниките и на други известни офталмолози. Към края на 1899 г., след около 2-годишна работа като офталмолог, К. Пашев се завръща в България, издържа успешно държавния си изпит и е назначен за ординатор в Очно-ушното отделение на Александровска болница в София.
Така започва неспирното, все по-широко и дълбоко усъвършенстване на К. Пашев като офталмолог, докато достигне чрез тази „малка“ наглед специалност световна слава на учен и изследовател, на клиницист офталмолог, която той пренася и в малкото си отечество.
В духа на огромната обществено-научна дейност на професор Пашев трябва да се отбележи заслугата му за основаването на Българското офталмологично дружество, на което той е председател и вдъхновител в организационно и научно отношение от 1927 г. до 1942 г. Чрез това дружество нашата страна става член на Международната офталмологична организация, а също така и на Асоциацията за борба със слепотата и трахомата.
Цялата обществено-научна дейност Пашев извършва наред със задълженията си като лекар, професор в университета, директор на клиника и други задължения, на които той се е отдавал винаги с най-безупречна, примерна дисциплинираност.
За него проф. Хаджиолов пише: „Аз не си спомням професор Пашев да е отсъствал от факултетски съвет, от изпитна сесия или друго начинание. Не си спомням да е бил болен или да е отсъствал по болест. Той е винаги на своя пост в клиниката, в деканата, в института, факултета или академията. Той се отнася с много високо съзнание към своите научни, преподавателски, лекарски и обществени задължения“.
Голям научен принос и заслуги има К. Пашев в изучаването на туморите на окото. Първият му труд по туморите на окото излиза през 1904 г. Той продължава сериозното и задълбочено проучване на очните тумори през целия си живот. През 1927 г. излиза неговият труд „ Очният рак“. За своя труд „Меланичните тумори на окото“ получава първата Димитровска награда за наука през 1948 г. Пашев обаче прави научни приноси и открития в почти всички области на офталмологията. Той проучва и публикува труд върху пораженията на зрителния апарат при огнестрелни военни наранявания на мозъчната кора, върху очните наранявания, върху лъжлив диабет с хемианопсия при фрактура на черепа, върху хронични хиперплазии на конюнктивата (трахома, пролетен катар и др.), върху структурата и естеството на симпатичната офталмия, върху туберкулозата на окото, върху наследствените очни заболявания, гранулозната милиарна офталмия, върху паразитите на окото, върху офталмоневрологията, върху слепотата и др. Във Франция е изработен инструмент, наречен на името на Пашев – сфинктерииридотом (Луер).
На 28 юли 1936 г. проф. Пашев е избран за чл.-кореспондент, а само след две години – на 26 юни 1938 г., е избран за действителен член на Българската академия на науките при рецензенти проф. Ст. Ватев и проф. Т. Петров. Тези избори идват съвсем естествено за проф. К. Пашев: през 30-те години на миналия век К. Пашев е в апогея на своята дейност като професор, а също така той е член и почетен член на голям брой чужди дружества и академии.
Акад. К. Пашев не само е изучил социалната уредба и положението на слепите в много страни по света, но той е достигнал до изводи и обобщения, до идеи и виждания, които надхвърлят равнището на неговото време и тогавашните социално-икономически условия, проникват в бъдещето и имат напълно съвременно звучене, особено във връзка със Световната инициатива на СЗО за предотвратяване на слепотата и възстановяване на зрението – „Право на зрение 2020″. Акад. Пашев е изложил основните си схващания по делото на слепите в следните по-важни научни работи: „Хигиена на окото“ – 1905 г. (с тази книга Пашев слага началото на своята обществено-профилактична дейност и главно на своята забележителна дейност за намаляване на слепотата у нас и грижа за слепите), „Слепотата у нас“ – 1922 г., „Социални грижи за слепите“ – 1923 г., „Проблемите на слепотата“ – 1932 г., „Обща офталмология“ – 1925 г., „Социална офталмология“ – 1943 г., „Трахомата в България“ – 1950 г., както и в обширни студии: „Туберкулозата и окото“, „Пролетният катар у нас“ – 1951 г., Очният рак в България“ – 1927 г., „Фликтенулозният кератоконюнктивит у нас“, „Плазмо и лимфоцитни хиперплазии на конюнктивата“ – 1952 г., „Редки очни тумори на окото“ – 1954 г., „Очният травматизъм“ – 1956 г. Пашев разглежда слепотата като обществено явление, коренящо се в социално-икономическите условия на живота, в жизненото и културното равнище на народа. Акад. Пашев счита, че това са преди всичко обществени задачи, които зависят от степента на развитие на социалното законодателство и активността на държавните и обществените институции, както и от развитието на офталмологията като наука и практика.
Наше задължение е да помним, да пазим спомена за големия талантлив учен, хуманист, лечител, с висок професионализъм, уважение към болните, високо отговорен и безгранично трудоспособен, с великолепна памет и притежаващ житейска мъдрост акад. Константин Пашев и да предаваме този спомен на следващите поколения. Посветил е живота си на науката, предпазването на зрението и грижата за слепите, той олицетворява своята формула за успешен лечител „Наука, опит, човещина и такт“.
Достойно присъствие в българската медицинска наука и в здравеопазването
Радой Петров Попиванов е роден на 9 август 1913 г. в Плевен. В родословното дърво на неговата фамилия присъстват българи възрожденци, доказали своя патриотизъм в събития като Велчовата завера или действията на четата на Капитан дядо Никола. Сред жилавите корени на родословното дърво се откроява прадядо му поп Иван Лясковчанина, заклел въстаниците от Велчовата завера през 1835 г. Името на другия му прадядо поп Стоян Брусев (също по бащина линия) е издълбано върху паметника на четниците на Капитан дядо Никола край Габрово.
Бащата на Радой, Петър Попиванов, полковник от българската армия, раняван пет пъти през войните (1912-1918), софийски окръжен управител и близък съратник на Александър Стамболийски и Райко Даскалов, е осъден след деветоюнския преврат на 15 години затвор, но амнистиран по-късно, интерниран и подлаган на репресии.
Майката на Радой Попиванов – Иванка Ичова Сиракова, произхождаща от будно семейство от с. Угърчин, Ловешко, е завършила френски колеж в София. Брат й Радой, по-късно генерал, отличил се в Балканските войни, е един от първите възпитаници на Военното училище в София и на Генерал-щабната академия в Торино, Италия. И трите деца на Иванка още от най-ранна възраст научават от нея френски език и впоследствие получават висше образование. Райна завършва философия, учителствала е три десетилетия и е оставила у учениците си спомена за изключително изискан преподавател. Мирон завършва право в София и придобива известност на високоерудиран адвокат. Радой – показващ още през ученическите си години талант към изучаване на латински език, отрано се насочва към медицината.
Като студент в Софийския университет Радой Попиванов показва не само отличен успех, но и ярко изразен интерес към социалните проблеми. Като активен член на академичното дружество на БЗНС той е един от организаторите на стачката на студентите медици през 1937 г. за отстояване правата на стажант-лекарите. През същата 1937 г. видният български биолог проф. Методий Попов възлага на своя студент Радой Попиванов теза за докторат на тема „Кръвногрупови и антропологични изучавания върху 1000 българи“, която той успешно защитава. Получените данни недвусмислено подкрепят становището на Методий Попов, че в кръвногрупово отношение българите са близки със славянските народи, с някои средноевропейски народи, с фините, датчаните, немците от Гданск и Краков. В края на 30-те години на миналия век тези резултати са използвани като фактическо доказателство срещу поддръжниците на теорията за „чистите раси“, и то във време, когато въпросът освен научно е имал и остро политическо звучене.
Промоциран за доктор по медицина през 1939 г., Радой Попиванов отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в София, работи по назначение като участъков лекар в с.Българене, Свищовско, а по предложение на проф. Методий Попов през април 1942 г. е избран за асистент по обща биология към Медицинския факултет на Софийския университет. За решаване на някои медико-генетични проблеми на Биологическия институт той: е командирован да работи (през свободните си от занятия със студентите дни) в завежданата от доц. Константин Чилов университетска Вътрешна клиника, където по-късно получава и специалност по вътрешни болести.
Избран за частен хоноруван доцент при Катедрата по обща биология, през есента на 1944 г. Попиванов е натоварен да чете лекциите по сравнителна анатомия и по паразитология към временно водения от проф. Дончо Костов курс по биология за студенти по медицина и зъболекарство. Същевременно ректорът на Софийския университет проф. Димитър Ораховац възлага на Попиванов да организира Катедра по биология при новосъздадения Медицински факултет на Пловдивския университет. Лекарите от първите два випуска на този факултет с възхищение си спомнят за блестящите лекции на 32-годишния доцент.
Наложилото се създаване на Институт по хематология и кръвопреливане към Министерството на народното здраве през 1952 г. добавя към задачите на крайно претоварения Попиванов да организира към този институт и Лаборатория по изосерология и имунохематология. Оставайки на този пост до 1956 г., той успява да подготви много добри специалисти и да разгърне полезна изследователска работа.
При натрупващите се в световен мащаб най-нови постижения на молекулярната генетика и изтъкваното от изявени съветски биолози крещящо несъответствие между получени експериментални резултати и примитивните представи и интерпретации на неомичуринци, на специално проведена от Висшия медицински институт в София през ноември 1958 г. сесия по положението на биологичната наука у нас, в основния доклад на Попиванов и в многобройни експериментално обусловени съобщения дефинитивно са изтъкнати несъстоятелността на мичуринската доктрина и безплодността на усилията за нейното по-нататъшно отстояване. Трябва обаче да минат осем години, за да излезе за първи път в страните от социалистическата общност книгата на Радой Попиванов „Генетиката от Мендел до наши дни“, издадена в София през 1966 г. и веднага след това на унгарски в Будапеща.
Изследванията върху резус-фактора, потвърждаващи изработени вече негови собствени концепции и очаквания, го довеждат до създаване на оригинален метод за профилактиката на развитието на хемолитичната болест на новороденото (1951-1952). Тези резултати след време намират приложение в практиката за производство на анти-Rh серуми и по този начин за профилактика на хемолитичната болест на новороденото.
Първият най-труден период от изследователската дейност на Р. Попиванов – антропологичните, клинико-генетичните и изосерологичните му изследвания, насочвани от Методий Попов, отразява възможностите, усилията и постиженията на една хармонично развиваща се личност.
Вторият плодотворен период от научното творчество на Радой Попиванов (след 1960 г.) се характеризира с експериментални разработки в областта на клетъчно-тъканната имунология – по-специално върху имунобиологията и имуногенетиката на мъжките гамети, по-късно допринесли за очертаващото се у нас ново направление – имунология на репродукцията.
В продължение на много години (за периода 1962-2005 г.) учебниците на акад. Радой Попиванов са основно учебно помагало за студентите по медицина и дентална медицина в предишните ВМИ, Медицинска академия и в сегашния Софийски медицински университет.
Плодотворната изследователска дейност на Радой Попиванов е прекъсната – за крайно съжаление на цялата научна общественост и най-вече на самия него, с назначаването му през 1977 г. за министър на народното здраве, на което той не може да се противопостави, воден от своето (неразбираемо от всички) чувство на патриотизъм, стоящо над всичко друго. До приемането на оставката му през 1988 г., извисил се над каквато и да било материални заинтересованости, в условията на тоталитарния режим той положи максимални грижи за поддържане на равнището на здравеопазването, за повдигане на потъпкания авторитет на българските лекари, за издействане на средства за постройка на здравни заведения и за специализации в нови, перспективни области на медицината.
Трябва да се подчертае, че освен големия брой научни публикации на български, руски, английски, френски, немски, унгарски и словашки език Радой Попиванов остави на нашите студенти и специалисти в областта на медикобиологичните науки и своите прецизно написани университетски учебници по обща биология, по сравнителна анатомия на гръбначните животни и по медицинска паразитология; по медицинска генетика, привличайки с радост участието на своите сътрудници в съставянето им. Така наред с изследователската работа в продължение на почти половин век той успя да създаде в Катедрата по обща биология в София и в роилите се от нея биологични катедри в медицинските факултети в Пловдив, Варна, Плевен и Стара Загора една забележителна приемственост в стила на българското академично образование в тази област. Много поколения лекари – а те са близо 50 випуска, си спомнят с благодарност неговите блестящи лекции, впечатляващи силно слушателите с логичното, убедително изложение и изящен академичен стил.
Акад. Попиванов е носител на голям брой отличия, които са безспорно признание за ползотворната му продължителна дейност: орден „Кирил и Методий I ст.“, званията заслужил и народен деятел на науката, медал „Марин Дринов“ по случай 100-годишнината от създаването на БАН.
През 1983 г. Държавният съвет го удостоява със звание „Герой на социалистическия труд“ и с орден „Георги Димитров“.
По предложение от ръководствата на Катедрата по биология и на Софийския медицински университет през 2004 г. акад. Радой Попиванов е удостоен с орден „Стара планина I степен“ като признание за дългогодишната му творческа дейност в национален и международен план, за неговия научен принос в общо над 200 труда, 10 монографии, 11 студии и университетски учебници, засягащи образованието и здравеопазването, както и заради уважението, с което се ползва в чужбина и у нас.
През 2008 г. министърът на здравеопазването проф. Р. Гайдарски удостои акад. Радой Попиванов със златния Почетен знак I степен на Министерството на здравеопазването „за съществения му принос в организацията на здравеопазването като министър на народното здраве в периода 1977-1988 г., за активната му научна дейност като председател на Българското национално дружество по имунология на репродукцията и за големите му научни и научно-практични приноси като пионер в областта на репродуктивната имунология, имуногенетиката и имунобиологичните аспекти на медико-биологията“. Акад. Радой Попиванов е първият носител на това новоучредено високо отличие като водещ наш и международно признат авторитет в тези тясно специализирани области.
В заключение би трябвало да бъде изтъкната изключително благотворната роля на съчетанието на неговия респектиращ интелект с личните му качества на човек: културата на неговото поведение при каквито и да било обстоятелства, умението му да изслушва, разбира и насърчава събеседника си, разумната му сдържаност и същевременно способността му да отстоява истината и личното си достойнство и с нищо да не накърнява достойнството на другите.
Оставайки верен на своята скромност, предпазваща го от славословия и официални церемонии, потопен в мъдростта на своя изживян в труд и честност път, той до края на живота си не прекъсна да споделя опита и знанията си, извисявайки се над противоречията и объркаността на отминалия век. Акад. Попиванов бе достоен пример за всички, които го познаваха и които ценят непреходните ценности.
