Вие сте в: Начало // Всички публикации // Лекарите на прехода

Лекарите на прехода

В началото на ноември т.г. проведохме среща на випуск 1979 г. – випуск от миналия век. Следването ни по медицина започна през 1971 г. Тогава обаче мъжете две години бяха в казармата и след това започнаха да учат – след като изпълниха войнския си дълг. А момичетата от випуска са приети през 1973 г.

Мисля, че това е випускът, който преживя всички промени пред прага на новия век. Разбира се, претенциозно е да кажем, че само този випуск изстрада всичко, което се случи и случва в здравната система. Но няколко випуска преди нас и няколко след нас – именно ние сме лекарите на прехода.

Бих искал да припомня една от първите драстични промени, която преживяхме като млади лекари – това бе забраната на частната практика през 1972 г. Ние, когато завършихме, попаднахме в нови условия. Дори ми се иска да припомня, че малко по-късно излезе постановление на МЗ, че лекарят има право на подарък, включващ 3 карамфила в нелуксозна опаковка и кутия нелуксозни бонбони. Още тогава нашето съсловие бе определено като корумпирано. И оттогава е в ход това публично омаскаряване, че лекарите едва ли не работят за кутия бонбони и бутилка уиски. Тогава още започна рушенето на доверието към българския лекар. Преживяхме много подобни моменти.

През 1979 г. завърши випускът – 450 души се обучавахме в Медицинската академия, обособени в три потока. По това време имаше разпределение на завършилите, всички отидоха по своите работни места в цялата страна.

Разпределението на завършилите може да бъде дискутирано в две посоки.

Чрез разпределението се изпълняваше важна държавна задача – да бъдат „покрити“ всички райони в страната с квалифицирана медицинска помощ на лекарско ниво. Това бе важна задача за държавата, но също толкова важна за лекарите, защото те започваха – съвсем млади – на първа линия. Наученото през годините на разпределението е незаменимо в годините след това.

Моят личен спомен е хубав. Бях разпределен в Бобов дол, в хирургията. И за успокоение на сега завършващите колеги трябва да кажа, че всички млади тогава лекари бяхме поставени в равни с опитните колеги условия. Още през първата седмица ни бяха разпределени дежурства – 12 часа по болница, 12 часа по район с линейката. Това обаче не предизвика никакви драми – не само пред мен, но и пред състудентите ми. Защото зад нашия гръб стояха опитните колеги – за помощ и консултация.

В онези години беше важно да се започне работа в отделение по специалност, която младият лекар обича или предпочита. Всеки, назначен в такова отделение, беше зачислен за специализация. Планът и тогава, и сега е сложен за специализанта.

Тогава във всеки окръг имаше консултанти по съответните специалности. Всъщност аз лично, след една година работа в Бобов дол, продължих в АГ-отделението в Дупница (тогава гр. Ст. Димитров). Нашият научен ръководител в Кюстендилски окръг бе проф. Божил Василев, след това проф. Ат. Кацулов (светла им памет). Те бяха корифеи и в акушерството, и в гинекологията – това бе голям шанс за всички нас, които специализирахме в този окръг. Така всъщност се осъществяваше връзката между практиката и университета.

Смятам, че можем да бъдем горди възпитаници на българската медицинска школа. Защото нашите преподаватели не бяха само лекари, те имаха сериозни граждански позиции, а ние възприехме много от техните принципи.

Нашите преподаватели бяха академици не само по медицинската си подготовка, но и по общественото си поведение. Корифеи с гражданска позиция, възпитани хора, които ни научиха на много важни неща. Водещо в моята практика и обучение например е било казаното от проф. Ал. Яръков, един от най-известните у нас. На изпит по АГ в нашата група студентът трябваше да отговори на въпрос как да бъде водено едно раждане. Студентът отговаря – чрез секцио, защото при този подход усложнението е 2,5 на сто. Това е малко усложнение, рискът не е голям. Отговорът на проф. Яръков ме разтърси тогава и го помня до днес. Той каза, колега, 2,5% не е много, но за болната това усложнение е сто процента. Пациентът не е извадка от статистиката, а е индивидуален проблем. И отговорността за неговото лечение е 100 процента на лекаря. Това е ценен урок. Завинаги.

После дойдоха 1990-1991 г., когато започнаха промените в здравеопазването. Първата нормативна уредба бе премахването на длъжността на главния лекар и ръководството на болниците се осъществяваше от медицински съвет.

Този медицински съвет избираше медицински управител и икономически директор. Дори в един период икономическият директор имаше повече права и власт. Така нашето поколение лекари премина през един организационен хаос. Щетите не бяха големи, тъй като начинът на финансиране на системата бе запазен – с делегирани бюджети през МЗ.

Разбира се, тежката атмосфера, която се създаде в обществото с диференциацията на политическите разбирания, политическото разслоение се отразиха върху междуколегиалните отношения. За чест на всички лекари, които работеха тогава, личните отношения се влошиха, някои не си и говореха, но грижата за болните остана добра. И ние с наличните ресурси и с тогавашната организация осигурявахме добра медицинска грижа, основана на правила отпреди 1989 година.

В личен план това бе промяна и в моята професионална сфера, защото дотогава работех като акушер гинеколог и смея да твърдя, че работех с любов тази специалност. И сега я обичам и продължавам да я практикувам частично. Но след 2000 г. смених личната си посока и завърших първия курс по здравен мениджмънт през 1992 г., който бе организиран от покойния проф. Мирослав Попов. Това стана в един гараж, превърнат в учебен център, в днешния комплекс „Изгрев“. Прекрасен спомен, защото за пръв път се допрях до организационните принципи в здравеопазването и нуждата от такива кадри.

Горд съм, че съм един от първите – заедно с д-р Глинка Комитов, които завършихме специалността социална медицина. След това взехме и магистратура по здравен мениджмънт.

В началото на 90-те години на миналия век около 2 хил. души в България се преквалифицираха като специалисти по здравен мениджмънт. За късмет на управленците в здравеопазването, които са още на терена, тогава се появи и програмата ФАР с много силно финансиране, което също се отрази положително на подготовката на управленски кадри. Така ние се научихме как се прави здравна политика и бяхме участници в реформата след 1999 г. Хора от нашия випуск тогава оглавиха районни здравноосигурителни каси, аз например станах директор на столичната каса. Имаме от випуска двама министри, трима зам.-министри, десетки хабилитирани лица, от които осем са професори и един член-кореспондент. Това е гордост за нашия випуск – всички още работят и допринасят за системата на здравеопазването. Така ние, лекарите от випуск 1979 г., преживяхме обществените промени след 1989 г., след което преживяхме и голямата промяна през 1999 г.

Ние сме от поколението, което по това време имаше над 20 години трудов стаж, с авторитет. Сега се шегуваме с времената на промяна, но тогава да управляваш в условия на реформа въобще не беше лесно. Това бяха хора, които не бягаха от трудностите. Имаше огромен резерв към промените, мнозина се страхуваха от новото. Нека не забравяме, че в един миг всички престанаха да получават заплати и преминаха към заплащане за резултат от труда. Това бяха драматични за тях и техните семейства промени. И сега, когато с лекота се дават епитети кой какъв управител е, оня какъв директор е, сякаш се забравя, че ние се учехме, преживявахме промяната и правехме грешки.

Съществува една грешка, която е известна, но не се полагат усилия за нейното отстраняване. Чуваме непрекъснато от всички, че са много болниците в България. Отдавна апелираме за административна промяна в статута на лечебните заведения в малките населени места. Не е възможно вече в град с 8 хил. население да има многопрофилна болница за активно лечение. Но в същото време е нужно да има болнична база. Знае се решението, но няма кураж да се промени статуквото.

И второ – искам да напомня на всички, които твърдят, че са много болниците и се основават на административното деление на страната. Отдавна страната има нужда от ново административно деление. Отдавна общините нямат своите необходими характеристики и ресурси да бъдат общини. Отдавна в Европа знаят, че България има шест региона. И не може да бъде направена реформа за лечебните заведения преди териториалната реформа. И нека никой не се опитва да унищожава болниците, защото ще останат огромни райони без път към голямата болница.

Като випуск ние се събираме на всеки пет години – по инициатива на няколко колеги, като на върха на организационната пирамида бе проф. Бойко Коруков. На срещата дойдоха над 250 колеги от страната, от чужбина – от Израел, Германия и др. Това е випускът, от който много малко хора напуснаха страната. Става дума за тези 10-ина випуска около 1980 г., които попълниха всички места в страната. А и досега са в страната сред най-опитните колеги. Огромна част – над 90 на сто от лекарите от нашия випуск продължават да работят. Малко са се пенсионирали. Аз съм много възхитен от това, че българските лекари, дипломирали се тогава, имат сили и продължават да работят поради две обстоятелства. Първо, не е маловажна финансовата страна. И второ, ако този випуск и няколко около нас се пенсионират, в мрежата няма да останат лекари. Това е резултат от нашето „държавническо“ отношение към здравеопазването.

На срещата на випуска първото впечатление бе, че сме физически променени. Не е изненадващо, че се налагаше да си припомняме кой кой е. Защото годините нанасят своя отпечатък и трудностите ни се отразиха. Включително и върху здравето – все пак сме 65-годишни хора, с болести, с неудобства. И макар че се водим за „стълбове“ на здравната система, ние също я ползваме.

Беше изключително емоционална среща, тъй като се явиха много хора и всички в настроение. В началото бяхме насядали по групи, след което вече групите бяха размити, припомнихме се колегите от потоците. Имаше поздравления, имаше и танци, дори – както се казва – разровихме старите огнища. Беше много приятно. И Срещата ни зареди.

На другия ден и през следващите дни се чувахме помежду си с добро настроение. Решихме, че пак ще го направим на 45-годишнината – дано да имаме тази физическа и ментална възможност.

Лекарите, които присъстваха, бяха от цялата страна. Освен личните неща, които споделяхме, не мина и без обсъждане на служебните трудности, възможности. Говорихме много например за това, че малките населени места остават без лекари. Всъщност нашият випуск, който започна по селата, вече е в големите градове. В много области няма на практика лекарска помощ.

В личен план на срещата – бе запомняща се срещата с колежката Соня Декало, която работи в Израел. Тя дойде специално от там. След 40 години една среща е много приятна.

Д-р Методи Янков

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.