В последните седмици е в ход разгорещена дискусия относно предложените промени за реформа от министър Кирил Ананиев. Преди всичко смятам, че реформата в здравеопазването трябва да се прави не само от Министерството на здравеопазването (МЗ), а от целия Министерски съвет. Това е необходимо, защото, на първо място, нужните промени в здравния сектор трябва да бъдат мащабни и стратегически обвързани, а не частични и на парче. На второ място, нужната реформа, целяща дългосрочни ползи, ще бъде изключително болезнена в краткосрочен план. На трето, промените в българското здравеопазване изискват сериозен финансов ресурс, но това не означава, че Министерството на финансите трябва да управлява размера на промените.
МЗ е едно от най-слабите звена във всички досегашни правителства, затова смятам, че то трябва да се трансформира в много по-мощна структура като например Министерството на труда и социалната политика, което управлява над 10% от бюджета на държавата.
Следващото действие, според мен, е да спрем със заблужденията и изкривяванията на фактите. Първото такова заблуждение се съдържа в чл. 52 от нашата Конституция, който гласи че всеки български гражданин има право на безплатна медицинска помощ, уредена със закон.
Безплатна медицинска помощ никога не е имало
и не може да има. Който не е съгласен с този факт, трябва да се запознае с научни трудове в областта на икономиката, публичните финанси, социалните дейности и здравния мениджмънт, а не да изказва „наизуст“ популистки идеи. Обществените плащания за здраве може да бъдат в размер на един изкуствено поддържан минимум и да достигат практически до безкрайност (защото възможностите на съвременната медицина са безгранични и зависят изключително от обема на финансиране). Още преди 150 години е измислена и приложена в здравеопазната и пенсионната система солидарността. Богатите плащат повече, бедните по-малко, а всички ползват еднакво. Солидарните вноски във всеки фонд поставят лимит на плащанията, там разпределянето на ресурса се прави от съсловните организации (за степента на заплащане на различните дейности). И, от друга страна, за контрол от страна на платеца за качество на извършената дейност и удостоверяване, че тя в действителност е извършена. Поради тази причина смятам, че чл. 52 на Конституцията трябва да гласи „всеки български гражданин има право на солидарно предплатена медицинска помощ, уредена със закон“. Промяната на Конституцията в тази част трябва да бъде извършена от орган, който е оторизиран за това.
И още нещо. За една осигурителна система много важно е доверието на участващите в нея граждани. Какво доверие могат да имат българските граждани в нашата НЗОК, когато преди години бяха „отмъкнати“ над 1,5 млрд. лева от здравноосигурителни плащания, за да бъде закърпен фиска. Да се върнат тези средства в бюджета на НЗОК – това е въпрос на справедливост и доверие в здравноосигурителната система в България.
Следващата заблуда, според мен, се корени най-вече в чл. 45 ал. 1 т. 3 от Закона за здравното осигуряване, която гласи, че в извънболничната и в болничната медицинска помощ за диагноза и лечение се заплаща от НЗОК. От тази нормативна постановка излиза, че има безлимитно заплащане на всички здравеопазни дейности или че НЗОК плаща на 100% всички диагностични и лечебни дейности в доболничната и болничната практика. Всеки, запознат с българското здравеопазване, знае, че тази законово регламентирана претенция не е вярна, но така е записано в закона. Уж държавата е против кешовите плащания, а всъщност без елементарна законова регламентация тя ги стимулира.
Друга порочна практика в нашата страна е да крием нелицеприятни данни за нашето здравеопазване. Така например данните за перинатална смъртност в България (мъртво раждания и смърт на новородено до 6-ия ден след раждането) са меко казано неточни. В учебниците по акушерство пише, че вероятната степен на перинатална смъртност е 15-17 на 1000. Европейската статистика постановява, че в Източна Европа тя е 23 на 1000. В друга статистика на ЕС за 29 страни от Европа се вижда, че от България не са подадени данни. През 2017 г. според Националния статистически институт (НСИ) в България са починали 170 бебета. При 64 хил. раждания това прави 2.4 на 1000 детска смъртност, като най-вероятно реалните данни са 15 на 1000, което прави около 960 починали деца. Подобни нереални данни има в почти всички медицински специалности.
Като имам предвид тези и други факти, мисля, че наред с „оздравяването“ на поведението ни, трябва да се постави ударение върху няколко здравни политики в България, преди да се говори за мащабни промени и реформи.
На първо място трябва да се постави ударение върху профилактиката и доболничната помощ
която включва първичната помощ, диспансеризацията, спешната помощ и т.н. Що се отнася до профилактиката, искам да кажа, че преди 15 години държах реч в Брюксел, в която получих одобрение и аплодисменти за тезата, че когато управляващите дадат пари за лекарства, всички са доволни – и правителството, и фармацевтичната индустрия, и пациентите, но ефектът е краткосрочен. Ако се насочат повече ресурси за профилактика, резултатът е дългосрочен и е с най-големи ползи. Правителствата у нас обаче не го правят, защото ефектите от една такава политика ще дойдат след 10-15 години, когато те вече няма да са на власт. У нас непрекъснато се говори за профилактика, а много малко се върши в посока на нейното осъществяване. По мои разчети за профилактични мероприятия по степен на обхващане на населението, както до 1989 г., са необходими най-малко около 250 млн. лева. За 2017 г. бюджетът на държавата предвижда 70 млн. лева за профилактични дейности и контрол на медицинските дейности, като няма разграничение за финансирането на двете пера. Тази сума е крайно недостатъчна.
Друга важна здравна политика е
отношението към държавните и общинските болници
Практика в последните години стана болници, които изпадат в тежки задължения, да бъдат субсидирани, да се сменят ръководствата на тези държавни и общински лечебни заведения и отново да се продължава същият курс, без да се намерят решения на проблемите. Смятам, че изходът трябва да се търси в регламентиране какво представлява фалитът на една болница. Лечебно заведение за болнична помощ, което и да е то, при невъзможност да покрива задълженията си, трябва да се обявява във фалит. Тогава се назначава синдик, а през това време болницата продължава да работи (защото не може хиляди или десетки хиляди граждани да бъдат оставени на произвола на съдбата), провежда се търг, идва нов собственик и поема съответните задължения. Новият собственик може да е частна фирма, НПО, осигурителен фонд (за това е нужно да се промени законът). По този начин най-после ще се сложи ред на съществуването на лечебните заведения в една конкурентна среда с най-големи ползи за българските граждани и пациенти. Солидарното финансиране от осигурителни фондове и по грантово финансиране от държавата са солидно основание платците (в случая държавата и осигурителните фондове) да управляват по пазарен път обхвата и качеството на извършваната дейност на финансираните лечебни заведения. Когато се оплакваме, че частните болници поемат само леките и доходоносни случаи, а за държавните болници остават тежките, това означава, че държавата не е на мястото си да диференцира заплащането на леки и тежки случаи. Многократно се предлагат диагностично свързаните групи /ДСГ/ като решение на проблема, но изглежда е по-удобно да се обвиняват лечебните заведения, отколкото да си свършим работата.
Смятам, че по схемата на разплащане в дискусиите за реформа на българското здравеопазване и здравно осигуряване освен обсъжданията, трябва да има и действия. В тези действия трябва да има нещо, което сме предлагали още преди 15-20 години, а именно
регламентиране на доплащанията
за медицински дейности. Националната здравноосигурителна каса, без значение дали ще остане една или ще бъдат няколко в конкурентна среда, понастоящем плаща от своя бюджет между 35-50% от диагностично-лечебната дейност в страната. Естествено е, че трябва да има реално работещ втори стълб на допълващо доброволно здравно осигуряване. То ще плаща приблизително между 40-50% от лечебно-диагностичната дейност. Много важно е при този втори стълб да има специално създаден
фонд за безимотни и бедни граждани
който да финансира техния достъп до здравни грижи. Не може да заобикаляме парливите теми и да не кажем, че в България има около 2 млн. български граждани, които нито внасят здравни осигуровки, нито могат да се осигуряват допълнително. Държавният бюджет би трябвало да се погрижи за тяхното доплащане. Това е възлов момент в реформата и ако не се предвиди такъв фонд, то промените ще бъдат обречени на провал. Третият стълб на здравноосигурителния модел може да бъде доброволно здравно застраховане за екстремно и скъпоструващо лечение, операции и процедури. (Само отварям една скоба – да не се направи задължително застраховане, за да се налеят пари в някои застрахователни фондове, които да фалират, и парите да изчезнат, както от КТБ!). Отделно МЗ по грантови програми, а не със субсидии трябва да финансира здравеопазни дейности предимно с профилактична насоченост, както и за диагностика и лечение на социалнозначими заболявания. Останалото над заплащането на осигурителните фондове трябва да се доплаща от потребителя по уговорени с изпълнителя на медицинска помощ цени. Така е в цивилизования свят и не виждам защо да е различно в България. Смятам обаче, че при такава система на осигуряване и застраховане няма да имат никакво място кешовите плащания, които са най-неизгодни за пациентите, особено за болни, възрастни и бедни граждани.
Извън разгледаните въпроси остават важни теми – образование на медицинските специалисти, диспансеризация, организация на спешната помощ, качество и контрол на медицинските дейности, акредитация и сертифициране, а също и дигитализация на здравната система. Впрочем, когато говорим за такава електронна система в здравеопазването, трябва да се оповести колко ще струва всеки модул от нея, а не да се говори в стил „петилетката за три години.“ Електронизацията в здравеопазването е една от най-скъпите промени във всяка страна.
Накратко, смятам че една справедлива и приета от всички здравноосигурителна система трябва да усвои и притежава като мисия, принципи и ценности СОЛИДАРНОСТ, КОНКУРЕНЦИЯ, ПРОФИЛАКТИКА, КАЧЕСТВО и КОНТРОЛ!
Именно затова ще завърша с това, с което започнах – здравната реформа трябва да е мащабна, всеобхватна, стратегически обвързана и да бъде отговорност на цялото правителство, за да се постигнат търсените ефекти.