Мила Дукова е родена на 7 април и често се шегува, че това вероятно е предопределило избора й да стане лекар. Завършва медицина в началото на прехода, три години се посвещава на майчинството, а през 1998 г. става училищен лекар. Малко преди старта на здравното осигуряване през 2000 г. е била съкратена, което окончателно наклонява везните към решението да бъде общопрактикуващ лекар. Тъй като „няма поликлиника” зад гърба си, започва с 250 пациенти, в собствен кабинет, сама осигурява оборудване. Днес при д-р Дукова са записани над 1300 души, което й дава право да твърди, че знае какво е да се бориш за свое място в системата. И категорично да заявява: „никога доброволно не бих отстъпила тази извоювана територия”. Практиката на д-р Дукова е смесена – има пациентче на няколко дни, а най-възрастният е роден през 1913 г. Тя смята, че такава практика я обогатява, дава й поглед върху всички възрастови групи и я учи да реагира при многообразни ситуации. Макар че не е забравила мечтата си да бъде педиатър или офталмолог, днес тя се чувства добре като семеен лекар. И още нещо – занимава се с доста обществени дела, приема, че те са част от житейското й призвание. Д-р М. Дукова е консултант на предаването „Здраве” в Българската национална телевизия и носител на наградата „Медик и медии”. От 2005 г. е член, а от 2008 г. – председател на Етичната комисия към Столичната лекарска колегия.

Темата за доверието между лекар и пациент, за взаимоотношенията между медицинските специалисти, за общественото отношение към професията вълнува изключително много д-р Дукова. Затова тя откликна на поканата да изрази публично своите виждания за болестите на времето, в което живеем.

- Комисията по етика се събира всеки месец на закрити заседания. Разглеждаме всички постъпили жалба. Обикновено става дума за етични недоразумения, за пропуски във взаимоотношенията както между лекари, така и между лекар и пациент. Поради спецификата на столичното здравеопазване, в нашата комисия са представени и общопрактикуващи лекари, и доболнични специалисти, и болнични кадри. Съществува баланс на интересите и винаги можем да се допитаме до съответния колега. Убедена съм в полезността на комисията, защото е в интерес на всички всяко напрежение да се тушира, всеки пропуск да бъде анализиран. Обсъжданията са важни, защото не е нужно колегите да коментират недостатъците пред пациентите, защото ние трябва да пазим свято престижа на професията си.

По всяка постъпила жалба изслушваме и двете страни. Прави впечатление, че оплакванията не са по някакъв общ казус, а са по-конкретни – не е дадено направление, пациентът е върнат за другия месец, лекарят не е бил достатъчно изчерпателен. Смятам, че това не са лекарски грешки в класическия смисъл на думата, а напрежение, породено от факта, че пациентът често желае нещата да се случат точно по начина, по който той очаква. Ако не се отговори на очакванията – болният мисли, че това е нарушение. Съществува и случай, в който се наложи да накажем колега – но ситуацията бе деликатна, ставаше дума за попечителство върху дете, дадена бе нарочна диагноза. Комисията реагира остро, защото е недопустимо да се използват деца за каквито и да било цели.

Най-неприятни за съжаление са случаите, когато комисията се занимава с отношения лекар лекар. Често възникват конфликтни ситуации поради  т. нар. избор на екип – когато е налице полемика, обикновено изслушваме и двамата колеги. В заседанията на нашата комисия обикновено присъства и адвокат – нещата често са от неговата компетентност и участието му е твърде полезно.

Настоящият Кодекс по лекарска етика е утвърден от лекарски събор и той действително дава възможност при установяване на етични пропуски да се налагат – предупреждение, порицание и т.н. Имали сме и обсъждане за отнемане на лекарски права – но обикновено комисията установява, взема решение и го предлага на председателя на лекарската колегия, за да го разпише.

Повече ме тревожи обаче напрежението, което възникна в обществото. Вярно е, че част от случаите получиха медийно огласяване в широки мащаби. Но недоумявам защо е толкова крайно отношението към лекарите, защо казусите са разисквани с ярост, в която не виждам смисъл. Всяка критика има смисъл тогава, когато е градивна, когато подпомага системата, когато от конкретното могат да се направят изводи за промяна на общото състояние в дадена специалност или в системата като цяло. Често става така, че критиката може да унищожи даден специалист, без да се мисли, че пропуските се дължат и на нормативната база, на параметрите, в които се работи. Смятам за недопустимо да се твърди – „има много лекарски грешки”. Няма такова понятие в правото – само съдът може да се произнесе окончателно. До тогава би трябвало да се обсъждат пропуски, недоглеждане и т.н.

Днес лекарят в България се чувства предаден – не само от медиите, но и от пациентите, и от правителството. Днес лекарят няма никого зад гърба си, лекарите се чувстват като чужденци в собствената си държава. Нямат статута на колегите си от чужбина и често заминават натам.

Смятам, че нашата здравна система съществува благодарение на унизения и най-вече – на зле платения лекарски труд. Никога този труд не е бил реално остойностен – и днес се изчисляват пътеки, консумативи, а се пропуска цената на труда на българския лекар.

Питат ме какво трябва да се направи. Първо – нужна е промяна в законите и нормативите, нужни са ясно разписани правила. Второ – необходима е обществена нагласа, че такава промяна е крайно наложителна. И на трето място – трябва ни политическа сила, която да поеме ангажимент – ще направим това и това, а вие, лекари, работете.

Мога да дам и пример. Какво се случва с пациент с инсулт, който е изписан в края на клиничната пътека. Известно е, че има нужда от сериозно лечение. Нормативите обаче казват, че за един месец болничното заведение контролира състоянието. Ако има обаче проблем, хората се обръщат към семейния лекар. А той е с вързани ръце – не може да даде направление и се получава порочен кръг. Ако лекарят постъпи като лекар и даде направление в този един месец, специалистът ще бъде санкциониран, или пък ще санкционират лечебното заведение. Ето това е пример за икономически механизъм, който пречи на пациента.

Мога да разкажа и собствено преживяване. Лично заведох малък пациент в болница и приемащият лекар оспори диагнозата ми в присъствието на детето и на родителите. Прибрах се после, споделих със съпруга си, който също е лекар. На другия ден в болницата поставиха същата диагноза. Но остана огорчението – кому бе нужно колегата да коментира гласно и да се разправяме пред родителите и детето. Чий авторитет спечели? Или така се губи доверието? Полемиките между лекари лекар трябва да се водят  на професионална основа, а не публично.

Не е лесно и с пациентите. Сега, когато те не са лично отговорни за своите здравни сметки, често идват и казват – „искам резонанс, защото на съседката направиха”. Мисля, че това е недопустимо. Нужно е за медицинските неща болният да се доверява на лекарите, да ги слуша, да изпълнява терапията.

Ще завърша с очакванията за нов Кодекс за лекарска етика. Мисля, че трябва да се предвиди как дейността на комисиите по места да стане по-ефективна, как решенията на етичните комисии да имат по-голяма тежест, как лекарският съюз да има достъп до документите по спорни казуси с обществен отзвук успоредно със съответните проверки. Надеждите са за по-добро.

Сложна материя са отношенията между лекар и пациент и зависят от всички социални, икономически и морални устои на обществото. Етиката на лекаря включва обич към пациента. Но се нуждае и от зрънце доверие.

Записа Дарина СТОЕВА