Вие сте в: Начало // Всички публикации // Да работиш с хъс и любов

Да работиш с хъс и любов

Доц. Стефан Левтеров, специалист по анестезиология и реанимация във Военномедицинската академия, пред „Форум Медикус“

– Честита 80-годишнина, доц. Левтеров!

– Благодаря – пожелавам и на вас такъв юбилей. Но сега се срещаме в операционната за гръдна хирургия и за съдова хирургия. В момента оперираме пациент със съдово заболяване. Аз работя в тази операционна, а в другата – друг колега.

– Как изминаха така неусетно 50 години трудова дейност?

– Как да кажа – в труд, работа. Сега, като си направя ретроспекцията, виждам, че за тези 55 години като лекар, от които 50 и малко като анестезиолог, съм взел само два пъти болнични. Единият път се разболях от хепатит, защото ми пръсна кръв в очите, а вторият път направих пневмония. Иначе извън отпуската – само работа.

– Тя ли ви държи в кондиция?

– Точно така – работата ми дава тонус. Една седмица след като се пенсионирах, опитах да си остана у дома. Но разбрах, че не става вкъщи. Взеха ме колегите, работя като редови анестезиолог и ми е много добре.

– Ако се върнем назад в годините, как поехте по този път?

– Аз поначало желаех хирургия, бях доста напреднал, бях кръжочник при проф. Петър Червеняков във Втора хирургия на Медицинската академия. В последните години бях и председател на кръжока по хирургия. Работехме много и експериментално, спяхме по количките. До такава степен се бяхме специализирали като студенти в четвърти, пети и шести курс, че оперирахме хернии и апандисити само с медицинска сестра при по-леките случаи, а ако се налагаше, викахме и лекар. Взеха ме за военен през 1966 г. и бях пратен на работа в танковата бригада в Сливен – огромно поделение беше. Желаех и продължих да ходя в хирургията и да оперирам. Но първата година исках още работа, исках да се хвана да чета и да се развивам. Тогава си подадох документите за инженер, викам си, ще завърша задочно, ще си чета тука, като нямам много работа. Но се оказа, че не може второ висше до 5 години преди първото – върнаха ми документите. Тогава колега анестезиолог, сега доцент Казанджиев, ми каза да се пробвам. Прохождаше специалността у нас. Имаше конкурс, 5 души се явиха, два учебника изядох с кориците, преборих конкуренцията, после взех и специалност. През 1973 г. вече бях специалист, изпратиха ме в сливенската болница, там работих две години самостоятелно като началник на отделение. После конкурс, отново в София. И тук вече асистент, старши асистент и така по цялата стълбица до доцент. През 1979 г. защитих кандидатска работа, после и докторска.

– Как се развива през тези 50 – 55 години медицината, към по-добро ли върви, според Вас?

– Към по-добро като цяло. Но собственото ми мнение е, че въпреки развитието на техниката и на факта, че младите са ученолюбиви, ние лекарите се отчуждихме. Защото техниката работи за нас, но така общуваме по-малко дори и с пациентите. Старите лекари предпочитаме така – да го прегледаш пациента, да го преслушаш, да поговориш с него, да го успокоиш. Докато младите действат набързо – дай им изследването, технологията, компютъра. А пациентът остава в периферията. Това е световна тенденция.

– Имате ли ученици, как те Ви гледат в операционната?

– Непрекъснато съм имал ученици, дори един от моите последователи е проф. Николай Петров, който направи много за специалността. Той е човекът, от моята камбанария, който най-много е направил за анестезиологията и реанимацията в страната, в частност и за ВМА. Иначе всички минават през операционната – учат се, учим ги, но малко ми е тъжно, когато им дадем специалност и те тръгнат към Терминал 2. За мен не е добре това, че подготвяме кадри и държавата използва ресурса си, а същите лекари заминават. Трябва да се намери форма, която да ги задържа. Щом страната те е изучила, трябва и ти да дадеш на страната си.

– Възхищавам се на анестезиолозите, че владеят изкуството между живота и смъртта. Какво е усещането, когато се „събуди“ пациент?

– Ние сме се запознали с пациента, със заболяването му, с изследванията. Като се събудят, някои благодарят, успокояваме ги, други не са напълно адекватни. Когато отидат в реанимация – най-тежките пациенти, да кажем с черепно-мозъчно заболяване, с опериран мозък и в кома 10-15 дни, грижим се за него. Всички екипи са на пост 24 часа – за дишане, за циркулация, за всички негови функции. А като отвори очи, често не ни познава. Пита кой ме оперира, къде съм? Нашата специалност е в периферията и може би затова е доста харесвана. Това е специалност, която ни обединява с пациента. Докато медицината много се разви, някои се насочват към травматология, други към сърдечната хирургия, все към тесни специалности, които са необятни. Докато ние, анестезиолозите, гледаме в цялост на пациента – да стабилизираме функциите му в операционната и да го изведем напълно здрав и с нормални функции.

– Младите май все още бягат от тази специалност?

– Тежка е специалността, защото сме през цялото време в операционната. Докато при хирурзите се сменят екипите. Може няколко екипа да се сменят, а ние сме докрая, дори и след това, докато има работа. В реанимацията е същото. В световен мащаб има глад за анестезиолози, всеки гледа интереса си и отива там, където ще получи повече блага. Но все пак при нас идват момчета и момичета, които желаят медицината, които искат да се грижат за пациентите, които ги обичат и денонощно могат да бдят над тях. Тези, които са завършили медицина, но не искат кръв, не искат тежък труд, нямат място при нас. Дори някои идват и след няколко месеца си отиват…

– 80 години достоен живот, 55 от тях – посветени на медицината. Бяхте награден преди няколко дни. Какво е усещането през камбанарията на времето, какво бихте пожелали на себе си, на колегите си, на младите?

– Усещането е, че не се чувствам на толкова години. Психически и почти изцяло физически се чувствам пълноценен и затова работя. Давам дежурства, консултации, работя в операционна и това ме поддържа в тонус. На колегите пожелавам да навършат по този начин 80 години и да ги надминат. На младите пожелавам да се трудят, да са ученолюбиви, да обичат пациентите и професията си. И още веднъж казвам – ако нещо го вършиш с любов, с хъс, то дава удоволствие. Докато неудоволствието тежи и амортизира.

– Ние ви извадихме от операционната, за да поговорим.

– Сега се връщам и продължавам.

Разговаря Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.