- Както се казваше в онези философски книги – да започнем от общото към частното… Много програми, проекти, идеи и очаквания свързваме с работата на Националния център по обществено здраве и анализи. Да откроим важните от тях?
- Дейностите, по които работим, са много разнообразни. Сега завършваме два големи проекта, финансирани по Норвежкия финансов механизъм, които са предефинирани – тоест предадени за изпълнение ексклузивно на НЦОЗА. Единият от тях е свързан с подобряването на услугите в психично-здравната сфера, по който бяха осъществени различни дейности в областта на психичното здраве, които досега не са намирали адекватно финансиране. Този проект даде възможност да се реализират стъпки, които са заложени в официални държавни документи като Националната програма за превенция на самоубийствата и Националната програма за психичното здраве, но по които не бе предвидено финансиране. Другият важен проект е свързан с една от основните задачи на центъра – изграждане на регистрите за диабет и за редки заболявания, както и регистър на електромагнитните лъчения.
Участваме и в различни международни проекти, т.нар. съвместни действия, където финансирането е по-малко и средства са предвидени за възнаграждения на експертите, които работят. Извън работата по проекти с външно финансиране участваме в изпълнението на редица национални програми, които са важни за общественото здраве в България – Националната програма за майчино и детско здраве и др.
- В конкретиката на реалностите – кои звена на центъра, кои направления са най-активни в своите разработки? Кои са най-полезни?
- Поради исторически обстоятелства – сливания на центрове с по-тясна квалификация, днес НЦОЗА има изключително разнообразни функции: от събирането на текущи статистически данни за здравно-демографската ситуация в страната до експертиза в областта на храните, водите, опаковките на хранителни продукти. Ясно е, че тези задачи трудно могат да бъдат обединени в една обща характеристика.
Една от много важните нови функции е оценката на здравните технологии. Центърът има водеща роля в дейността на Комисията за оценка на здравните технологии, която е разположена на наша територия. Оценката на здравните технологии е нова дейност за България и представлява, най-общо казано, филтър за постъпванията на различни медикаменти в Позитивния лекарствен списък. Комисията не е пряко ангажирана с включването на медикаментите в списъка, каквато е дейността на Комисията по цени и реимбурсиране към МЗ, а дава чрез експертните си групи научната основа за това, дали един медикамент да бъде включен или не. Тази оценка теоретично, а и за в бъдеще, се разпростира не само върху медикаментите, но и върху медицинските изделия, върху медицинските процедури. Здравните технологии са доста общо понятие, което предполага много голямо бъдеще на този вид дейност на центъра.
- Много програми в областта на общественото здраве бяха „рестартирани“ от служебното правителство – това за добро ли е? В обществен смисъл и през призмата на собствената ви натовареност?
- Аз много пъти съм казвал и сега ще повторя: Общественото здраве е неглижирано в продължение на десетки години в българската здравна система. Огромната част от средствата, които се събират от здравноосигурителни вноски и чрез държавния бюджет, отиват за лечебната медицина, което е нормално и разбираемо. Не можем да се преборим, да пречупим съществуващия тренд все повече и повече средства да се отделят за лечебната медицина вместо за профилактика. Или поне една част от този поток да бъде пренасочен за профилактика. На всеки е ясно, че в дългосрочен план една такава политика за елиминиране на причините за заболяванията, за ранна профилактика, промотиране на здравословен начин на живот, добър контрол на храните и на агентите в околната среда ще намали разходите в лечебната част. За съжаление обаче липсва ясно изразено политическо разбиране за това, или ако е заявено такова, то е само на думи, но не е изразено във финансиране и на практика. Ето защо рестартирането на тези програми от служебното правителство е един много положителен знак.
- Няколко думи за проектите, по които работихте и продължавате – смисълът и обществената полза от тяхната реализация?
- Като цяло всеки един проект забива жалон в дадената посока. Смисълът на един проект не е само в неговото успешно завършване, но и в неговата устойчивост. Устойчивостта на един проект се измерва най-често с промени в регулацията, в нормативната база. За да бъде устойчив един нов продукт или нова технология, разработена в даден проект, то те трябва да станат част от нормативната база и задължение на работещите, които ги прилагат. В този смисъл смятам, че сме постигнали търсената устойчивост поне за проектите, за които вече споменах.
Естествено, че проектите, които реализираме, са полезни. По-конкретно ще дам пример с регистъра за диабет. Досега нямахме диабетен регистър. На практика хората, които боледуват от диабет, са проследявани от съответния лекуващ лекар. Но когато по дадена причина те сменят своето местожителство или специалиста, който ги лекува, те рядко носят медицинската си документация и информация за собственото си боледуване. Медицинските картони изчезнаха. Не се създаде на тяхно място единна информационна система, която да обединява цялата медицинска информация. Това е изключително голям проблем в нашата здравна система. Диабетният регистър е много важен инструмент за проследяването на хронично болни. Чрез създаването на такъв тип регистри се прави оценка на медикаментите, с които се лекуват пациентите, на средствата, които се влагат в терапията. Една такава система има отношение и към широката и сложна концепция за персонализираната медицина. С две думи, тази концепция се базира на това, че всеки човек боледува индивидуално. А технологиите, които са разработени за лечение на определен вид диагноза, трябва да бъдат така настроени, че да могат да лекуват конкретния индивид с всички негови особености. Ето защо оценката на здравните технологии, ефективността на даден медикамент в съчетание със знанието за конкретния боледуващ от определено хронично заболяване са изключително важни в съвременната медицина и здравеопазване.
- Тези регистри, за които говорим, са малка част от електронното здравеопазване – често дискутирана тема. Кога очаквате да се случи електронното здравеопазване и у нас?
- Елементи на електронното здравеопазване съществуват и работят и сега. Например цялата информационна система на НЗОК е част от това електронно здравеопазване. Но електронното здравеопазване е нещо повече. То включва например лекуване и консултация от разстояние, предаване на съответната информация за диагностични процедури на специалист, който не е базиран в конкретното лечебно заведение. На всички е известно, че в световен мащаб медицинските специалисти са малко, те не могат да бъдат осигурени и да бъдат достъпни за населението навсякъде. Ето защо телемедицината е сериозен елемент от електронното здравеопазване.
Друг елемент от електронното здравеопазване е дигитализирането на цялата документация. Трето много важно е т.нар. индивидуална здравна карта, за която се говори от много време, но все още нищо няма налице. Тази карта е фактически индивидуалното пациентско досие, с което, където и да отиде човек, ще разполага с информация за медицинското си състояние, включително и с данни за здравноосигурителния статус. Сега например осигуреността се чекира по друг ред, а не през самия пациент.
- Да поговорим за психиатрията и психичното здраве – битката за реформа в сектора е отдавна, но като че ли… Има ли промяна през последното десетилетие, има ли посока на развитие или е стигма да говорим за това?
- Стигмата я има и скоро няма да бъде преодоляна. Известно е отдавна, че стигмата представлява опит на обществото да се защити от непознатите за него явления в поведението. Когато един човек тръгне гол по улицата, той не само нарушава обществения ред, но и застрашава обществото като цяло, което се е договорило в тази обществена конвенция, че не трябва да се ходи гол по улиците. А когато този човек почне и да бие наоколо, тогава той нарушава и други обществени конвенции. И в този смисъл стигмата представлява такъв защитен механизъм. Тук важният въпрос е да се информира обществото, че тези хора могат да бъдат лекувани, че това е болест, а не зло. Принципът е, че засегнатите хора не бива да бъдат оценявани от морална гледна точка, а да бъдат лекувани.
А що се отнася до това накъде върви психиатрията у нас през последните години, мога да кажа, че има развитие. Въпросът е каква е степента на хаотичност на това развитие и доколко то може да се планира. Във всички случаи нещата не стоят на едно място. В психиатрията поради натиск от различни формации, професионални и дори пациентски организации се постигат определени резултати, но като че ли се създаде паралелна система която до голяма степен покрива принципите на модерната психиатрия в общността. Но тази система е изградена в рамките на Министерството на труда и социалната политика. Агенцията за социално подпомагане със своя Закон за социално подпомагане създаде и финансира редица структури и звена за услуги в общността – дневни центрове, защитени домове, домашен асистент, които обслужват психосоциалната рехабилитация на хората с тежки психични разстройства – с шизофрения, тежки депресии и др. Това, което искаме да постигне моят екип и аз, това, което трябва да бъде цел на всички психиатри, е да се създадат хоризонтални връзки между екипите, работещи с тези пациенти. Например социалните служби да имат постоянна регламентирана връзка с медицинските специалисти, за да обменят информация. Сега на практика болният се обслужва от различни екипи, които нямат връзка помежду си, а съответно лечението е фрагментирано, което не води до желаните резултати.
В това направление се работи по много нови проекти. Участвах в заключителна конференция в Центъра за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“, където бяха представени резултати от току-що завършил проект за разработване на индивидуален лечебен план и за разработване на концепция за оценяване на трудоспособността на пациента, за потенциала му да бъде реинтегриран в социалната среда, което е много важно. За да се изготви една оценка, трябва добре да се познава същността на психичното разстройство. Една психоза „удря“ толкова дълбоко индивида, че той изгубва своите елементарни социални умения, изгубва умението да общува с околните. И наред с лечението този пациент се нуждае от рехабилитация. Така, както на преживелите инсулт се назначава рехабилитационен план за възстановяване на елементарни всекидневни умения, така и психично болният има нужда от психосоциална рехабилитация, която да го научи как да си търси работа, как да си купи храна, как да разпредели парите си за месеца. Това се прави на места в някои дневни центрове, но се случва под егидата на МТСП, без връзка с медицинските специалисти. Рехабилитацията се провежда, без да се знае с какви медикаменти се лекува пациентът, без да се знае какъв е ходът на боледуването, дали в хода на рехабилитацията болният няма да направи релапс и да се наложи отново хоспитализация. Всички тези проблеми стоят и не са решени за съжаление.
- Защо не се „състоя“ регистърът на психично болните?
- Регистърът на психично болните е брадат проблем. Той датира от 2009 г., когато между първо и второ четене на промени в Закона за здравето бе вмъкнат един текст, който трябваше да гарантира на работодателите на хора с опасни средства или носещи оръжие, че те не са болни от психично разстройство. Този текст от закона няма медицински цели. От 2009 г. до този момент бяха създадени две работни групи при двама различни министри за изясняване на регламента. Първата работна група създаде проектонаредба, която да регламентира регистъра. Наредбата беше качена на сайта на МЗ за публично обсъждане, но бе атакувана заради редица недостатъци. Такива наистина имаше много и документът бе на ръба на нарушаването на човешките права. Така наредбата не видя бял свят. Следващият екип на МЗ отново повдигна въпроса и създадената работна група успя да открие проблема – оказа се, че той се крие в самия текст на Закона за здравето. Законът дефинира като лица с психични разстройства засегнатите от голяма група диагнози, от които на практика страда около 1/5 от населението. Именно това непрецизиране на текста на закона доведе до невъзможност да се изработи и съответната наредба. Ето защо проблемът все още стои отворен. Очаква се следващото правителство да поеме този ангажимент и най-малкото да се направят предложения за промяна на въпросния текст.
