В края на 80-те на миналия век с д-р Ивон Кожухарова /светла й памет/ правихме нощен репортаж за бързата помощ в Дупница. Имаше всичко – починал човек на носилка в коридора, хипертонична криза, катастрофа. В 1 часа през нощта отидохме с линейката по сигнал за травма – жена, паднала от балкона, докато простира. Дежурният от спешната помощ направи необходимото, натовариха я в линейката, по пътя взеха от дома му дежурния рентгенолог. Когато стигнахме в болницата /тогава спешните центрове и болниците бяха едно/, там вече чакаше травматолог. Към сутринта д-р Кожухарова въздъхна: “няма ли и нещо хубаво да се случи?“ В 5 часа позвъниха за начало на раждане. Тръгнахме с линейката за съседно село /тогава родилките имаха право да позвънят и с линейка да отиват да раждат/. Взехме бременната жена, в болницата вече чакаше дежурният акушер-гинеколог… Това не е въздишка по миналото. А спомен за една подредена, регулирана и добре работеща система. Поука първа – всяка подсистема на здравеопазването трябва да е подредена, организирана – сама по себе си и като част от цялото.
В същите тези години в „Здравен фронт“ публикувахме резултати от проверка за осигуряването на медицинска помощ нощем и в почивните дни в община Априлци. След публикацията от тогавашната дирекция „Народно здраве“ отговориха в редакцията какво са предприели за избягване на установените недостатъци – в 10 точки. Директорката дълго бе сърдита на вестника. Поука втора – след всеки установен пропуск трябва да следва решение за подобрение. И това няма нищо общо с миналото. Има пряка зависимост с настоящето, защото през годините контролът бе забравен – тогава, когато се разпаднаха връзките по вертикала и се влошиха отношенията по хоризонтала, станахме свидетели на безконтролни времена. Ето и резултатите.
После с устрема на промените изградихме нова система за спешна помощ. Отделихме я от болниците, центровете и техните филиали станаха пряко подчинени на МЗ. Много главни лекари тогава възразяваха – не само защото в една сграда действаха две структури, но най-вече защото всеки спешен случай изисква консултация със специалист от болницата, лаборатория и рентгенова диагностика от болницата и т.н. И до днес е актуален въпросът кой точно да плаща на консултантите от болниците – търговски дружества, консултирали спешни пациенти към центровете, подчинени пряко на МЗ. Поуката е, че като разделихме здравната система на нива и поднива, изпуснахме връзката между тях. Ето защо от обособяването на общопрактикуващите лекари до днес текат диалози. Едните казват „вечер звънете на спешна помощ“, а оттам препоръчват „звъннете на личния си лекар“. Знаем ли това? Да. От колко години говорим, че спешната помощ поема на плещите си недъзите на реформата? Направихме ли нещо – не. В големите градове има частни центрове, които поемат ангажиментите на ОПЛ. А в малките? А в селата?
Особено трудно стана в районите, където бяха закрити общински болници. Колко време вече пишем, че в гр. Елена /където разпродадоха дори чаршафите и калъфките от болницата/ сега има една линейка за 24 села високо в планината. Така е в Дряново. В Стражица. И къде ли не още. Поука поредна – когато се променя една подсистема, трябва да се мисли за рефлексиите върху цялото. Структурната реформа звучи добре, когато очакваме, че ще спести средства. И съвсем зле, когато видим резултатите върху живите хора. Не забелязваме понякога тези тревожни резултати, защото тъжните случки от големия град отекват високо, а неудачите в отдалечените места се размиват в сянката на разстоянията. Според една публикация днес 211 хил. души са лишени от спешна помощ, защото чакат линейка повече от 30 минути, а при 27 процента от спешните повиквания линейката пристига за време между 20 и 30 минути.
Телефон 112 е гордостта и мъката на спешната помощ. Трябваше ли да бъдем част от европейската система – да. Постигнахме ли подобряване на нашата спешна помощ – категорично не. Като легенда се разказваше преди години случай – от Кюстендил звънят на 112. Оттам уточняват нещата и звънят в Кюстендил на 150. Диктуват – пациентът е на улица еди коя си, през две къщи от дома на директорката на спешната помощ в Кюстендил. Истински случай.
В изявлението си по повод събитията от тази седмица зам.-министърът д-р Б. Пенков посочи на глас и високо проблема, за който говорим отдавна – губи се време по трасето от 112 до спешните центрове. И информация се губи. Д-р Пенков обеща проучване възможно ли е сигналът до 112 да отива директно в спешните центрове. Технологиите ще кажат. Но е ясно, че не е възможно без промяна в тази оптична брънка на системата да се търси реално подобряване.
Нека да си спомним и за спешните отделения – бяха към центровете, бяха портали, сега са 36 към големите болници. Винаги са препълнени, хоспитализацията, ако се налага, става за часове, трудно се диференцират спешни от т.нар. самонасочили се, там отиват и неосигурените, и невярващите, че по друг начин ще получат медицинска помощ. Знаем, че сега според нова концепция ще бъдат изградени спешни комплекси, придобили популярност като „пироговчета“. Остава усещането за нещо познато – пак ще правим нови структури, вместо да огледаме направеното и да подобрим съществуващото. Поука – голяма част от неудачите се дължат и на факта, че при чести смени на управляващите всичко започва отначало – липсата на приемственост в толкова деликатна и стратегически значима сфера не стабилизира, а поставя скоби в колелата на спешната помощ.
Кадрите в спешната помощ – за тях пишем накрая, защото през годините на финансиране чрез МЗ тези кадри останаха на опашката по заплащане, на опашката по възможност за растеж , на опашката по възможност да специализират. Самият директор на „Пирогов“ доц. Ст. Миланов казва, че „днес трябва да си луд, за да специализираш спешна медицина“. И практиката го доказва. Днес 7113 са щатните места в спешната помощ, 1146 от тях са за лекари. Вече бе цитирано, че в София град от 189 места за лекари са заети 90. Както преди бе писано, две трети от лекарите в спешната помощ са без специалност, а в 31 филиала няма лекар. Всички знаем тайната, че фелдшерите, които здравната реформа отхвърли с лека ръка, днес крепят системата. От много време съюзът на фелдшерите настоява да ги припознаят, да ги легитимират – работят си в нелегалност, измиват очите на спешната помощ, заместват семейните лекари, единствени са в толкова населени места. Хубаво е, че предстои да бъдат обучавани т.нар. лекарски асистенти – откога се говори, най-после се реши – първите ще завършат след 4 години. Пак след четири години ще има и завършили парамедици. А дотогава? Поука поредна – толкова неща затлачихме в реформата, толкова неща отложихме, че сега се чудим защо се връщат като бумеранг – право в сърцето на българското здравеопазване.
През седмицата стана ясно, че приетият бюджет за здравеопазване не може да поеме увеличаване на заплащането в спешната помощ. Това за бюджета го разбираме. Но никой никога няма да разбере защо такова увеличение не е било предвидено преди цифрите да станат закон – нали проблемът за заплащането и за отлива на кадри от спешната помощ не е от днес. Не е и от вчера. Преди време бе изчислено, че ако средствата за подслушване /80 млн. годишно/ бяха насочени към спешната помощ… Ех, това е едно красноречиво многоточие. През годините решаването на въпроса със средствата за заплати в тази сфера от националната сигурност прилича на пътуване на стара УАЗ-ка, която никога няма да стигне до точния адрес.
Никой не твърди, че от поуките до действията пътят е гладък. По-скоро е планински, със завои, със стръмнини и падини. Ясно е първо, че едно или две уволнения не са решения. Ясно е, че при нашата здравна система е нужно деликатно да се пипа – първо тактически спешни диагностични и оздравителни решения, успоредно с тях – стратегически намерения.
Нужен е и много опит. Вече е известен д-р Р. Арафат, който е преобърнал спешната помощ на Румъния. Познавам и д-р Анджей Риш – днес директор в дирекцията за здраве и потребители към ЕК. Той при всяка среща с гордост разказва как е била преструктурирана спешната помощ, докато е бил министър на здравеопазването на Полша. Като винаги подчертава, че в проекта са участвали много хора, че е постигнал предварителен консенсус за промените и т.н. Сигурно има и други примери. С други поуки.
Остава задачата в нашия реанимобил на спешната помощ да подредим – експерти, контрольори, тактици, стратези. Да не забравим финансистите – тях по-дълго трябва да ги возим. И не на последно място там да качим един здравен министър, който след време да се гордее, че е сложил ред в системата на спешната помощ.
Реално погледнато, не искаме чак толкова много.