Вие сте в: Начало // Всички публикации // В провинцията хората забравят що е здравна грижа

В провинцията хората забравят що е здравна грижа

Бедният ни народец, орисан от съдбата да се е родил и да живее в провинцията и най-вече в пограничните райони, от настъпването на т.нар. преход, с всеки изминат ден разбира, че България е само в големите градове, че държавата не прави нищо за него. За него, за да продължи да живее в тези трудни за живот места, които за съжаление са в границите на Родината и в които с много мъка изкарва прехраната си, занимавайки се основно с примитивно земеделие и скотовъдство. Тези хорица, заедно с целокупния български народ също се зарадваха на преломната 1989 г., в очакване животът им да стане поне мъничко по-лек, за да продължат да раждат и отглеждат децата си в тези, инак красиви места.

Уви, обаче много скоро хората разбраха, че са се лъгали в очакванията си. Най-напред бяха ликвидирани кооперативните стопанства /където имаше такива/, престанаха да работят и малките предприятия и цехчета по места, затвориха рудниците. Скоро след това бяха закрити и училищата, в които се учеха децата им, много от които израстваха като хора наистина полезни за обществото. Накрая закриха фелдшерските пунктове, селските здравни участъци, служби и болници, в които години наред бяха получавали необходимите им здравни грижи. И всичко това се правеше по т.нар. икономически съображения, без да се вземат предвид инфраструктура, възможности за комуникации, бит и нрави на тамошното население. Така тези хорица, оставени на произвола на съдбата, са на път да забравят що е училище, що е медицинска помощ…

Нямам точна представа колко периферни болници бяха закрити в последно време, но знам, че много голям процент от населението в периферията е лишено от така необходимата му медицинска помощ и най-вече – от спешната. Това се случи, защото държавата, политиците се отказаха от задълженията към народа, от ролята си на регулатор, на координатор при осъществяване на здравната реформа, като я оставиха да се регулира изцяло от пазарни механизми, които са трудно приложими в тази деликатна сфера…

Днес непрекъснато се тръби за нарастващия дефицит от медицински кадри, защото лекарите, особено младите, напускат страната, в която са получили образованието си. Изтъкват се какви ли не причини, дори се стига до това да ги обвиняват в липса на всякакъв патриотизъм и т.н. А те бягат поради три основни причини: липса на адекватно заплащане на лекарския труд за осигуряване на едно нормално човешко съществуване; липса на възможност за специализация и усъвършенстване, защото за разлика от много други професии лекарската изисква непрекъснато учене; несигурност в утрешния ден.

Та нима е толкова трудно да се намери решение? Преди имаше разпределение на новозавършилите медици, които отиваха в провинцията, за да се „разплатят“ към държавата, която им е осигурила образованието. Не проумявам защо това трябва да се счита едва ли не за посегателство върху личността?

Когато лекарите отидеха на работа, на определеното им място държавата осигуряваше сигурно, макар и не толкова голямо възнаграждение, жилище, в много случаи безплатно, стопанството /селско или горско/ заплащаше допълнително, ако имаше голямо предприятие и то не забравяше лекаря, заплащаха се гранични, лоши битови и др., с което стандартът на лекаря бе що-годе порядъчен. Освен всичко това работата в периферията бе солидна школа по спешна помощ и въпреки че някои лекари изпитваха трудност от това, бяха и доволни.

Не малко лекари, отишли в провинцията, много скоро бяха изпращани по системата на т.нар. „клинични ординатури” и получаваха специалност срещу договор за завръщане за няколко години като специалисти в района, от който са изпратени. Друга група медици, започнали като участъкови лекари, по специална наредба на МЗ получаваха възможност за посещаване на специализираните кабинети към окръжната или районната болница за специализация по два часа на ден или полудни от седмицата.

Днес всичко това е забравено, като нещо лошо от системата „Семашко“. Забравя се, че повечето сега работещи специалисти са родени при тази система.

Останалите лекари – особено тези, вече изградили се специалисти, днес също не изпитват необходимост да се отправят към провинциалните лечебни заведения, най-вече поради непрекъснато нарастващите възможности да си намерят работа в големите населени места. В тези градове като гъби никнат и се разкриват частни лечебни заведения, по понятни причини разполагащи с повече финансови възможности и явяващи се като привлекателни работни места. Това е тенденция, която довежда до оголване на болничните структури от обществения сектор, който основно поема спешната помощ и лечението на тежките и запуснатите болни. Освен това нарастващият глад за лекари в големите административни центрове дава възможност на специалистите да работят на повече от едно място. Тогава защо да се мисли за провинцията, където нито условията за работа са по-добри, нито има финансова изгода.

Всичко това довежда до нарушаване на така наречените основни принципи в здравеопазването – солидарност, равнопоставеност, справедливост и достъпност до медицински грижи. Това прави сега съществуващата система несоциална. И ако не се предприемат спешни мерки в тази насока, хората от провинцията съвсем ще забравят какво е това медицинска грижа.

Д-р Илия КИРЯКОВ, управител на МЦ 1, гр. Стамболийски

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.