Петък… Краят на работната седмица. Но напрежението няма край – внукът е с 40 градуса! Въпреки антибиотика. Дежурната лекарка е категорична – приема го без уговорки, разбирайки нашата безпомощност. Няколкодневните консултации със специалисти педиатри не промениха ситуацията – висока температура, тежко дишане, безсънни нощи, изтощени родители и още по-изтощено дете. В късната петъчна нощ обаче се случиха почти магични неща… Сестрата направи кафе за майката, чието кръвно се беше „устремило” надолу, а лекарката разказа на внука приказката за червените и белите човечета, обяснявайки по невероятно разбираем начин ролята на еритроцитите и левкоцитите в борбата с инфекциите – как червените човечета превръщат храната в кръв, която достига чак до пръстчетата на ръчичките и краченцата, а белите човечета карат бързи коли, с които гонят микробите, навлезли в тялото. Но сега им е свършил бензинът и през „тази дупчица” (абоката) сестрата ще налее „малко бензин”, за да могат белите човечета пак да карат колите и да преборят микробите. За да бъде отново здраво детето. Невероятно! Мисля, че магията на човешкия контакт върши повече работа, отколкото цялата палитра от фармацевтични препарати. Магията на необичайния контакт! Магията на нестандартното, на неочакваното…Думите лекуват. Защо ли в годините на нашето обучение не се акцентира върху този неоспорим факт?
Много дни след изписването на внука продължавам да мисля – що за хора работят в Детската клиника по белодробни болести на Александровска болница? Говорих с шефа на клиниката проф. д-р Пенка Переновска. Разказах за невероятните среднощни изпълнения на лекарката, която ни прие. За нейната необичайна роля, защото това беше повече от артистично изпълнение – с много любов, контакт с „публиката” и топлина, която успокоява. Едва тогава научих нейното име – д-р Гергана Петрова. Да ви разкажа за нея е най-малкото, което мога да направя за нашата гилдия. За младите, които идват след нас и лекуват с хъс! За знаещите и можещите, които работят всеотдайно, оценени за съжаление повече в чужбина, отколкото у нас.
Разговаряме… Интересувам се как е решила да стане лекар.
…Преди много години паднала и се изпотрошила, та в болницата я прегледал един доктор с бели коси. Какво й е говорил, не помни, но оттогава е тази мечта – да лекува. И колко интересно? Като студентка среща отново човека, който я „запалил” по тази професия – вече като неин асистент.
В рода си нямат лекари – родителите й са инженери, а сестра й е професор по икономика в Университета на Барселона, Испания. Имала е щастливо детство. Може би затова се отнася така внимателно с децата. „Мисля, че по-скоро една лекция на проф. Бояджиева, която неотдавна се беше върнала от Америка, ме впечатли с невероятните сравнения – инсулинът е великан, а контраинсуларните хормони са гъливеровци. Това се помни!” – казва д-р Петрова.
Още като студентка – благодарение на Асоциацията на студентите медици в България, преминава едномесечни стажове в Египет, Швеция, Италия. А по-късно, след тримесечна работа в Париж (отново чрез спечелен конкурс по обменната програма „Еразъм”) я канят да остане на работа там, но тя отказва…Тогава професорът решава да й даде препоръка, благодарение на която започва работа в Детската клиника на Александровска болница. И то като волонтиер в продължение на една година.
Не закъснява докторантската работа на тема „Муковисцидоза” под ръководството на доц. И. Калев, а по-късно – на проф. П. Переновска. Спечелва и конкурс за двумесечна работа в частен университет в Осака. Така се влюбва в Япония, че по-късно работи в продължение на две години в Киото – град, който тя сравнява с Велико Търново. Защото и Киото, подобно на В. Търново, е бил столица на Япония в продължение на хиляда години. Нарича го „моето любимо село”, толкова зелен, спокоен и близък до сърцето. Разбира се, контактът с японците не е проблем за нея, защото владее английски, френски, а говори и на малко „развален” японски и руски. В свободното си време там любознателната докторка посещава различни курсове, които са на символични цени – например курс по обличане с кимоно, по написване на къси смешни разкази, правене на оригами и др. Посещава и детски лагери, където разказва на притаилите дъх деца за далечна България. Колелото там е нейното основно транспортно средство, но обича да върви и пеша. Докато е в Япония, изкачва планината Фуджи, обикаля Югоизточна Азия и посреща близки от България…със своята стипендия!
„Япония те предразполага към снимане – всеки сезон там е различен, казва д-р Петрова. – Зеленото е по-зелено, а синьото – по-синьо. Душата ти пее…Как да не снимаш?” Вероятно затова всеки ден там е правила по около стотина снимки. Върхът на тази страст е денят, в който е натискала копчето на фотоапарата…три хиляди пъти! За времето от две години е качила в интернет около 16 хиляди снимки – Япония през нейните очи!
Какво прави в България ли? Работи. А в свободното си време шие гоблени, пристрастена е към компютъра, обича театъра. И…разбира се, не оставя фотографията. В България също има невероятни кътчета, които заслужават да бъдат „увековечени” от фотоапарата на д-р Петрова. И в тази връзка тя не забравя да спомене с особена гордост на турист и златната значка „100 национални обекта на България”.
А децата? Децата я зареждат! Те са нейното всекидневие, щастие, съдба…
