Вие сте в: Начало // Всички публикации // Остаряваме бавно…

Остаряваме бавно…

Много дни, малко празници. Не говоря за поредицата от неработни дни, които ни превръщат в най-празнуващата нация на света. Говоря за дните, посветени на битката с определена болест. Те наистина изпълват календара със състрадание и безнадеждност, пораждат много мисли, само някои от които – оптимистични.

Дните за борба с диабета от всякакъв тип, за битка с болестта на Алцхаймер, с мозъчните инсулти и инфарктите, с редките болести и глаукомата, с какво ли още не – поради огромната листа от нозологии, превъзхождат многократно деня на детето и на майката, деня на Ботев и на Съединението. Какво правим в такива случаи – мислим, което е вредно. Защото отключва емоциите на реалността, а те винаги са печални.

Благородната кауза на световните и европейските инициативи и реалната им несъвместимост с българската действителност наистина пораждат противоречиви изводи. Защото на фона на професионализма на лекарите, на усилията да се работи въпреки системата, винаги има нещо, което не можем да си позволим.

Световният бъбречен ден, отбелязан преди седмица, е поводът да се захвана с тези мрачни анализи. Дискусия в Александровска болница, пресконференция в БТА, паралелни инициативи – дотук добре. Но само на повърхността. И по-малко посветеният ще разбере, че в гилдията преди всичко няма единство. Както и в други специалности впрочем. Както и в народа ни като цяло! Тогава как да осъществим знаменитата фраза „Един екип, една мечта“?

Всеки един от тези дни, посветени на битката (или по-скоро на болката) за повече здраве в определена област, има свой девиз. Едни креативни хора измислят едни креативни мисли. Плащат им, тиражират мотото и всичко приключва  с коктейл.

Тази година акцентът на Световния бъбречен ден бе поставен върху хроничната бъбречна недостатъчност и остаряването, а девизът бе „Бъбреците остаряват заедно с нас“. А останалите органи? – питам…

Ако само бъбреците остаряваха с нас, бих го приел с радост. Останалите разумни хора, дори поетите, също биха се съгласили.

Тази закачлива реплика, на фона на огромните проблеми, ще онагледя със себе си…Вътрешните ми органи често си говорят нощем: ако се обърна наляво, сърцето негодува, легна ли надясно – черният дроб започва болезнено да пулсира. Изводът – няма приемлива позиция нито за застаряващото тяло, нито за неговите набори – вътрешните органи.

Казах в началото: при отбелязването на световни и европейски здравни кампании разбираме, че във всяка медицинска сфера и специалност нещо ни липсва. Нещо не можем да си позволим, не можем да го платим, не можем да се усмихнем.

Дискусията за болестите на бъбреците, инициирана от Александровска болница, събра уникално представителство от МЗ, от ИАТ, от нефрологичните и имунологичните клиники, уролози, сдружения, пациенти. Това вече не е новина. А думите ми вероятно не предизвикват изненада. Поради факта, че в повечето случаи и специалисти, и журналисти „търкаляме“ в пространството изтъркани тези. Поради липсата на прогрес или на пари? Поради инерцията на времето или защото остаряваме бавно? А заедно с нас и бъбреците, и сърцето, и черният дроб, и мислите. Остарелите мисли са по-страшното състояние в сравнение със старостта на органите.

Има ли път, изход, утеха?

Ако ги има – тук ли са, сега ли, за нас ли?

Плазмафереза – не е единствен изход за трансплантираните и за бъбречно-болните, но е шанс. За повече и по-качествен живот. За онази усмивка, която никога не виждаме в огледалото, защото все нещо липсва или не можем да го платим.

Много специалности постигнаха европейски стандарти – кардиологията например. Но и битката да бъдат платени определени кардиологични дейности бе епохална. И доведе до добро финансиране. И до безконтролно умножени клиники за инвазивна кардиология. Питам? – трябва ли на ротационен принцип през ръководството на НЗОК да преминат представители на всички медицински специалности, за да се оправи дереджето? Може би, но само донякъде – защото парите просто няма да стигнат за всичко. Както и сега не достигат до всеки. В търсенето на спасителен изход пак стигнахме до задънена улица.

Предлагам да приключим тази еквилибристика с мъдрата мисъл: здравеопазването е силно натоварена със социално и обществено напрежение сфера и поради това никой не предприема радикални реформи в нея. И точка! Политиците са пресметливи, не обичат гнева на гилдията или на народа като цяло.

Има обаче риторика и послания в това сложно изречение.

Например – нашето здраве чий заложник е? Колко хора се изредиха да ни управляват и наставляват с единствената цел в крайна сметка да ни оправят? Те какви здравни услуги ползват? Колко плащат? И кой ги осигурява? – почти винаги държавата поради техния статут.

Знаете ли колко въпроса може да роди само една глава? В случая – моята…

Ами ако мислим заедно?

Ние обаче остаряваме заедно, дори не винаги бавно. Доста осезаемо стареят и органите, и най-вече мислите ни. В утехата на собствения дом или семейство посрещаме десетките дни за борба с болестите и си викаме: дано не ни се случва!  Но се случва, и боли. Заради напредналата ни физическа и духовна възраст, заради моралната и обществена безизходица, заради тишината на собственото ни оцеляване…

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.