Вие сте в: Начало // Всички публикации // Да вярваме…

Да вярваме…

В рубриката „Какво ново, докторе?“ гостува д-р Нигяр Джафер – председател на Комисията по здравеопазване в 42-рото Народно събрание

- Какво ново, д-р Джафер?

- Много, много работа, което не е нищо ново, но се оказва, че режимът се интензифицира, както казваме ние. Защото се натрупаха много неща – искания за референдум, вот на недоверие, вето на президента, изборен кодекс. И всичко това трябва да вплетем в традиционния ритъм на парламента.

- Има ли пряка връзка между дебатите по тези проблеми и здравеопазването?

- Всичко е важно и свързано – ветото на президента е в сферата на здравеопазването, изборният кодекс ще определи бъдещето в една или друга степен, дори и в областта здравеопазване. Всичко е здравеопазване донякъде…

-  От много години насам в парламента има доста внушително лекарско представителство – как работи то, какви са реалните ползи, които лекарите депутати носят на обществото?

- Приносът на лекарите в Народното събрание винаги е бил значим, мощен и свеж. Известно е, че лекарите са широко скроени личности и дават своя принос не само при обсъждането на здравни теми, но и когато се дискутират икономически, културни, финансови въпроси. И мисля, че се справяме доста прилично.

- Лекарската професия е безспорна. Има обаче твърдения, че мнозина превръщат парламентаризма в поминък – има ли професия „депутат“?

- Всъщност в много страни професията „политик“ е регламентирана и доста престижна. Не бих казала, че има професия „парламентарист“, защото всеки, който се приема на сериозно, прави огромна грешка. Един лекар винаги остава в душата си лекар, независимо къде пребивава. Това пребиваване винаги е временно – както впрочем пребиваването на този свят.

- Изкушава ли се човек като Вас да поставя диагноза на обществото, да се запита кое боледува по-често – тялото или душата, емоциите или надеждите?

- Боледуват и тялото, и душата, боледува и обществото, както боледува индивидът. Въпросът винаги опира до вярната диагноза и правилното лечение, но на този етап нито едно от тези неща не е направено истински.

- Как приемате бедствията в природата, а и бедствието, наречено човек?

- Бедствията най-често са плод на човешка дейност, обаче защо да не ги приемаме и като знак свише…За да разберем колко сме незначителни, че сме прашинка във времето и в пространството, че не сме вечни и сме твърде безпомощни, когато Господ ни прати изпитание.

- Преди години попаднахте на опустошителното наводнение в Лудогорието, стряска ли ви още споменът от стихията?

- Естествено бях стъписана и безпомощна в първия момент. След това бе важно какво можем да направим заедно и поотделно за пострадалите хора.

- Да преминем към здравната проблематика – кой проблем най-осезаемо пречи на системата?

- Липсата на визия, липсата на идеи за бъдещето и развитието. Липсата на посока все още е факт, но малка надежда дава изработената Здравна стратегия, която – не само по мое мнение, но и на колеги и експерти с различни политически пристрастия – е крачка напред. Дали обаче тя ще бъде реализирана, дали ще има приемственост между хората, които я провеждат и работят по нея, ще видим.

- Тази стратегия не е първата, но дали настоящият й вариант е „стъпил“ върху опит, грешки, поуки…

- Стратегията е изградена върху здрава основа и анализ, тя е пети вариант на подобен документ и върху нея работиха много екипи. Факт е, че тя трябваше да бъде готова през 2012 г., а се наложи за няколко месеца да бъде завършена от сегашния екип на МЗ. Ясно е, че Европа ни накара да го направим, но това е хубаво – от време на време да бъдем ръчкани или подсещани от европейските институции.

- Да поговорим и за пари – процентът от БВП или на здравната вноска, управлението на парите от НЗОК, „източването“ на здравната каса, дисбаланси в цените на лекарствата и на клиничните пътеки…Къде е проблемът?

-  Винаги има надежда и поне още един резервен ход. Що се отнася до парите в здравеопазването, те не достигат никога. Дори и в страни, много по-богати от нашата. Парите няма да са достатъчни дори ако станат 6 или 9 милиарда лева. Големият ни проблем е ефикасното харчене на тези средства. Харесах определението на един заместник-министър, направено пред здравната комисия, че България всъщност е за пример в разумното харчене на пари за здраве. Защото едва ли има страна или друга здравна система, която може да се справи по-добре – с около 300 евро за здраве на човек за година, да има толкова лекувани, хоспитализирани и изписани в подобрено здраве пациенти. Но това звучи като черен хумор, рано или късно здравната вноска ще трябва да бъде повишена, моделът на финансиране на здравеопазването трябва да се преосмисли. Избягвам вече да използвам думи като демонополизация, драстична промяна на здравния модел – говорим за корекция или усъвършенстване на финансовия модел, но в крайна сметка ефектът трябва да бъде един. И да включва по-прозрачно харчене на парите и по-добър контрол.

- Споменахте думите „черен хумор“ – към тях добавям всички черни статистики, които ние оглавяваме: за онкоболни, за сърдечно-съдови заболявания, за инсулти…Това не угнетява ли допълнително и лекарите, и пациентите?

- Няма как подобни факти да не обезсърчават както лекарското съсловие, така и хората, които живеят в България. Факт е, че имаме големи проблеми в областта на профилактиката, на ефективните скринингови методи, в ранната диагностика. Наскоро бе Световният ден за борба с рака. България продължава да води в едни печални класации, според които онкологичните болести у нас се откриват в твърде късен стадий. Това как една система се справя с този вид социалнозначимо заболяване, както и със сърдечно-съдовата патология показва нейното качество и ефективност. За съжаление българската здравна система не издържа този тест.

- Но защо в профилактични и скринингови програми не се „наливат“ повече пари, достатъчни за справяне с проблема, който, оставен за по-късно лечение, излиза прекалено скъп и без добър резултат? Защо не изпреварваме болестта и смъртта?

- Уникални сме в това да опорочаваме добрата идея. България е на път да загуби 20 млн.лв. за скрининг на трите най-разпространени онкоболести – ракът на млечната жлеза, на маточната шийка и колоректалния карцином. Тези средства са по програма „Развитие на човешките ресурси“. Имаше такава програма, подписана още от министър Евгений Желев, петима министри след него проспаха реализирането на програмата. Сега се борим да бъдат прегледани малко повече хора в оставащите 5-6 месеца от реализирането на проекта. Можеха да бъдат прегледани над 400  хиляди души и да бъде спасен не един човешки живот. Факт е, че и много хора не се възползват от профилактичните програми. Време е да разбием мита, че вездесъщата държава трябва да се грижи за нашето собствено здраве и че ние нямаме никаква лична отговорност.

- Няколко блицвъпроса за различни аспекти от здравеопазването –първият от тях е за лекарствената политика?

- Не знам как да обобщя накратко, като за блицотговор, тази огромна тема. За лекарства в България се отделят все повече и повече средства, част от които би трябвало да се използват за лечебно-диагностична дейност. Това започва да дразни и обществото, и партньорите на здравната каса. Последното вето на президента, наложено заради явлението „паралелен износ“, е поредният пример как не трябва институциите в една държава да работят. Защото заради този паралелен износ много българи са оставали за кратко или за по-дълго време без терапия. Аз мога да ви дам пример поне с 10 медикамента, които влизат в този параграф.

Няма как интересите на която й да е фирма от фармацевтичния бранш да бъдат поставени над интересите на който й да е български пациент.

И това трябва да бъде принцип на действие на всички институции в България. Така е по света, така е записано и в Конституцията на Република България, така гласи и Директива 83 на Европейската общност. Спекулация са твърденията, че не може да се ограничава свободната търговия – може, записала го е Европа, може, защото се касае за здравето и живота на хората.

- Броят на болниците – закриване, сливане, здравна карта? Старозагорският пример не се оказа добър…

- Националната здравна карта, която е очаквана повече от десетилетие, трябва да стане факт. Ако екипът на МЗ има воля, този документ трябва да бъде завършен още през тази година. Всички очакват реформи в здравеопазването, но всички трябва да сме наясно, че това ще бъдат болезнени стъпки. И като общество, и като политици трябва да сме готови. Най-интересното е, че когато се предприемат мерки в която й да е посока, статуквото реагира изключително шумно и се надава неистов вой. Това възпира повечето от идеите – независимо дали са популярни или не, дали ще ти струват политическото бъдеще. Трябва да се научим да бъдем готови за такива мерки. В противен случай не можем да вървим напред, а това е пагубно за здравеопазването.

- С други думи, броят на болниците е голям?!

- Броят на болниците е голям, но по-големият проблем са регионалните диспропорции. Факт е, че в последните години възникнаха нови лечебни заведения, но основно в София и в големите градове, и основно в няколко направления, между които кардиология, онкология и други.

- В области, които носят сигурни и добри доходи от здравната каса. Защо се дават лицензии на нови болници, това задълбочава дисбаланса?

- В новата Здравна стратегия е записано, че разрешителни за работа на нови лечебни заведения ще се дават след съгласуване още на ниво инвестиционно намерение. Аз адмирирам и подкрепям тази мярка. Защото е едно, ако някой иска да разкрие болница в Смолянско…

- В Девин, например…

- …В Търговищко, в Монтана, друго е да се опитваме да се наместим в оная претрупана зона на жълтите павета.

- Притеснява ли ви броят на лекарите, които напускат България? Дефицитът на кадри в определени специалности няма ли да обезсмисли системата?

- Могат да се правят различни гениални стратегии и концепции, които да предвидят всичко.

Ако не се реши основният проблем – проблемът с хората, с човешкия фактор, със специалистите, няма да бъдем в състояние да приложим каквато й да е стратегия, план или решение.

В този смисъл е наложително през следващите 2-3 или 5 години да се инвестира много в съсловието – в обучение и специализации, в заплащане. Трябва да бъдат създадени нормални условия за работа на българските лекари, европейски стандарти за квалификацията им. Защото това са основните съблазни, които привличат младите колеги, които напускат страната.

С огромно съжаление трябва да констатираме, че най-конвертируем продукт с българско качество са медицинските специалисти. Медицинските университети обучават кадри, някои от които директно заминават в чужбина. Това е много жалко, макар че би могло да бъде повод и за гордост.

- Специализациите като част от общия проблем?

- Очаквах по-решителни мерки в решаването на проблема със специализациите. По наша молба в здравната комисия бе представена промяната в Наредбата за специализации. За съжаление, в резултат на неразбирането от страна на медицинските университети и частичното неразбирателство със съсловните организации в наредбата са записани много внимателни стъпки. Вярно, добри, но условията – например за колегите от по-отдалечените региони – са неприемливи. И отново достигаме до заплащането – на хората от спешната помощ, на лекари, които приемат да работят в специалности с оредели кадри или в отдалечени райони. Продължаваме да констатираме, че обезлюдяването на редица медицински специалности като патоанатомия и анестезиология е критично.

- Състоянието и ролята на съсловните организации?

- Приемам съсловните организации като съществена и задължителна част от системата и от вземането на всички важни решения. Защото те представляват легитимно мнението на колегите от здравната система, тяхната позиция е важна и трябва да се чува. Има какво да се направи в областта на продължаващото обучение, при въвеждането на добра медицинска практика. Защото спазването на медицинските правила и критерии, добрата медицинска етика ще върнат доверието към българския лекар.

Сатанизирането на образа на българския лекар, уронването на неговия престиж са част от проблема и доведоха до желанието на много лекари да не работят в България.

Защото освен заплащането голяма част от тях изтъкват като причина стресовата и агресивна среда, в която работят. Атмосферата на неуважение към техния труд – съсловните организации има още какво да направят в тази посока.

- Фондът за лечение на деца в чужбина?

- Актуалните проблеми ли?

- Може би принципните, за да избегнем сегашното напрежение?

- Очакванията от Фонда за лечение на деца придобиха размери, които са несъразмерни с възможностите му. Дори в случаите, когато българската медицина, когато българските лекари могат да предложат адекватно лечение на съвременно ниво, с използването на съвременна апаратура и лечебни методи, намерението на родителите, подкрепяно от медиите, е непременно децата да се лекуват в чужбина. Това доведе до изкривяване на очакванията. В този смисъл има какво да се прецизира в работата на този фонд. Ние бяхме сигнализирани, но не за забавянето на разглеждане на молбите, а за това, че в последните години от фонда се очаква да покрива абсолютно безотказно и безапелационно всичко, което се поиска. Освен това фондът за лечение на деца в чужбина няма начин и подход, който да приложи, за да избере например едно медицинско изделие. Оказва се, че голяма част от парите на фонда отиват за заплащане на медицински изделия, а не за реална лечебна дейност. Това за мен е сериозен повод за размисъл и смятам, че МЗ трябва да направи много сериозен анализ на дейността.

- Проблемите на семейните лекари? – да започнем с прословутото „вземане“ на специалност по обща медицина.

- Разполагам с данни, предоставени ми от НЗОК, за броя и статута на лекарите, които работят като общопрактикуващи. Проблемът при тях е доста сериозен, тъй като на 1 юни т. г. изтича срокът, след който на онези, които нямат специалност по обща медицина, би следвало да бъде прекратен договорът. Това са европейските изисквания. На един форум в Пловдив се сблъскахме с острата позиция на НСОПЛБ и в края на миналата година те много аргументирано заявиха, че не са съгласни да бъдат неглижирани техните усилия. Много колеги успяха да специализират, без да си зарязват практиките. Познавам лекари от по-отдалечени региони като Търговище и Разград, които всеки ден пътуваха до Варна и успяха да придобият специалност „обща медицина“. Оказва се, че предимно колеги от София и Варна нямат специалност, защото са над нещата и смятат, че тази мярка ще отмине. Срокът за това е удължаван два пъти – веднъж с 10, а след това с 5 години. По обобщените данни на здравната каса при спазване на законовото изискване може би около 1 млн. души ще трябва отново да си избират общопрактикуващ лекар. Има обаче един фундаментален въпрос – с какво ще запълним тази празнина, кой ще заеме свободните места, при положение, че и в момента има много незаети практики?  Според мен много по-важно е да се помисли за мотивация, за даване на бонус, за някакъв финансов стимул на колегите, които са защитили специалност по обща медицина. Това може да стане при следващите договори със здравната каса и аз не мисля, че има нещо нередно в това. Но има много неизяснени казуси. Ще дам пример – GP на 83 години, избран от около 2000 пациенти за личен лекар. Как той може да бъде накаран или мотивиран да вземе специалност? С какво право и защо, дори и сега отказваме на току-що завършил колега (в община Самуил, област Разград, имаше такъв случай) правото да работи? Защо не му дадем възможност в следващата една година да работи и едновременно да придобие специалност по обща медицина? Много разумни са предложенията на НСОПЛБ, които получихме преди дни, както и от колеги народни представители и аз мисля, че ще намерим вярно и балансирано решение.

- Общинските болници, познавам ги отлично и си мисля – твърде утопично ли е например Чирпанската болница да се превърне в един модерен спешен център, с диагностично и лечебно звено и хоспис, център за долекуване?

- Нищо не е утопично, проблемът е във волята, в организацията и във финансирането.

Общинските болници трябва да се приемат като първи достъп до здравната грижа, две трети от населението на  България всъщност се обслужва от тези болници.

Фалираха много от тях заради изкуствено поставени изисквания, изкуствено завишени медицински стандарти и бюрократични пречки. Те обаче имат своето място. Възможно е не всички да продължат съществуването си в досегашния вид. Защото в България има все по-натрапващо се липсващо звено – звеното за долекуване, продължителното лечение. Общинските болници могат да бъдат и медицински центрове, които перфектно да изпълняват своята роля, осигурявайки достъп до първа медицинска грижа. Държавата трябва да даде посоката, Министерството на здравеопазването, Народното събрание, всички отговорни институции трябва да определят правилата. Не НЗОК, поставяйки финансови параметри или стандарти. Здравната стратегия се опитва да даде част от отговорите и на този въпрос, но е трудно да се предвиди как ще бъде на практика. Що се отнася до примера с Чирпанската болница той наистина не звучи утопично. Въпросът е някой да каже кой ще финансира хосписа? Например, много добра е идеята за интегрирани социално-медицински грижи, финансирани от двете министерства – на здравеопазването и на социалната политика, от оперативни програми, за да има устойчивост и предвидимост на тези проекти.

- Разбирам, че има обща позиция здравната каса да остане монополист поне още няколко години? На фона и на несъстоялия се „втори стълб“, или на бъдещето на фондовете, които вече са застрахователи…

- Представлявам политическа сила, която винаги е защитавала тезата, че една единствена каса, каквато имаме в момента, не е в състояние да удовлетвори всички искания. Те стават все повече, все по-мащабни, все по-скъпи и ресурсът е недостатъчен. Пакетът от услуги се разширява непрекъснато, той не може да бъде покрит от този финансов ресурс.

Рано или късно България трябва да усъвършенства своя здравноосигурителен модел.

В този смисъл ние сме за демонополизация, за пълна конкуренция между различни каси. Аз обаче стигам до извода, че ние сме в състояние да приемем какъвто й да е модел на този етап, стига той да осигурява повече възможности за пациентите. Няма да се спирам на онези близо 2 млрд.лв., одържавени и откраднати от здравната система, защото мисля, че е време да приемем един модел и да го „облечем“ в закони, да го наситим със съдържание и да му придадем сигурност. Чувството и принципът за солидарност отдавна са нарушени и е крайно време хората да не бъдат повече разочаровани, че срещу здравните си вноски не получават нищо в замяна. Накърнено е чувството за справедливост на всички, които се осигуряват, за сметка на многото неосигурени български граждани.

- Искам да ми отговорите, като лекар и като човек – къде свършва моралът и откъде започват парите…Или обратното?

- Моралът трябва да бъде в началото на всичко. Не всичко е пари, но те имат огромно значение.

И поради факта, че всеки ден говорим за недостатъчно финансиране, недостатъчно остойностяване. В крайна сметка във всяка професия човек полага някакъв труд и очаква той да бъде справедливо възнаграден. Моралното удовлетворение е нещо много важно. От друга страна парите не са всичко в личностен план. Това може да го каже всеки лекар, който всекидневно се сблъсква с живота и със смъртта. Проблемите в съвременното общество са придобили вече едни други измерения. И всяко отричане на прагматизма заради идеализма е грешка. Но и това да престанем да вярваме в идеи, в категории като добро и зло, като морал също ще бъде фундаментална грешка. Тогава ще загубим всичко, което е водило човешкото общество напред!

- Коя клетва Ви е разтърсила по-дълбоко – Хипократовата или депутатската?

- Хипократовата клетва, защото тази, която полагаме като народни представители, все пак се полага в рамките на една общност от 240 души, в която не всички са единомишленици. Мисля, че медиците, току-що завършили своето обучение, поне в началото на своя професионален път са единомишленици. Аз съм дълбоко убедена, че те трябва да останат завинаги на една позиция по отношение на грижата и подхода за пациентите, по отношение на истинските ценности. И дълбоко вярвам, че – колкото и обществото ни да е водено от негативизъм и от омраза, от отрицание – има неща, което кара хората да устояват.

- Ако е възможно да тръгнете от детството, отначало, ще повторите ли живота си?

- Да! И то с всичките грешки. Не защото такова е клишето на отговора, а защото негативният опит е страхотен, поучителен, много по-ценен от позитивния. Човешкият мозък и човешкото съзнание са устроени така, че са склонни да забравят позитивните, приятните неща, но не и трудните моменти. В крайна сметка животът е предизвикателство, в което Всевишният ни тества всеки ден.

- Имате ли девиз, хоби, любим поет или писател? Кое ви спасява?

- Разтоварва ме всичко, което се случва далеч от парламента. Обичам музиката, обичам да чета всичко стойностно и интересно, убедена съм, че човек трябва да се преоткрива в единение с природата.

- Не сте скъсали с корените си?

- По никакъв случай. Пътуването към родното място или към избирателния район е винаги удоволствие, хората те приземяват към реалните проблеми и отношенията са изключително искрени и човешки.

- Избирателен район и родно място – не трябва ли да се покриват…

- В моя случай те се покриват, единствено за парашутистите се търсят някакви други райони, когато се наложи.

- Пожелания към семейството, приятелите, близките?

- Здраве! И една скучна година. Без много сътресения, без отрицателни емоции.

- Не звучи ли анахронично пожеланието за здраве при тази здравна система – или пожеланието е да не се срещаме с нея?

- Надявам се да не звучи анахронично, надявам се, не въпреки здравната система, а с усилията на всички, които работят в нея, да се поздравяваме с по-добри тенденции в бъдеще.

- Вярваща ли сте?

- Да.

- Ходите ли в църква или в джамия?

- Не. Аз мисля, че Господ е във всеки един от нас и във всичко, което ни заобикаля.

- Аз съм такъв – приемам и уважавам всички религии! А Вие!

- Аз също. Познавам достатъчно добре всички религии и е въпрос на толерантност да изпитваш уважение към различните.

- Когато държавата е слаба или здравеопазването е лошо, религията изход ли е?

- Религията е винаги изход в периоди на криза. Обикновено се сещаме за Всевишния в трудни моменти, а Той всеки ден ни дава поводи за себеоценка, особено когато ни праща неочаквани изпитания.

- Къде овладяхте този перфектен книжовен български език?

- В семейството, но и благодарение на моите перфектни учители.

- Семейството не е ли също нашата религия, нашето спасение?

- Аз дълбоко вярвам в семейните ценности и съм убедена, че те винаги трябва да бъдат на челна позиция. Може би наравно с човешките добродетели, но те всъщност са свързани.

- Можем ли да поставим една заключителна дума или призив на нашия разговор – да вярваме!

- Да вярваме! Ако вярата ни напусне, просто сме обречени. Винаги има в какво да вярва човек – в близък, в приятел, в колега, в поддръжници, в кауза. И в хората като цяло!

Интервю на Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.