Българският народ изпита на гърба си невероятните социални и здравни експерименти, които години наред българските политици му налагаха. В желанието си да представят своите политически виждания тези политици непрекъснато ни облъчваха с идеята, че здравната реформа е панацеята, която ще спаси българското здравеопазване. Никой от политиците до този момент не се ангажира с конкретните параметри на процеса, наречен здравна реформа. Никой не поясни как трябва да изглежда тя, как трябва да се осъществи и какви трябва да бъдат резултатите. Вместо това на българското общество непрекъснато бе внушавано, че реформата не е осъществена и по тази причина здравеопазването ни се намира в настоящата ситуация. По този начин понятието „здравна реформа” се превърна в политическа и, разбира се, медийна идеологема – безкрайно повтаряно понятие, което няма точна характеристика и параметри, но което внушава на масовата публика нещо, което не се е случило, което замества точните критерии и анализи, които отговорните за здравеопазването хора – политици и експерти, използват, когато не могат да посочат нещо конкретно. Стигна се дотам, че политиците, вместо да представят своята визия и конкретни практически стъпки за развитието на българското здравеопазване, само говорят как „някаква” здравна реформа не е изпълнена и това е довело до настоящата ситуация.

Осигурените лица и пациентите, които са ползвали медицинска помощ, не са виновни, че политиците не са извършили здравната реформа, която като обществено прието понятие вече е тъждествено с оптимизиране на здравеопазването.

През ноември 2008 г. д-р Иван Кокалов, вицепрезидент на КНСБ, публично запита политиците: Кой трябва да реформира системата – пациентите, синдикатите или политиците, за да се влагат адекватни средства в здравеопазването, и защо, след като някои (политиците) не са си свършили работата, трябва да се наказва целия български народ с оскъдни пари за здраве? Отговор на тези въпроси досега няма.

Здравната реформа у нас не е кампания, а е непрекъснат процес, който се наблюдава във всички други държави, на качествени и количествени промени с различен обхват и влияние върху здравната система, целящи подобряване здравния статус на нацията.

За да се оцени правилно здравната реформа в нашата страна, тя трябва да се разглежда като част от всеобщата промяна на националните здравни системи в целия свят.

Не съществуват обществени съмнения, че здравната реформа в България е обективен и необратим процес. Неуспехите на здравната реформа досега са свързани с нейната здравнополитическа рамка, както и с подходите на нейната реализация.

Генералните причини за нерешаването на съществуващите национални здравни проблеми и за неефективната реформа в българското здравеопазване са:

• липса на политическа воля за издигане здравето на нацията сред водещите национални приоритети с цел гарантиране на националната здравна сигурност;
• непознаването на сегашното състояние и тенденциите на общественото здраве поради липсата на компетентен експертен анализ;
• липса на реалистично обосновани здравни приоритети, обща здравно-политическа концепция и модел;
• възприемане на готови чужди рецепти и абстрактни здравно-организационни модели за реализиране на здравната реформа;
• дългогодишна управленска немощ в здравната система, отказ от борба с корупцията в здравеопазването.

По-съществените фактори, допринесли за неефективните резултати от реформирането на българското здравеопазване, са:

• ниска управленска компетентност на всички нива на здравната система;
• абсолютизиране на пазарните механизми в здравеопазването;
• монополно положение на Националната здравноосигурителна каса;
• подмяната на целите на реформата със средствата за нейната реализация, при което ключовата дума “пациент” най-често липсва в институционалните постановки и документи;
• провеждане на структурна реформа “на всяка цена”, без оценка на риска и гаранции за крайните резултати;
• липса на система за ефективен публичен контрол за хода на реформата и за целесъобразно изразходване на средствата за задължителното здравно осигуряване;
• преобразуване на публичните здравни заведения в търговски дружества;
• недостатъчни гаранции за равнопоставеността и развитието на частния сектор в здравеопазването;
• използване на “магически” организационни модели без отчитане на българските условия и възможности;
• въвеждане на непрецизно и фрагментирано здравно законодателство, което поражда вторични тенденции към дехуманизация;
• несъответствие между здравните потребности, поставените цели и ограничеността на ресурсите, отделяни за здравеопазване;
• създаване на условия за конфликт между икономически интереси и социални ценности вследствие появата на нови “центрове на сила в здравеопазването”.

Проблеми на здравното обслужване

Стремежът за бърза и едноактна здравна реформа наруши стабилността, връзките и координацията между различните нива на здравните организации и в частност между извънболничната и болничната помощ, като доведе до дестабилизация на здравната система в нейната цялост.

Внедряването на пазарни механизми в здравния сектор без достатъчно развита обща пазарна система в страната доведе до криза в достъпа на населението до здравно обслужване. На практика се разви пазар на здравето вместо пазар на здравните услуги. Това най-осезателно се прояви в рамките на високоспециализираната помощ. В резултат се формира разочарование на населението от официалната медицина и поява на “черен пазар” на здравните услуги.

Свободният избор на личен лекар и болнично заведение от страна на пациентите остана нереализиран в пълния си обем поради редица организационни и икономически причини. Най-засегнати са жителите на селските и слабо населените райони в страната. Пациентите са изправени пред дилемата кой път да поемат – официалния дълъг път на здравноосигурени лица или неофициалния път на черния пазар в здравеопазването.

Още преди началото на реформата бе мотивиран неоправдан максимализъм в очакванията на населението. Липсата на единна информационна система за проучване мнението на пациентите за здравното обслужване и резултатите от здравната реформа не позволиха да се направи обективен управленски анализ за адекватна реакция.

За да бъде удовлетворен пациентът от контакта си със здравната система и нейните структурни звена, е необходимо:

- осигуряване на равнопоставеност, достъпност и качество на медицинската помощ;

- формиране на нови професионални, организационни и управленски компетентности в здравеопазването;

- внедряване на нови етични критерии в медицинската дейност;

- формиране на нова здравна култура на обществото на базата на ясни права и отговорности на пациента;

- актуализиране на модела на медицинско образование, съобразен със съвременните европейски стандарти.

Съществуват значителни слабости и несъответствия в сега действащия закон за здравното осигуряване. Резултат от това е непълният осигурителен обхват на отделни лица и групи от населението. Числеността на неосигурените и частично осигурените лица за страната надхвърля един милион души.

Отсъствието на яснота относно подходите за решаване на проблема с нарастващия брой неосигурени лица има като резултат липсата на съгласие относно подходите, използвани за решаване. Възможните опции в тази насока включват разработване на нови програми за здравно неосигурени лица, финансирани от бюджета и други източници (неправителствени, благотворителни и други организации).

Недобре регламентираните взаимоотношения между Националната здравноосигурителна каса, Министерството на здравеопазването, доброволните здравно-осигурителни фондове и осигурените, от една страна, както и съществуващите ограничения и несъвършенства в ежегодното договаряне на Националния рамков договор, от друга, блокират функционирането на системата.

Неравнопоставеността при заплащането на дейностите в първичната медицинска и болничната помощ, както и почти липсващите между тях интегративни механизми имат за резултат дезорганизация  в медицинското обслужване на населението.

Липсващата система за ефективен публичен контрол върху нецелесъобразното и приоритетно изразходване на средствата на задължителното здравно осигуряване и върху ежегодния процес на разработка и утвърждаване на НРД често водят до трудно преодолими и неуправляеми конфликти между партньорите в процеса на договаряне.

Несъвършената информационна система на здравното осигуряване води до вземането на субективни, корпоративно наложени или некомпетентни решения в системата на задължителното здравно осигуряване.

Всичко това изисква прилагането на следните управленски интервенции:

- въвеждане на адекватни промени в закона за здравното осигуряване;

- подобряване на институционалния контрол и изграждане на система за ефективен обществен контрол върху финансирането на здравноосигурителните дейности; борба с корупцията на всички равнища на здравната система и НЗОК;

- равнопоставяне фондовете за задължително и доброволно здравно осигуряване и преразпределение на финансовите потоци от здравноосигурителните вноски;

- подобряване контрола върху обхвата на задължителното здравно осигуряване и мониторинг върху броя на неосигурените лица;

- финализиране разработката на интегрирана информационна система за мониторинг и контрол върху дейностите на НЗОК и за вземане на информирани решения.

Преодоляването на съществуващите неблагоприятни тенденции в здравното състояние на населението изисква да се формулират стратегическите приоритети на здравеопазването през следващите 3 – 5 години, които са:

1. Гарантиране на социално справедлив достъп до различните нива на медицинската помощ при определени стандарти върху принципа “Равен достъп при равни здравни потребности” чрез усъвършенстване организацията на труда, координация и приемственост на общопрактикуващите лекари, в извънболничната специализирана и в болничната помощ.

2. Извеждане на профилактиката и здравната промоция като водещ национален приоритет.

3. Обособяване на здравните проблеми на подрастващите (до 18-годишна възраст) като национален здравен приоритет с гарантиран обществено-държавен ангажимент за тяхното профилактично, диагностично, лечебно и рехабилитационно обслужване чрез интегрирани дейности и създаване на здравни структури за новородени, предучилищна и училищна възраст. Детската смъртност да се сведе от около 14 до 8 на хиляда живородени.

4. Гарантиране на здравна сигурност и здравна солидарност чрез баланс на обществените и индивидуалните права, отговорности и интереси и финансово стабилизиране на системата.

Реализирането на първия приоритет ще наложи осезателно да се усъвършенства организацията на труда на общопрактикуващите лекари, в извънболничната специализирана помощ и в болничната помощ и преди всичко връзката, координацията и приемствеността между тези три нива.

Реализирането на втория приоритет е свързано с активното участие на всички нива на компетентните в здравната промоция медицински органи, както и с целенасочено финансиране от държавата на комплексни профилактични програми, насочени към решаването на важни медико-социални проблеми.

Осъществяването на третия приоритет изисква интегрирани медико-социални дейности за преодоляване на дългогодишния формален подход към здравето на подрастващите, изразяващи се в създаване на конкретни форми и структури на здравната мрежа за новородени, предучилищна и училищна възраст.

Постигането на четвъртия приоритет се осъществява чрез подобряване управлението на интегрираната национална здравна система, стабилизиране на финансовите ресурси, междусекторно партньорство, участие на неправителствените организации, стимулиране на участието в доброволното здравно осигуряване.

Важна роля за осъществяването на посочените приоритети трябва да се даде на мениджмънта на националното здравеопазване на политическо, стратегическо и оперативно ниво.

Основни цели на реформиращото се българско здравеопазване са:

1. Осигуряване на здравно обслужване с определени стандарти и доказана ефективност.

2. Подобряване на общественото здраве чрез система от стимули за повишаване на обществената и личната отговорност.

3. Формиране на ново индивидуално и обществено отношение към здравето като основа на здравословен стил на живот и за постигане на здравна сигурност на нацията.

От всичко гореспоменато стигаме до извода че на България й е необходима нова здравна политика.

Промените, в контекста на здравната реформа, би следвало да се прилагат в единна и логична взаимосвързаност, водеща до трайно и устойчиво решаване на проблемите.

За съжаление, всички проблеми и въпроси на здравеопазването от старта на здравната реформа до настоящия момент се разглеждат самостоятелно и поединично, което доведе до безпрецедентни по брой несвързани и хаотични политически решения, отразени по същия този начин в приетите национални стратегии и в нормативните разпоредби, касаещи здравеопазването.

Проблемите на здравеопазването са реално извън посочените теми в партийните платформи, разработвани от партийни експерти, които в по-голямата си част са случайни или незапознати с глобалната за България ситуация в националната здравна система.

Какво не е здравната реформа?

1. Хората, които цитират безспирно това понятие, са длъжни да знаят, че промените, включени в контекста,  трябва задължително да доведат до по-добро здраве и до ефективно използване на вложените материални ресурси и финансови средства в сектор „Здравеопазване”. В случай че тези промени не могат или не довеждат до посочените резултати, то тези промени не бива да започват.

2. Здравната реформа категорично не е заместването в един малък град на болницата, която е финансово издъхнала, с медицински център, защото последният не може да осигури адекватен, своевременен и равнопоставен достъп до необходимата, вкл. и болнична помощ при сегашното и трудно променимо в следващите няколко години състояние на пътната и транспортната инфраструктура. Важен момент е и липсата на средства на пациентите за предвижване и настаняване в болницата в големия град.

Да не забравяме, че дори в САЩ съществува системата на Critical Access Hospitals – система за функциониране на защитени от финансов фалит болници в „райони с неблагоприятно положение”, съгласно федералния закон на съответния щат.

3. Здравната реформа не е фалиране на малки общински болници и нерегулирано създаване на болници мастодонти – предимно частни в големите градове (най-вече в столицата). Това не означава, че частната инициатива трябва да бъде заглушена – напротив, би следвало държавата да намери необходимите механизми лечебните заведения за болнична помощ, които имат необходимия висок капацитет и предлагат качество на медицинските услуги, без да товарят допълнително финансово (извън задължителното здравно осигуряване) приетите пациенти, да бъдат стимулирани да извършват присъщите им дейности.

4. Здравната реформа не е развитието, което отбеляза българската национална здравна система, при която трябваше вече да се изгради мощна система на  извънболнична помощ, решаваща повечето от здравни проблеми. И сега пациентите при всяко заболяване (да не кажем всяка хрема) се хоспитализират. След като няма адекватната на здравните потребности и мотивирана за специалистите извънболнична помощ, не бива да се чудим защо хоспитализациите се увеличават прогресивно като брой и разходи с всяка следваща година.

5. Разбира се, че реформата не е преминаването към системата на диагностично свързаните групи само защото някой политик е чувал за нея, без да е направен анализ и да е начертан план как може да се случи това, както и това, че в България няма специалисти, които да имат съответната професионална подготовка за тази система и да не са участвали (дори теоретично не са запознати) във внедряването на подобна система в някоя европейска страна.

6. Здравната реформа не е състоянието, при което с ограничен ресурс, заделян от нашето общество, защото толкова можем да си позволим, непрекъснато се създават нови лечебни заведения, които консумират все повече финансови ресурси, а се говори колко „недофинансирани” били дейностите в извънболничната и болничната помощ.

7. Здравната реформа не е ползването на идеологеми като „източване на здравната каса”. Какво означава този само медиен термин – неправомерни или незаконосъобразни плащания, извършване на дейности, които се отчитат, но не са осъществени, и др.? Или „недофинансиране по клинични пътеки” – кой ли пък ръководител на болница даде икономически разчет колко струва една клинична пътека за неговата болница, и то по икономически елементи?

В контекста на предишната мисъл важен момент е и фактът, че една болница например получава парите си от НЗОК, но оттам нататък липсва информация средствата от НЗОК – като публични средства, как се разпределят в самото лечебно заведение – за заплати, за лекарства, за храна, за консумативи, за поддръжка, за ремонти и др., съгласно нормативно установените параграфи. Подобна информация не достига до здравноосигурените лица и пациентите. За да я получат, те трябва или да я поискат по Закона за обществена информация от съответната болница, или до Общинския съвет, или до Националния център по обществено здраве и анализи. Липсата на тази информация всъщност пречи на пациентите да осъществяват правото си на свободен достъп, базиран на адекватна информация.

Българското общество е лишено от информация как се управляват публичните средства от самите лечебни заведения. След като НЗОК заплати за определените в договорите и отчетени медицински дейности, по какви правила и в какви направления се разпределят тези финансови средства? В последно време станахме свидетели на много примери, когато ръководители на лечебни заведения получават високи заплати или заплащат прекомерни цени за ремонти и обслужване, което вероятно води и до немалка лична облага.

Лечебните заведения в зависимост от собствеността към настоящия момент представят икономически и медикостатистически отчети пред МЗ и/или пред общинските съвети. Тези отчети не са достъпни за осигурените лица и пациентите, а в повечето случаи и за самия персонал на лечебните заведения. Достъпни са обобщените национални статистически резултати, които ежегодно се публикуват на сайта на Националния център по обществено здраве и анализи информация.

8. Разбира се, че здравната реформа не е явлението, при което непрекъснато се обвиняват институциите, ангажирани със здравеопазване и здравно осигуряване, че те и техните служители не са си свършили работата – защото тези институции се управляват от хора, назначени от управляващите политици, а работата се върши от експертите, които работят това, което им наредят.

9. Популистично се говори за връщане на училищното здравеопазване, което е крайна и опасна идея по простата причина, че не може да се случи. Дали нашето общество не би могло да задели допълнително пари за лекар, който ще стои като спешна и неотложна и всякаква медицинска помощ в едно училище. Всъщност, ако има пари за това, защо да не се направи и вероятно тази идея няма да има и един опонент. Но нека държавата да отдели пари за това. Политиците мълчат по въпроса.

Може да се каже, че няма страна в Европа, която да е отделила от публични средства пари само за да може някой лекар един път и, не дай боже, по-често в месеца да има спешен случай в училише или завод.

Лекарският труд не е нещо, което трябва да се отнася като очакващо отношение, когато се появи случай по спешност – нали затова има спешна помощ.

10. Здравната реформа не е създаването на лекари и медицински специалисти, които държавата обучава и не може да задържи, защото те намират по-добри условия за реализация извън родината си.

Здравната реформа не E панацея, защото здравната система не е единствено само или най-много отговорна за негативния здравен статус на населението в България. Дейността на системата и резултатите от работата й се основават на здравни, културни и исторически традиции и принципи, но винаги здравеопазната система е функция на икономиката на една страна, която включва икономическата система, работните, капиталовите и другите ресурси и икономическите агенти, които социално участват в продукцията, обмяната, дистрибуцията и консумирането. Дейността, поддържането, устойчивостта и развитието на една здравеопазна система отговарят на степента на икономическото развитие на страната. Не е възможно в бедна страна с ограничени ресурси да има добре работеща здравеопазна система. В богатите страни се очаква добре работеща система, но невинаги налице е корелация, защото дори и при сериозни инвестиции и изобилие от ресурси различните системи работят с различна ефективност.

Какво е здравната реформа?

1. Осъзнатата необходимост от промени в сектор  „Здравеопазване”, които са консенсусно приети от цялото общество, които на базата на съгласието и научни анализи и прогнози ще доведат до по-добро здраве за нацията.

Обществото желае тези промени да се извършват независимо от политическото управление на държавата и всяко политическо управление е длъжно да ги съобразява и изпълнява. За тази цел е необходимо да се разработи Национална здравна стратегия, която да е приета от всички политически сили – парламентарно и извънпарламентарно представени, широки обществени кръгове, професионални, експертни, съсловни, пациентски, синдикати и др. Гарант за такава Национална здравна стратегия става (чрез необходимите промени в нормативната уредба) действащият президент на България, като за това му се вменяват и съответните законови правомощия, вкл. и приемственост за задължително изпълнение на стратегията с всеки следващ избран президент.

2. Създаване на Национална здравна карта, която ще отразява независимо от технологичния си формат здравните потребности на населението и как могат да бъдат удовлетворени те с конкретните за всяка бюджетна година публични средства.

3. Участие на пациентите в управлението и контрола на средствата за извънболнична помощ чрез въвеждане на система за реимбурсиране на заплащания в извънболничната помощ от пациента на лекаря.

4. Оптимизиране на вида и броя болнични легла в съотношението: легла за активно и интензивно лечение/легла за долекуване и продължително лечение.

5. Стратегията за човешките ресурси в здравеопазването трябва задължително да разглежда управлението на миграционните процеси и създаването на мотивация на медицинските специалисти за работа в България. Политиките в областта на миграцията и задържането на специалистите в България трябва да бъдат насочени към основните причини и решаване на конкретните проблеми, които са фактори, влияещи върху тези процеси.

6. Клиничните пътеки са алгоритми за диагностика и лечение, а ДСГ е само икономически модел със статистически анализ и математическо моделиране. Ето защо идеите за клинични пътеки като средство за управление на качеството и ефективността на разходите и ДСГ като по-точна и справедлива система за планиране на болнични бюджети и финансиране  все повече набират скорост в държавите от ЕС и в публичното пространство в страната ни.

При разработването и въвеждането на нова система за финансиране на болничната помощ следва да се разбира добре, че без разработването на национален списък с медицински процедури и медицински параметри (критерии) за тежест на състоянието при хоспитализация разработването на нова система за финансиране не е възможно.

7. Публичност и прозрачност в дейността на лечебните заведения

Необходима е нормативна промяна и включването на текст в Закона за здравето или в Закона за лечебните заведения, или в Закона за здравното осигуряване, че всички лечебни заведения, ползващи обществен ресурс, представят информация по прозрачен, ясен и достъпен начин за начина на изразходването на средствата, като задължително се включват заплати и други приходи на ръководството и персонала, суми за лекарства, консумативи, медицински изделия и др. Тази информация се дава на тримесечен период пред общите събрания на лечебното заведение, на интернет сайта на лечебното заведение, на сайтовете на общините и МЗ, отпечатват се в брошури в достатъчно количество за всеки служител и/или посетител на лечебните заведения.

Публичната отчетност е важен и задължителен елемент в дейността на лечебните заведения в ЕС, например в NHS на Великобритания, здравните служби на Словения, Франция, Германия и др. Нещо повече – въпрос на висок престиж и доверие пред пациентите е лечебните заведения да публикуват публично отчета си и да обяснят как и с какви средства лекуват пациентите си.

Към настоящия момент правото на свободен избор на лечебно заведение е всъщност свобода без избор, защото за избор може да се говори, ако има някакви данни, критерии, характеристики и други, на основание на които осигурените лица и пациентите да преценят кое лечебно заведение би било добро за тях.

Публичната отчетност и публикуването на резултати от дейността на лечебните заведения ще създадат възможностите здравноосигурените лица да осъществяват правото си на свободен избор на лечебно заведение на базата на обективните данни за дейността и здравните резултати.

8. Реален обществен контрол върху публичните средства за здраве

Зрелостта на едно гражданско общество се заключава в нивото на обществена и индивидуална култура – социална, правна, здравна и др., както и в  осъзнаването от всички членове на обществото, че държавата трябва да функционира от тяхно име и в тяхна полза.

В обществените дебати най-дискутирани въпроси са здравеопазната система, медицинската помощ, финансирането на системата и начините за разпределение на финансовите средства. Дебатите обаче са ограничени само в рамките на медиите и в рамките на определена активност на някои пациентски организации.

В България отсъства реален обществен контрол върху разпределението и изразходването на средствата за здравеопазване.

9. Превръщане на лечебните заведения в икономически субекти по специален закон, а не по Търговския закон.

10. Решение, което ще доведе до огромен ефект, е НЗОК да заплаща само за профилактични прегледи на лица до 18-годишна възраст, пенсионери и неработещи, а всички останали да се финансират (както и досега) от работодателя по Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ), като не се допуска дублиране в заплащането на тази дейност.

Съгласно ЗЗБУТ и наредбите за приложението му при всички лица, работещи или обучаващи се, извършва задължително оценка на здравословното състояние и се провежда профилактичен преглед. НЗОК заплаща едновременно с доброволните здравноосигурителните фондове тези прегледи на ОПЛ за едни и същи лица – така един профилактичен преглед се заплаща двойно от различни институции.

Проблемът с неефективността на финансирането остава, защото заплащането за една и съща дейност се преповтаря и липсва статистическа регистрация на ефекта от нея, а от друга страна в публичното пространство се говори за недофинансиране.

11. До настоящия момент чл. 111 от ЗЗО не се прилага поради липса на процедури/правила, а именно средствата, заплатени от НЗОК, за лечение на заболявания, предизвикани от умишлено увреждане на собственото здраве, на здравето на други лица при умишлено престъпление, както и за увреждане на здравето на трети лица, извършено в състояние на алкохолно опиянение или употреба на наркотични или упойващи вещества, се възстановяват на НЗОК от причинителя заедно със законната лихва и разходите по възстановяването.

Приложението на чл. 111 от ЗЗО от страна на НЗОК ще има следните позитивни следствия – от една страна, ще се възстановят суми за лечение на заболявания, които са предизвикани умишлено и не е редно да бъдат заплащани с вноските, събрани от всички осигурени лица. А от друга страна – ще има дисциплиниращ ефект, ще се повиши личната отговорност на всеки гражданин към собственото и към здравето на останалите членове на нашето общество и ще бъде сериозен противодействащ механизъм на антисоциални и антиобществени прояви в страната.

При липса на финансови средства на извършителя умишлено увредил себе си или други лица той може да полага общественополезен труд.

Настъпилите промени и резултатите от началото на промените в здравеопазването в наши дни безусловно предполагат формиране на нова политика в областта, която да отразява създадените нови обществено-икономически отношения в здравеопазването. Докато преди старта на реформата имаше необходимост от здравна политика изобщо, сега е необходима високоефективна и обществена здравна политика при задължителното оценяване на приемливостта  на здравнополитическите решения от гледна точка на обществените потребности, цели и интереси. В тази посока е необходимо и изграждането на нов тип на здравнополитическо мислене, което се базира на дългия вече практически опит на реформиращата се здравеопазна система, създаване на научно прогнозиран, експертно разработен и практически приложим модел на нова осигурителна система.

Д-р Глинка КОМИТОВ, д-р Страшимир ГЕНЕВ, дм