Проф. Райна РОБЕВА – ръководител на Клиниката по терапия на вътрешните болести, нефрология и диализа към МБАЛ “Св. Иван Рилски”, национален консултант по нефрология

Ролята на Световния бъбречен ден е по-скоро с обществена насоченост – да се прикове вниманието върху бъбречните заболявания, да се повиши здравната култура и профилактичната грижа към собственото здраве. Да се напомни, че подценяването на проблеми, свързани с тези жизненоважни органи, води до сериозни, дори фатални последици. И както редовно се следят нивата на холестерол и кръвна захар, така трябва да се проверява и състоянието на бъбречната функция чрез измерване нивото на креатинина.

Тази година отбелязването на световния ден постави акцент върху острите бъбречни заболявания. Идеята е, че те повече или по-малко са пренебрегвани не само от пациентите, но и от медици неспециалисти.

В САЩ по данни на СЗО и на Международното дружество по нефрология цели 20% от хоспитализираните по спешност пациенти са с остро бъбречно заболяване. Обикновено поводът за спешен прием са други страдания – сепсис, шок, изгаряния, тежки травми, инфекции с обезводняване на организма, лекарствени злоупотреби и др. Тези състояния обаче до висока степен са „заредени“ с риск от възникване на остро бъбречно заболяване.

Важно е медиците, които нямат нефрологична специалност, да обръщат по-сериозно внимание на пациенти, които са по-застрашени от развитие на остро бъбречно заболяване. Това са възрастните, жените, обезводнените пациенти, тези с предшестващо кардиологично, бъбречно или белодробно заболяване, хората с висока степен на затлъстяване. В тези случаи са необходими профилактични мерки, които компетентно да се прилагат на болни, приети в болнично заведение – например да се осигурява добро оводняване, да се избягва включването на нестероидни противовъзпалителни средства, да се прецени употребата на някои антихипертензивни медикаменти, каквито са АСЕ-инхибиторите. И най-важното – много стриктен да бъде контролът на бъбречната функция. Защото ранното установяване на острото бъбречно заболяване, покачването на серумния креатинин и отклоненията в други показатели са важни за своевременната диагностика, за адекватните мерки и за по-добрия изход от състоянието. Обикновено острото бъбречно заболяване се неглижира, защото се очаква, че ще премине, без да остави следи. Често обаче, започнало с остра бъбречна недостатъчност, заболяването хронифицира. А именно с такива пациенти се попълват листите на хемодиализните центрове и на чакащите трансплантация. Вече възникнало, острото бъбречно заболяване довежда освен до влошаване на медицинските показатели, но и до по-висок разход за болничния престой и за неговото значително удължаване.

През последните години в световен мащаб бе установено, че бъбречните заболявания са далеч по-чести, отколкото се предполагаше. Смята се, че 10% от населението или 600 млн. души страдат от бъбречни увреждания.

Тежък проблем са и хроничните бъбречни заболявания. Те се развиват скрито, много тайно и подмолно разрушават здравето. И едва когато възникне осезаем проблем, става ясно, че болният вече е със силно увредена бъбречна функция. Тогава въпреки усилията на специалистите няма гаранция, че може да се предотврати терминалната бъбречна недостатъчност. Следователно навременният контрол и точната диагностика са факторите за адекватно и ефикасно лечение. За целта у нас има достатъчно звена, в които работят висококомпетентни специалисти, които разполагат и с необходимата апаратура.

Като цяло бъбречните болести не са в застой. Това е процес, който напоследък прави силно впечатление и се коментира от колегите и у нас, и в чужбина. Заболявания, които преди бяха по-често срещани, сега се „изместват“ от други, които смятахме за по-редки. Това се афишира най- отчетливо при пациентите, които достигат до терминална бъбречна недостатъчност и до необходимост от диализа. Преди се смяташе, че една част от болните на диализа, може би най-голямата, достигат до това състояние вследствие на гломерулонефрит, който уврежда хората още в млада възраст и бързо води до бъбречна недостатъчност. Но картината вече е променена. На първо място излиза диабетната нефропатия като късен резултат от все по-широкото разпространение на диабета. За това заболяване няма специфично лечение, но съдбата на пациентите би била облекчена с навременни мерки. На първо място е овладяването на хипертонията с прилагане на ренопротективни антихипертензивни медикаменти. Не трябва да се допуска диабетик хипертоник с диабетна нефропатия да не получава АСЕ-инхибитор (при диабет тип I), а при диабет тип II и сартан. Приемането на АСЕ-инхибитор е и подходяща профилактична мярка още преди да е настъпила нефропатия, при условие, че кръвното налягане го допуска.

Известно е, че бъбречните болести водят до артериална хипертония. Ако при всеки новооткрит хипертоник правим съответния минимум бъбречни изследвания, ще може по-навреме да откриваме и проблемите в бъбреците. Известно е също, че веднъж появила се, артериалната хипертония се превръща в самостоятелен фактор за ново бъбречно увреждане. Всъщност пациентът попада в омагьосан кръг. Напоследък стана ясно, че артериалната хипертония, ако е дълготрайна и недобре лекувана, води до хипертонична нефроангиосклероза, която може да предизвика бъбречна недостатъчност. Наблюденията показват, че хипертоничната нефроангиосклероза също излиза на предни позиции като причинител на терминална бъбречна недостатъчност.

Гломерулонефритите все още не се „предават“, но благодарение на подобреното лечение с новите високоефективни медикаменти те все по-рядко причиняват бъбречна недостатъчност. За специалистите този факт е стимулиращ за запазване на завоюваните позиции. Но терапията е скъпа и по-широкото приложение на тези съвременни средства се нуждае от помощта на НЗОК.

В заключение бих казала, че лечението на бъбречните заболявания у нас не отстъпва по качество на диагностичните и терапевтичните подходи в другите страни. Все по-рядко се налага да се търси помощ в чужбина, и то само за пациенти с тежка комплексна патология.

Сериозните проблеми обаче възникват, когато се появи необходимост от трансплантация. Разполагаме с много добре подготвени специалисти, но нямаме добре функционираща система за донорство. Поради това пациентите търсят възможности за трансплантация в чужбина. Но и там проблемът с донорите съществува. Листите с чакащи са дълги. Естествено, там приоритетно ще бъдат лекувани собствените им граждани. Отговорът, който обикновено получава българският пациент, е: „Ще направим трансплантацията, но водете със себе си донор, ваш роднина“.

Може да звучи странно, но ние имаме дългогодишни традиции в трансплантологията. Много по-ранни в сравнение със съседните страни. Днес разполагаме с необходимия потенциал от специалисти и технологична осигуреност, но неефективната организация на донорството стопира целия процес…