Историята е крехка материя – като човешкото тяло и като човешката душа. С нея трябва да се борави нежно, с респект и страхопочитание. Всяка намеса със скалпела може да бъде фатална…
Преди години говорихме по студентските сбирки следното: Тодор Живков е държавник от епохата на Лили Иванова. Беше ни смешно. Тогава, преди 30 и повече години. Сега ни е тъжно. От околната среда, от заобикалящата ни истеричност, от напъните за власт и за място в историята, тъжно ни е от нас самите – поостарели, поотпуснати, равнодушни.
В исторически план са много опитите нещо да бъде прекроено, потулено, забавено или наложено. Откакто свят светува е така. Преди Христа и след него все някой не харесва историческото статукво и иска да го пречупи според волята си. Все безуспешно. Но опитите продължават – в братска Македония, в Близкия изток, в собствената ни държава. Може ли след време да твърдим, че д-р Божидар Нанев е първият здравен министър в епохата на Бойко Борисов? Може и да можем! Но в името на историческите факти и политическата коректност трябва да продължим списъка: и проф. Анна-Мария Борисова, и д-р Стефан Константинов, и Десислава Атанасова – всички те са здравни министри от същата историческа епоха.
Но истината е като древната монета – винаги има две лица. Затова историографията може да запише и други факти: по времето на Бойко Борисов като министър-председател цените на лекарствата стигнаха тавана, парите от резерва на НЗОК бяха прибрани във фискалния резерв, трансплантациите замряха, лекарите се превърнаха в най-мразените хора на държавата…Факт – сегашен, бъдещ, а може би и исторически. След много време.
Бивш министър от същата епоха, историк и агент, твърди, че са необходими 50-100 години за преоценка на дадени събития и личности, за да попаднат в историята. Така прави Ватикана, защото е църковно и философски мъдра…Но ние бързаме, защото ни грози съдбата на преходните незначителни хора. Грабим сега, променяме, защото не вярваме в себе си и знаем какво бъдеще ни чака. Заради припряната суета да бъдем днес, да вземем каквото можем, да прекроим каквото трябва. Странностите на днешния нашенски живот са като новопостроена магистрала – лъскава, хубава, но с внезапни пропадания и неравности.
Много съзидатели на нова и по-стара България са извън историческите й страници. Стотици лекари, професори, учители по медицина, създатели на школи, доайени, врагове на болката и посланици на здравето са също извън дебелите книги. А не трябва, защото късата памет често обслужва някого или нещо. Затова пък помним фрази от демократичното си настояще като: „За Бога, братя, не купувайте!“, или „Не ме гледай тъпо, българино“, или „Егати държавата, щом аз съм министър“…
Знаете ли колко е дълъг този списък? И странното е, че новите политици внасят своя съществен принос в обогатяването му. Е, как да не гледа тъпо българинът при тези реалности? Тези „златни“ мисли означават и друго – по-скоро с тъпотията си би могъл да останеш в историята, отколкото с народополезни човеколюбиви дела, каквито все по-рядко срещаме.
Всички тези факти ме карат дълбоко да се замисля. И за дълго време трайно да остана тъжен.
Странен факт е, че големите трагедии в съвременна България стават по празниците. Нямам предвид камикадзетата по пътищата, а Кербала, река Лим, дискотека „Индиго“. Този карък се счупи – камикадзе /любима ми е членуваната форма на думата/ обу бермуди и спаси постното новинарско лято на журналистите. При това посред юли, без големи национални празници, ако изключим горещниците и Илинден. Нещо се счупи в нашата сигурност, в нашата самоувереност. Прекъсна практиката само ние да пращаме съболезнователни телеграми по света.
И отново въпрос: ще спасим ли за пореден път евреите? Искам да вярвам, макар че след като учтиво ни благодариха за помощта, те тутакси отпрашиха по родните места. Значи почти 70 години по-късно нещо не им е много уютно при нас? В суматохата от кръв, ужас и вой на сирени изпъкнаха няколко неща – интервютата на двамата “големи“ в правителството, бързо посоченият виновник в лицето на Иран, адекватната реакция и поведение на българските лекари. На тези, същите лекари, които бягат в чужбина, които са сред най-мразените съсловия, на които налитат роми и всякаква друга паплач. Не пренебрегвам и репликата на друг кандидат за славата от епохата Борисов – Десислава Атанасова, която е „горда да бъде министър на такива лекари“. А те дали са горди с нея? И със своите останали министри, които са най-безчетното число сред управляващите в последните 23 години.
На фона на всичко това се сещам за една стара мисъл: „навремето с пачи пера пишехме златни мисли, а сега със златни писалки съчиняваме пачи мисли“. И без да определям нашата роля и място в цялата тази бутафорна среда, ще кажа: скромно, последователно, обективно ние от „Форум Медикус“ отразявахме събитията и вас, лекарите. С всичките противоречиви нюанси на времето. Първото полувреме завърши. Ще се видим в текст и мисли наесен, в началото на септември.
Поставяме многоточие на полугодишните си усилия, като изказваме съболезнования на загиналите при атентата в Сарафово, съжаление към всички, изгубили близки в катастрофи или при болест, надежда…За по-добри времена, за успешна ваканция и хубаво лято на всички български лекари. Историята може да почака още един сезон!
