Вие сте в: Начало // Всички публикации, За реформата // Печалба, по-скъпа от живот…

Печалба, по-скъпа от живот…

Коментар на проф. Витан Влахов

- Какво е лекарствена политика, какво представлява тази толкова дискутирана тема напоследък? Лекарствената политика е част от здравната, от социалната политика на едно правителство. И задачата в случая е как държавата да осигури оптимално задоволяване на населението и на болните с лекарства съобразно възможностите, разбира се. Но за да избегнем чисто теоретичните разсъждения, ще кажа, че, провеждайки лекарствената си политика, държавата трябва да се ограничи в ресурса, с който разполага. Стигаме до понятието брутен вътрешен продукт /БВП/, който, разпределен на населението, показва едно доста незавидно състояние на българина. По последни данни на глава от населението у нас се падат 5160 евро от БВП, тоест малко над 10 хил. лв. Тази цифра за Германия надхвърля 40 хил. евро, а за САЩ – около 50 хил. долара. Сами разбирате, че не без значение е процентът, отделен за здравеопазване, но по-важно е от каква сума е този процент. Излиза, че при около 4% от БВП за здравеопазване у нас на всеки българин се падат по двеста лева. Сравнението с други страни е в десетки пъти по-неблагоприятно за нас. Ето защо не толкова самият процент, отделен за здравеопазване, дори процентът на здравната осигуровка са важни. По-важен е въпросът: от колко? Ето първият и най-съществен въпрос. И когато някой попита ние на средно европейско равнище ли сме, отговорът е отрицателен. Не можем да бъдем наравно с другите поне на този етап. Това е истината, останалото е популизъм, дори лъжа. Може в някои болници да е направен ремонт, да има съвременна апаратура, но като общо ниво сме далеч от истината.

Изключително важно е т. нар. лекарствена политика да бъде направена и проведена възможно най-добре с парите, които реално имаме. Процесът е сложен – от създаването на едно лекарство през контрола по неговата ефективност, безопасност и продажби, до самия пациент и потребител. Не трябва да се заблуждаваме, че лекарствената политика, политиката като цяло ще реши проблемите на болния човек. Не може да го направи, защото няма ресурс, няма пари в държавата. От тази гледна точка искам да коментирам един много интересен въпрос: тези лекарства се произвеждат и достигат до болния от една индустрия. Задачата на фармацевтичната индустрия е да печели, нейната ефективност бива оценявана по печалбите. Няма акционер, който да се интересува повече от въпроса колко хора са спасени, водещи са печалбите. И така е във всеки вид индустрия. От другата страна на теглилката е консуматорът, болният. Той пък няма точни критерии за добро и зло, просто той не може да го прецени, защото няма квалификацията. И изведнъж се оказва, че лекарствената политика е моментът, в който трябва да бъде намерен  балансът между индустрията и нуждите на хората. Този баланс е много труден, много крехък. От едната страна има една мощна финансово структура, а от другата са хора с ограничени възможности. Никога няма да има идеална лекарствена политика, ако хората, които отговарят за нея, са така платени, че не се поддават на изкушенията, които ще им предложи индустрията. Необходими са хора, които са неподкупни – било то, защото са морални или са достатъчно платени. В напредналите държави не държат много на морала, макар че го споменават и говорят за него. Затова пък много държат на парите.

От тази гледна точка, мисля, че неудачите в България идват основно от несъобразяването с този принцип. Не може в МЗ, което трябва да се противопостави на фармацевтичната индустрия в интерес на болните, което трябва да намери оптималното решение, да работи човек, който е по някакъв начин свързан с дадена фирма или зависим от нея. Не може огромната отговорност за цените на лекарствата да се прехвърли на касата, без да е ясно тя чии интереси защитава, кой я командва? Важният въпрос е касата да защитава интереса на хората, на болните, а не на политиците. Какво означава НЗОК да купува лекарствата по-скъпо, отколкото аптеките? Няма друго обяснение освен това, че балансът, за който говорихме, е нарушен. От едната страна е индустрията, от другата – потребителите, които си избират какво да купят. И така се правят огромните манипулации, защото изборът е труден. Дори за професионалистите е трудно, изпитвал съм го на собствен гръб. Как да вземеш решение при един такъв казус: идват при теб и казват, че са открили лекарство, което удължава живота на човек с 5 месеца. Но то струва колкото лекарството, което удължава живота на 20 души. Безкрайно трудно е, неморално е да кажеш на човека: какво значение имат няколко месеца живот за теб? Ако си честен към държавата и към себе си, започваш да мислиш. Пет месеца този човек ще бъде ли работоспособен, ще се движи ли, ще се грижи ли за себе си? Двайсет души, на колко години, ако са на двайсет, та те имат още 40 години трудов стаж и ще възвърнат многократно парите на държавата. Няма еднозначен отговор!

Ето по този начин се прави лекарствената политика – с много компоненти, с много разсъждения и изчисления, с морал и неподкупност. И си мисля, че много малко са хората у нас, а и по света, които имат такива качества, че да се справят с проблема. Много е трудно вземането на подобни решения. Аз имам опит и съм участвал в какви ли не комисии – много е трудно.

Едно лекарство удължава с една година живота на един човек. На Запад питат: колко струва? Ако то струва повече от брутния национален продукт на човек за година – точка! Не ни интересува. Ще има смисъл, ако удълженият живот ще даде възможност да върнеш своята лепта на държавата. Разбира се, това е комерсиалният вариант, но той е водещ. Има и изключения, но… Утешителното е, че и най-богатите страни не могат да си позволят всички лекарства. Дори в Америка, където имат една много скъпо платена, много перфектна и консервативна здравна система, се влагат огромни средства, но и там не всеки може да си позволи всичко. Президентът Барак Обама неслучайно води битка по този проблем. Системата им поглъща огромни средства, но хората, които не могат да се застраховат, доплащат или не се лекуват адекватно.

Голямата постройка на лекарствената политика трябва да се изгради от хора, които разсъждават по професионален начин. При всяко лекарствено средство има „за“ и „против“, балансът може да бъде винаги правилното решение. Колко ще помогне даденото лекарство, на кого, за колко време, колко хора ще бъдат излекувани, какво ще се получи като краен ефект от цялата история? Като финансов, морален и човешки ефект. Винаги съществува въпросът: мога ли да си го позволя или не мога? И това е не само персонален въпрос, но и държавен. Тази логика е много елементарна. Защо не караме всички БМВ-та? Ами защото не всички могат да си го позволят. Някои си го позволяват. Да, но отговорът на останалите понякога е – това звучи цинично. Да сравнявате живота с БМВ-то?! Това не е цинично, то е неморално може би, но това е истината. Ако се самозаблуждаваме, то ще се въртим в един самоцелен кръг, който наричаме лекарствена политика. Който и да дойде, той ще се сблъска със същите проблеми.

Някой трябва да се изправи и да каже: Царят е гол!

Проблемът с цените на лекарствата също е много сложен. Та те могат да бъдат намалени, защото съществуват определени резерви. Например изключително високите цени, на които НЗОК закупува лекарствата през последните години. Или пък процентът на печалбата на фирмите, но те никога няма да продават на загуба. Проблем са и лекарствата на българските производители, които няма с какво да бъдат сравнявани. Защото при определяне на цената, включително и в отговорни комисии като тази за позитивната и реимбурсната листа, ние съпоставяме. И вземаме цените на лекарствата в определени страни – от региона, от Европа. И с фирмите преговаряме на базата на тези цифри. Можем да откажем да купим лекарство, което ни продават много по-скъпо от най-ниската цена в региона. Това е добре и може да има категоричност при вземането на решение. Друг проблем е, че дори и да го закупим на договорената цена и да определим процента на доплащане, касата го продава на далеч по-висока цена. Това вече е криминална история, не е нормално. Когато обаче става въпрос за българско лекарство, сравненията са трудни. Производителят предлага цена, той я защитава и трябва да я приемем. Обаче ние нямаме контрол върху това, което фирмата защитава и доказва – цена на суровини, труд, ноу-хау. Ето защо се случват тези парадокси едно българско лекарство да се продава по-евтино в чужбина, отколкото у нас. Защото ние може да кажем „това е скъпо“, те могат да докажат „това е евтино“. Пристига една документация, производителят казва: ето моята цена, готови ли сте да го купите? В Турция казват да, ние се колебаем. Дори и да имаме съмнения относно цената, ние нямаме ресурс да проверим истината. Това ще ни отнеме години труд, експерти, технология. И в крайна сметка се съгласяваме, но изведнъж се оказва, че цената другаде е по-благоприятна от нашата. Това е пазарът, няма на кого да се сърдим.

Безобразие е НЗОК да плаща вносните лекарства по-скъпо, отколкото аптеките. Лично аз като пациент не ходя при личния си лекар за рецепти. Купувам си направо лекарствата, които са малко по-скъпи, почти колкото потребителската такса. Така си спестявам разкарването.

Отново ще се позова на някои цифри и проценти. Те, разбира се, са елемент от финансовите възможности на всяка една страна. У нас има позитивна листа, която регламентира достъпа на препарати до нашия лекарствен пазар. Съществува обаче и реимбурсна листа, която регламентира процента на заплащане от НЗОК и процента за доплащане от пациента. Тази листа винаги е по-свита от позитивната именно поради липсата на пари. И нали разбирате колко „приятна“ е тази ситуация за хората, които участват в комисиите. Те допускат лекарствени средства поради тяхната незаменимост, под натиск понякога на пациентски организации, поради съществуването на злокачествени и редки болести. Това винаги се използва от компаниите, защото е коз в ръцете им. Това лекарство е необходимо и добро, а вие не го купувате, казват те. В развитите страни обаче пациентът доплаща 17,5% от стойността на медикамента, а у нас – около и над 50%.

Малко стряскащи са и следните факти: в България поради липса на средства не се лекуват 20 на сто от хората, а близо 70 на сто „пестят“ от лекарства – прескачат приема, купуват евтини еквиваленти, редуцират броя на лекарствата. А това води до неадекватна терапия. Излиза, че само 10 на сто от българите се грижат истински за здравето си. Нещата съвпадат – като знаем процента на богатите и заможните хора, като допуснем, че не всички от тях боледуват, ето ги тези 10%. Тъжно, но факт! Това са много тревожни констатации, които доказват тезата – основният проблем в провеждането на здравна и лекарствена политика е липсата на пари.

Аз като преподавател винаги препоръчвам най-доброто лекарство, съветвам студентите да прилагат тази практика. Но най-доброто винаги е най-скъпото. Това създава и проблем на лекарите – те примерно предписват по-евтин еквивалент, пациентът обаче и него не го купува. Защото прави избор между хляб и мляко и лекарства. В този смисъл генеричната индустрия е част от спасението. Имаше едно време, в което съм имал честта да завеждам пръв звеното, започнало провеждането на лекарствена политика. Беше преди повече от 20 години и обяснявам на един заместник-министър какво е генерика и какви са предимствата. И той написа една заповед: „Да се предписват само генерични препарати!“ В аптеките се изписват само международните названия и аптекарят е длъжен да дава най-евтиното. Аз изпаднах в неудобното положение да казвам „Да, ама не“. Разбира се, след двайсет години нищо не се е променило. Големият проблем в случая е да бъдат качествени генеричните продукти, да не се пести от оригиналната субстанция, защото и това се случва. Понякога ние премълчаваме някои факти и аз дори в определени случаи съм имал своята вина. Да речем в твърдението, че всички генерични продукти са еднакви. Няма как да е така. Това също е част от лекарствената политика – на пазара да пуснем само тези препарати, които действително са качествени. И трябва да има непрекъснат контрол върху начина на производство на тези препарати. Добрата производствена практика – това е ключовото послание. Защото аз съм изследвал препарати, които са били добри в началото. Ами след една година, ами след две…Ние нямаме референтна лаборатория, защото е голям броят на лекарствата, а и процесът е твърде скъп – апаратура, специалисти, методология. По света това се прави от производителя и той е заинтересован да го направи, за да бъде конкурентоспособен. Но този механизъм у нас не действа.

Фармацевтичната индустрия не е здравно заведение, тя е търговско предприятие. От другата страна е държавата, която чрез лекарствената политика трябва да гарантира качеството на препаратите. Държавата трябва да контролира фирмите, да ги пресира и „мачка“ в името на хората и на добрата производствена практика. Това е отговорната позиция.

Една богата държава много по-лесно може да се справи с тези проблеми. А бедна държава като нашата с много усилия и морал трябва да разбере, че в голямата държава грешката в лекарствената политика не е толкова фатална, колкото е при нас. Грешките при нас означават човешки живот – 20%, 70%, 10%…

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.