Специално интервю на проф. Никола Владов за „Форум Медикус“

-         Българската трансплантационна програма не работи поради няколко причини. Една от тях е липсата на донори и все по-задълбочаващата се криза с донорството. Друг проблем е напрежението сред пациентските организации и сред близките на починали деца след извършена трансплантация. Като трета причина мога да посоча непоследователната политика на ИАТ за спазването на правилата и наредбите в България по отношение на стандартите за трансплантация. Аз не споделям мнението, че у нас може да има един трансплантационен център, в който да бъдат извършвани всички видове трансплантации. Европейският модел, който е доказан в практиката, е, че тази високоспециализирана медицинска дейност се извършва в центрове, в които има висок обем хирургична практика по определените специалности – кардиохирургия, чернодробно-панкреатична хирургия и урология. В Европа това е приетият модел – трансплантациите се извършват в клиники с най-добре развита хирургия по определената специалност. И тъй като в България не са многобройни подобни центрове, смятам, че по един център за страната по трите вида органна трансплантация е абсолютно достатъчен на този етап. И за възрастните, и за децата включително. Макар че детската чернодробна трансплантация е много специфична и може би трябва да се развива паралелно в клиники за възрастни. Моето мнение е, че не е логично да бъде развивана самостоятелно специалност по детска трансплантация, тъй като няма достатъчно пациенти, за да бъде натрупан съответният опит.

-         Защо имам чувството, че нещата от година на година се влошават? Наблюдавам работата на ИАТ от времето на д-р Начков, през проф. Хр. Куманов и д-р Т. Джалева до д-р С. Кирилов…А и обществените нагласи стават все по-негативни?

-         Лично моето мнение е, че агенцията беше набрала скорост и нещата вървяха във възходяща линия. Визирам времето от 2006 докъм 2009 година, след което бе направена една смяна на ръководството, която не доведе до нищо положително. Процесите продължиха по инерцията от предишните години и с времето тази дейност ставаше все по-вяла и безперспективна. Бих казал, че всеки от ръководителите имаше желание да промени нещата, но за мен най-успешният директор бе проф. Хр. Куманов. Може би защото самият той бе врял и кипял в тази дейност и беше много наясно с проблемите. Имаше добър опит и в комуникацията с отделните трансплантационни центрове и всички субекти в този процес си имаха взаимно доверие. Като добавим и задължителното условие ръководителят на агенцията да бъде абсолютно независим и необвързан с която й да е болница – ето формулата нещата да вървят във възходящ ред. Доверието се губи, когато бъде проявена каквато й да е пристрастност в работата. За жалост и това се случи в последните години и натрупването на толкова негативни фактори доведе до незавидното състояние на трансплантациите у нас.

Най-тревожното е, че като бъде изгубено доверието между институциите, между субектите в трансплантационната дейност, когато се натрупа отрицателна обществена енергия, връщането в изходна точка е много трудно, почти невъзможно. Ние сме медици и знаем, че трансплантацията е най-висшата дейност. И трябва да бъдат създадени условия за спокойна работа, а ние като морални хора просто трябва да спазваме правилата и законите в държавата.

-         Помня една среща по тези проблеми, инициирана преди години от БЛС, в която участвахте. Там присъстваха хирурзи, имунолози, анестезиолози, ръководители на болници, директорът на ИАТ, съсловни и пациентски организации, журналисти…Може би това е моделът за диалог и за промяна?

-         Да, спомням си. Беше многопластова среща и много полезна по отношение на разбирателството и вижданията за развитието на трансплантацията у нас. Това е една високоспециализирана дейност, която е може би върхът в кариерата на всеки един лекар. По-висока, сложна и отговорна дейност от тази няма. И винаги може да възникнат различия във вижданията на отделните екипи, но ние винаги сме гледали в една посока и сме си имали доверие. И с колегите от Александровска болница, и от болница „Света Екатерина“. Ние сме първо приятели и след това всичко останало.

-         Възможно ли е в тази изключително благородна мисия да има интерес, комерсиалност, завист? А и вие говорите за добрите неща в минало време…

-         Не, това приятелство, колегиалност и добър тон продължават и днес. Именно такъв е и смисълът да бъде създадено Научното дружество по трансплантология – да работим съвместно, да спорим и обсъждаме, но да гледаме заедно в една посока. Това дружество обединява специалисти с еднакво мислене. Мога да кажа, че в последните месеци ставаме свидетели на нещо, което е доста нелицеприятно по отношение на трансплантологията. Защото се погазват определени етични и морални норми в тази професия и така излизаме много далеч от коловоза. Това е крайно неприятно и е причина за малкия брой донори, за негативното обществено мнение, за недоверието. И докато обществото не види, че хората, които се занимават с трансплантация, са обединени, а не разединени, то ще ни обърне гръб и ще отвърне с недоверие. А пряка последица от всичко това е малкият брой донори.

-         Имаше един момент преди време, през който обществото бе готово да преобърне нагласите си. Като че ли го изпуснахме?

-         Не е вярно това – 68 на сто от хората са готови да даряват органи. Но те нямат доверие на системата и на нас в частност. Сега тези проценти се стопяват именно поради процесите, които изброих. За жалост това е истината.

-         Освен моралната и професионална удовлетвореност да извършиш една трансплантация, има ли някакъв друг мотив, друг интерес? Има ли „битка“ за донори между отделните болници и клиники?

-         Трябва да ви кажа, че съществуването на определена зависимост създава проблемите. Не мога да кажа, че д-р Т. Джалева беше некомпетентна. Напротив – тя разбираше от работата си, беше компетентна, но зависима. Прилагането на двоен стандарт, заобикалянето на правилата създават проблемите в системата на трансплантациите. И пак казвам – няма болница или клиника в България, която да прилага всички видове трансплантации. Няма такъв феномен и не бива да има. Центрове по трансплантации съществуват единствено в САЩ, но и те са особен вид като медицинска структура. У нас няма дори такъв обем трансплантационна дейност, за да се налага създаването на специализиран център. Това може да се случи някога, в бъдеще, но дори и в това не съм убеден.

За мен големият проблем днес е, че политиката в здравеопазването унищожава сериозната медицина. Сериозната, истинската медицина е поставена „на колене“, тя е ограничена от клинични пътеки, от недостатъчно финансиране , дори и от създаденото напоследък негативно отношение на хората към лекарите. И лека-полека специалистите, които се занимаваха със сериозна медицина, днес все по-често си задават въпроса има ли смисъл да го правят? От друга страна инвазията на чуждестранните болници, особено турските, от трета страна – изборът на българските лекари да работят в чужбина, за да получават по-добро заплащане – всичко това бавно и постепенно убива сериозната медицина в България и бавно и постепенно демотивира лекарите да се занимават със сериозна медицина. И ако не се променят нещата, убеден съм, че у нас не само чернодробните трансплантации нямат бъдеще, но и големите сериозни операции и интервенции – и класическите, и инвазивните. А всичко това до голяма степен се дължи на цялостната политика в здравеопазването. Недофинансирането също е бич, който унищожава медицината. Това демотивира добрите специалисти, защото, когато направиш една сложна операция и си поел риска, а след това започнат да говорят, че си убил пациента, че си убиец, това стресира хората и ги демотивира. След такава случка едва ли ще поемеш риска следващия път да оперираш безнадеждно болен. Погледнете в интернет и ще разберете за какво става дума. В мрежата не са само хора, пострадали от лекарска грешка или близки на починали – там има от всичко по много, но най-обидни са квалификациите по наш адрес. Аз разбирам донякъде потърпевшите с тяхната мъка и гняв, но останалите? Някои от тях дори не знаят за какво става въпрос, но се включват в общия хор.

-         Сериозната медицина изисква търпение. Добри кадри, добри лекари не се създават лесно и бързо. Сериозната медицина изисква добри учители, приемственост, изисква сърцати хора. Къде са те? И каква е

равносметката във вашата клиника за миналата година – успяхте ли да извършите поне една чернодробна трансплантация?

-         Да, направихме дори две трансплантации, но това не е достатъчно. За сметка на това пък извършихме над сто чернодробни резекции, което по един или друг начин ни позволява да си поддържаме формата като хирурзи. Отделно са операциите на панкреас и трябва да ви кажа, че имаме претенциите и самочувствието да кажем, че ние сме референтният център в България по жлъчно-чернодробна хирургия. Информацията, която имам, е, че в момента ние работим най-голям обем от този тип хирургия и най-многобройни радикални операции на черния дроб и на панкреаса.Оперираме и дебелото черво, и стомаха, а в същото време имаме и много голям брой операции на деца. При това с радикални интервенции върху черния дроб и върху панкреаса. Ето защо имам основание да разсъждавам по този начин и да твърдя, че сме референтният център на България в тази област.

-         Пак се връщам на основния въпрос – най-добрите в чернодробната хирургия, с най-голям обем операции и опит трябва да извършват чернодробната трансплантация, по същата схема работят и кардиолозите и уролозите. Това ли е моделът?

-         Да, по-добър не е измислен. Казах ви, че това е и европейският модел. Не може в годината да направиш 5 чернодробни операции и да имаш претенциите да трансплантираш черен дроб. Дори да твърдиш, че си чернодробен хирург. Звучи адски несериозно.

-         Има ли изработен стандарт, консенсус, алгоритъм за добра медицинска практика в областта на трансплантологията?

-         До края на годината е срокът за изработване на нови стандарти в тази област. Председател на тази комисия съм аз, заедно с всички водещи трансплантолози в България ще се съберем до края на март и ще започнем да работим.

Аз в известен смисъл съм оптимист, че могат да се променят нещата към по-добро. У нас има много добри специалисти, които са подготвени за извършването на чернодробни, сърдечни и бъбречни трансплантации. Но те трябва да усетят подкрепата на държавата, че тя стои зад тях, и подкрепата на обществото – че обществото има нужда от тях. Защото при сегашната ситуация повечето колеги са демотивирани за тази дейност. Всеки си работи стандартната медицина, правят се големи операции, разбира се, колегите си поддържат формата, но по отношение на трансплантациите нещата излизат от контрол. Много ме притеснява фактът, че трансплантационните екипи губят темпо. И бавно, и постепенно тази дейност замира.

Не е без значение и фактът, че ръководството на МЗ стои малко дистанцирано от тези проблеми и съвсем повърхностно гледа на нещата. Мисля, че ако на това ниво бъде проявена инициатива, нещата могат да бъдат съживени. И всеки трябва да разбере, че трансплантациите ни правят съпоставими с Европа.

Всичко в крайна сметка е държавна политика. Ако държавата иска нещо да се случи, то ще се случи. Имаме кадрите, имаме нагласата, има ентусиазъм, но с времето всичко започва да отмира. Всички ние – ще спомена колегите от ВМА, от Александровска болница и от болница „Света Екатерина“, защото върху тях имам поглед, ние сме се доказали като специалисти в съответната област. И сме готови да работим за тази кауза. Само с приказки обаче не стават нещата. Те стават със сърце, с работа, с ходене, с убеждаване, с вяра.

-         И в крайна сметка – по отношение на трансплантациите оптимист или песимист е проф. Никола Владов?

-         Умерен оптимист!

Разговаря Стойчо СТОЕВ