Напоследък кампанията срещу лекарите в България набира скорост. От определена гледна точка това е напълно логично, след като стана ясно, че реформи в здравеопазването просто няма да има. Стартът беше даден през миналата година с показни арести на лекари на работното им място и публикуване на записи от техни разговори. Последва поредица от най-разнообразни мероприятия, в които се включваха последователно организирани пострадали пациенти, самозвани защитници на пациентските права, разследващи журналисти и възмутени социолози. Кампанията тече на фона на редовни сводки от медиите за поредната лекарска грешка, завършила със смърт. Вялата съпротива на представителите на лекарската гилдия само засилва публичната жажда за възмездие и наказание. Опитите да се нормализира дебатът, да се направят сравнения с други страни, да се види статистиката и да се потърси системната грешка остават нечути. Аргументи от типа, че такива атаки плашат пациентите да влизат в болниците, което увеличава риска от усложнения, а лекарите се плашат да пристъпват към сложни операции, се подминават с лекота. Разпни го, разпни го – се чува от всички страни в бедната ни малка България. Кого да разпънем? Ами българския лекар, разбира се! Крайно време е някой да понесе вината за всичките безобразия досега, които ни доведоха до задънена улица.
Разбира се, нищо ново няма под слънцето е казал Проповедникът, далеч преди онази грозна сцена с виковете на тълпата. Съдебни процеси срещу лекари е имало винаги в историята, има ги и сега. Само че срещу отделни лекари. Единствен Сталин е имал сатанинската прозорливост да систематизира тези отделни процеси в обща вина на цялото съсловие, като по този начин е постигнал едновременно няколко цели: посочването на необходимия враг, който е отговорен за всички неблагополучия в съветското здравеопазване, подчиняването на цялото съсловие и насаждане на страх сред работещите за мизерно възнаграждение лекари и сестри, създаване на илюзията за загриженост за ставащото в сектора и възстановяване на нарушената справедливост. Всъщност Сталин е бил прав от своя гледна точка. Единственият начин да накараш една военизирана здравна система да работи безотказно е лекарите да са постоянно в състояние на страх от наказание. Също както на фронта – ако не вървиш в атака, служителите на НКВД те застрелват в гръб.
Оттогава досега минаха повече от 70 години. Какво се промени в нашата малка България? Преди десет години бяха поставени основите на една саморегулираща се система на здравеопазване, която да замени провалилия се още през 90-те години военизиран модел „Семашко“, тъй като забраните вече не действаха и лекарите не се страхуваха. Именно лекарите бяха най-активни в изработването на пакета от закони, който да въведе новия модел на здравеопазване, основан на договори и солидарност. После историята е позната, поне за тези, които са чели периодичните критични статии за развитието на реформата през последните години. Поредицата от управленски грешки доведе до натрупване на критично ниво от проблеми, които заплашват цялата система с колапс. Спирането на приватизацията на болниците, одържавяването на здравната каса вместо нейното демонополизиране, дълбоката дискредитация на солидарността сред осигуряващите се, подчиняването на съсловната организация и създаването на лекарска олигархия са етапи от развитието на един процес, който естествено завършва с катастрофа и разпад на модела.
Как може да се излезе от тази ситуация, ако сте на мястото на призваните да правят реформи и да ръководят системата? Може би най-лесният начин е да се печели време – да се създават илюзии, че след няколко години нещата ще се оправят благодарение на нововъведените технологии и с посочване на виновниците за ставащото – българските лекари. Това е добре познатата тактика на полуистините – тези, с които Пилат едно време е трябвало да се оправя – кой е истинският виновен, що е истина и какво да правя аз в тази ситуация? Пилат е взел историческо решение, което го нарежда сред най-великите демагози на човечеството – просто си умил ръцете. Сталин обаче не е Пилат – вместо да си умива ръцете, той предпочита да извива ръцете на онези, които е натоварил с вина.
В наши дни се прави опит за съчетаване на двете техники – пропускане на отговорността за липсата на реформи и прехвърляне на вината върху работещите лекари. Написаното от Евгени Дайнов във в. «24 часа» емоционално «есе» срещу лекарите, «разследващият» репортаж на Валя Ахчиева по БНТ и още редица други напомнят на елементи от активно мероприятие, провеждано на широк фронт. Целта е да се създаде напрежение в обществото – вероятно за да се легитимират някакви замисляни ограничителни мерки срещу лекарите поради очертаващата се катастрофа в здравеопазването (например тези, които искат да напуснат страната след вземане на диплома, да си платят за образованието и пр.).
Работи се с полуистини. Има «черна серия» на смърт на родилки, която обаче не излиза извън рамките на средната статистическа норма за минали периоди и сравнена с други страни. Причините за смъртта на родилките са различни, но се обобщават в една – лекарска грешка. Нещо повече, злоумисъл по Дайнов, защото родилките отказват да си платят за избор на екип и умират за наказание. Вземането на пари от задължително осигурените пациенти за избор на екип е изначално порочна практика, за която всички си затварят очите, а тя се налага от факта, че болниците са в постоянен преразход от години и търсят всякакви начини да се справят с това. Поставянето на таван за цената на избора въобще не реши проблема, а само го легитимира. Истината е, че въобще не трябва да има такава практика за задължително осигурените лица, които ползват болнична помощ. Най-малкото, защото няма гаранции, че този избор е реален, особено когато няма алтернатива на съществуващия екип.
Хубаво е да има камери в операционните зали, както внушава репортажът на Валя Ахчиева, но тези камери трябва да бъдат поставени над операционното поле, а не в ъгъла на залата, откъдето се виждат само гърбовете на екипа и евентуалните простотии, които могат да се случват между тях по време на операция. Само в първия случай могат да се търсят отклонения от оперативния протокол, които да се дефинират като лекарска грешка. Вместо това деонтологични проблеми, свързани с лоша персонална култура, нисък професионален и човешки морал и липса на елементарно възпитание, се обявяват като лекарски грешки, създаващи риск за пациента.
Съществуват три типа причини, които водят до смърт или неблагоприятен изход от сблъсъка на пациента със системата на здравеопазване у нас, които медиите наричат „лекарски грешки“: обективно медицински, персонални и системно-организационни. Първата група включва онези немалко случаи, при които лекарят е безпомощен, макар да е направил всичко за спасяването на пациента. Те се дължат на факта, че всички умираме и много от нас правят това в болницата. Втората група причини са лични и се дължат на незнание, некомпетентност, немарливост, липса на морал и в изключително малък процент злоумисъл. За тях има съд и доколкото го има у нас, правосъдие. Макар да са лична отговорност, тези случаи са до голяма степен в резултат на занижените критерии в медицинското образование и липсата на всякакъв контрол на качеството. Третата причина са организационните безобразия в системата, които се дължат на липса както на желание, така и на компетентност за провеждане на реформи. Именно тази група причини според скромното ми мнение е в основата на всичко, което се случва в здравеопазването.
Никой не постави въпроса защо беше нужно преди няколко години да се изважда медицинският одит от здравната каса и да се създава цяла агенция с отделен бюджет, администрация и куп екстри, след като е известно, че който плаща, той има най-големи правомощия и възможности за санкции. И сега действат поне три институционализирани администрации освен съда, които имат отношение и правомощия да санкционират лекарските нарушения – споменатата агенция, съществуващият одит към здравната каса (който някак си се забравя, макар да е ясно, че такъв трябва да има, ако желаем касата да функционира нормално) и комисията по лекарска етика към БЛС. Въпреки това сега се предлага създаването на нова структура по английски модел, която да включва както лекари, така и представители на гражданското общество. Отново се забравя, че такъв модел е замислен за НЗОК, която в Събранието на представителите си включва и тези квоти. Отново НЗОК се принизява до функцията на обикновен разплащателен орган по модела на Държавната спестовна каса в миналото. Новопоявилият се защитник на пациентите д-р Хасърджиев упорито внушава нуждата от такъв орган, в който той вероятно очаква да има водеща роля…
Има един прочит на всичко това и той е, че системата упорито се тласка към нов модел – най-малкото наподобяващ така наречения Бевъридж модел или бюджетно финансирано здравеопазване, каквото има във Великобритания. Лошото е, че у нас всички модели – било то «Семашко», «Бисмарк» или «Бевъридж», се побългаряват и се трансформират в познатия командно-административен модел, който очевидно се възприема като най-лесното решение. Само че, както е известно, историята се повтаря или като фарс, или като трагедия. Трагедията е, че в близко бъдеще в България няма да има лекари, на които Дайнов, дори и да иска, няма да може да им «легне». Просто защото те си заминават – там, където не си измиват ръцете с тях, а още по-малко се опитват да им ги извиват.
Д-р Христо ХИНКОВ
В. „Дневник“, 8.12.2011 г.
