Вие сте в: Начало // Всички публикации // Животът ме обича…

Животът ме обича…

Беше много отдавна – в далечната 1986 г., преди четвърт век. На мой много близък човек предстоеше операция. Трябваше да бъде извършена в Онкологията, както всички знаят и наричат сегашната СБАЛО в София. Самото място предизвиква достатъчно респект, страх, паника, но и доверие. Всичко мина благополучно, моята близка е жива и здрава, днес се радва на живота и на многобройни внуци.

Беше вчера. Приятел, с когото ни събра спортът, дойде на игрището и тревожно ме погледна: болен съм от рак. Поразпитах го – за диагнозата, за стадия на болестта, за изследванията. А той клати глава и ми заявява решението си да се оперира веднага. Поздравих го за смелостта, пожелах му вяра и бързо решение на проблема. Разбира се, и помощ, ако има нужда.

Днес. Разговарям с Николай Симеонов, с Кольо, както всички му викаме на игрището и както го наричат колегите от Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“.

- Кога и как разбра за своя проблем?

- Разбрах съвсем случайно, след като ядох салата от лапад. Уплаших се, направих си изследвания и когато ми казаха: “Момче, ти имаш рак”, аз не можах да повярвам. И на този доктор от болница “Токуда”,  мисля че се казваше Сакалиев, му казах:

- Докторе, вие се шегувате…

- Не – категоричен бе той, – вие имате рак на дебелото черво. И възможно най-скоро трябва да се оперирате.

Нещата тръгнаха в тази насока – отидох в Онкологичната болница при проф. Валентин Димитров, той прие всичко присърце и за една седмица направихме изследванията, събрах необходимата документация и започнахме да обсъждаме бъдещето. Операция, възстановяване, химиотерапия. А после? Този въпрос най-много ми тежеше, но не се разколебах – буквално седмица след като бе открита болестта, бях на операционната маса.

- Когато разбра за проблема, каква беше първата ти реакция – уплаха, страх, вяра, оптимизъм за добрия изход?

- Уплаха имаше, в началото аз дори не можах да повярвам. Но благодарение на подкрепата на семейството ми, на приятелите, успях много бързо да превъзмогна този стрес. Специална е благодарността ми и към проф. Димитров, който още в началото ми каза:

- Момче, трябва да те оперирам възможно най-скоро и всичко ще бъде нормално.

- Играем футбол заедно. Помниш ли деня малко преди операцията, в който дойде и ме попита как да постъпиш. Казах ти /не просто, за да те успокоя/, че за успешното лечение, за успешното решаване на един здравословен проблем от особено значение е вярата, доверието в лекаря.

- Много добре си спомням. Тогава всичките колеги, с които играехме и които научиха за проблема, бяха изненадани. И никой не можеше да повярва, че това се случва с мен. Но от първия миг досега аз не съм губил надежда, че всичко ще бъде благополучно. Това е особено важно във всяко човешко премеждие, особено като става дума за болест. Не трябва да се пада духом.

- След прегледа и диагнозата в болница “Токуда” на кого съобщи първо лошата новина?

- Преди две години от рак почина зет ми. Ние вече бяхме преживели подобен инцидент в семейството. Затова първо казах на сестра ми, нейното трагично преживяване със съпруга й беше още живо, първите й думи бяха: „докога все на нас ще се случват подобни неща“? След това се свързах с проф. Димитров и нещата потръгнаха благоприятно.

- Поддържаш ли връзка с него, той ли определя последващата терапия?

- Да, чуваме се постоянно. Аз му имам пълно доверие и каквото ми каже, това изпълнявам. Той решава абсолютно всички следващи действия и неговите решения са задължителни за мен. Професор Валентин Димитров е един много добър специалист, човек, на когото може да вярваш. Нямам думи, с които да изразя своята благодарност и признателност към него. Прекрасен лекар и човек…

Както е описано в литературата, емоцията те хваща за гърлото, устата пресъхва и Кольо ме моли за малко пауза. Използвам случая, за да поговоря и с проф. Димитров…

- В непрекъсната връзка ли сте с пациентите си?

- Да, единствено в събота, в неделя и по празници по-рядко ме търсят.

- А помните ли ги, особено наскоро оперираните?

- Помня и по-отдавна оперираните. Всеки носи своята съдба и тя по някакъв начин оставя отпечатък върху мен.

- А живее ли един хирург с мисълта, че повечето му пациенти ще го надживеят?

- Това е напълно естествено. В борбата с болестите, със смъртта ако щете, хирургията е най-радикалният метод. Когато свършиш добре своята работа, остава надеждата, че много от тези хора ще оздравеят напълно, ще се върнат при семействата си, ще тръгнат на работа, ще доживеят дълбоки старини. В това е част от магията на нашата професия и на специалността хирургия.

Нашият герой Кольо – човек стабилен, зрял мъж над петдесетте, свидетел на диалога ни, само подхвърля с хриптящ глас:

- Здравейте, професоре. Как сте? Благодарение на вас аз се чувствам много добре…Цялото ми семейство ви изказва своята признателност…

Разбираме, че след операцията и химиотерапията на Кольо няма да му се налага лъчелечение, а само наблюдение под зоркия поглед на неговия хирург. Това е добра новина и оптимистична тенденция. Очите на Кольо грейват, събрали цялата безмълвна благодарност към проф. Валентин Димитров.

- Аз си мислех, че съм застрахован от това. В работата ми непрекъснато ни правят изследвания, особено за справяне със стреса. И лекарите винаги са ми казвали, че съумявам да преборя стреса, да не ми се отразява така пагубно, както на други колеги. Но явно за болестта застраховани няма. Случи ли ти се обаче, трябва да имаш много здрава психика и вяра в крайната победа. Разбира се и подкрепа – на семейството, на приятелите. Преди два дни бях отново при проф. Димитров с тревогата, че химиотерапията ще нанесе поражения на вътрешните ми органи.

– От нищо не си застрашен, работи, гледай семейството си, продължавай напред – отвърна професорът.

Кольо обърса очилата си, намести ги и обобщи цялата житейска ситуация с думите: явно животът ме обича!

Връщам се отново четвърт век назад във времето. Тогавашният директор на Онкологичната болница проф. Нено Георгиев ден по-рано бе оперирал сестра ми. Стоя в кабинета му, той се прибира от операционната – изморен, леко приведен заради високия си ръст, уверен. И днес е свършил своята работа. Денят преваля, а ние стоим в кабинета и разговаряме. Проф. Георгиев беше чирпанлия, голям българин в буквалния смисъл на думата от Чирпанска България, както обичаше да казва. Отряза парче сланина върху типов хляб и си наля малко анасонлийка, добави вода и отпи. Лабораториите приключваха работа. Върху масичката пред него се разстилаха множество листове с резултати от изследвания – хистологични и кръвни проби, туморни маркери. Между няколко малки глътки поглеждаше листовете и имената на хората, изписани върху тях. Ако се усмихнеше – добре, пациентът ще живее. Ако въздъхнеше – прогнозата е лоша.

Помня тази картина до ден днешен. Както помня юношеските ни закачки, когато късахме листата на маргаритката: обича ме, не ме обича…Но в случая не ставаше дума просто за любов, а за любовта към живота или по-скоро за обичта на живота към нас, човеците. “Ще живее, няма да живее…”

Днес хората, които животът обича, са повече от преди. Заради технологиите в медицината, заради новите методики, лекарства, условия за възстановяване. Уверен съм, че оптимистичната тенденция ще се запази.Защото и най-важната част от тази магия, наречена живот, е в човешки ръце, в ръцете на хирурга.

Именно Хирургът, като в приказките, довежда всяка подобна история до щастлив край – с победа над злото, с победа над болестта.

Стойчо СТОЕВ

Отговори

Copyright © 2009 ФОРУМ МЕДИКУС. All rights reserved.
   
Designed by Theme Junkie. Modified by Magstudio. Powered by WordPress.