Какво наследихме от 2025 година: липса на доверие във всички обществени сфери, в здравеопазването – също. И още: политическо високомерие, държава с голямо Д, ощетявана при всеки транш от Европа. Наследихме още стар бюджет, горчивина, разочарование, безверие, усещането за безпътица без визия за утре. Още не е приключила дискусията за размера на здравната вноска, но приключи казусът с въвеждане на еврото – просто по този въпрос нямаше дискусия. Има и добри новини. Самочувствието ни бе повдигнато от огромната младежка енергия, демонстрирана и в спорта, и в обществените нагласи.
Логично черно-белите краски бележат и отминалата година. Във всяка една човешка и обществена дейност. Броени дни преди Зимната олимпиада няма легитимен председател на БОК, същата съдебна хватка прилагат и във федерацията по щанги. Странно защо единствено негативните похвати, тарикатлъкът, играта на съдебни вратички, са прилепчиви? Защо и през годината, с малките изключения, които посочих, нямаше прояви на чест, достойнство, мъжество – и сред мъжете, и сред жените? Така отново наследихме дълготрайно огромния риск да се сбогуваме със златни момчета и момичета в спорта на България. Губим по чужбина лекари, медицински сестри, щангисти, борци, гимнастички, волейболисти… Губим себе си и националното си достойнство – изгубени каузи до степен на загърбен национален флаг.
Ще кажете: човешко е. Да, Радичков го е написал най-добре: „Човешкият живот е дълго изречение, написано с любов, но пълно с граматически грешки!” Всеки може да сгреши, но перманентно повтарящи се проблеми означават или зла умисъл, или тотална липса на опит и мъдрост. Впрочем, съвсем скоро, през 2029 г. ще приключи четиридесетгодишната обиколката на народа ни из пустинната демокрация и миража за по-справедлив живот.
Здравеопазването – и то е в безпътица. Съсловната лекарска  организация и разни ЕКИПИ лобират за частните болници, искат и по-висока здравна вноска. При бюджет за здраве над 10 млрд. лв. /пардон, над 5 млрд. евро/ доплащането гони 50 %. Вярвате ли, че то ще намалее при по-голяма събираемост? Аз не, както не вярвам и в изграждането на Националната детска болница. Към нея е проектиран път, път към нищото, път, който не води до никъде. Ако трябва да парафразирам финалната част на филма „Покаяние”: що за път е този, щом не води до Храма на българската педиатрия?
Ще ви дам отговор в какво съм убеден: в Бургас съвсем скоро детската болница ще заработи. Вече сключват договори с НЗОК, набират персонал, като молбите за работа са над 500, обявен е конкурс и за директор. А националната ще се случи само тогава, когато избуят частни или публично-частни интереси. Формулата е проверена и дава финансови резултати…
Не искам да го изтъквам, но съм работил в различни медии и на разни позиции. И в болници – също. Знаете, че там тъгата и отчаянието са често срещани. Виждали ли сте пациент по време на празници? До прозореца, с опряна глава на стъклото, с блуждаещ, обезверен поглед навън, където хората се забавляват. Подобно състояние има обяснение, но няма сила, която да изтрие картината, запечатала се в теб…
И през настоящата година отново ще ни мъчи неистовата жажда да намерим извора на позитивната промяна. Безсилието пред смъртта не можем винаги да преодолеем, но можем по-често и по-честно да печелим битките в живота.
Стойчо Стоев